Тази
година за рождения ден на майка ми, 25 ноември, разказах в блога си за нейното
детство и ранна младост. Споменах за ученическото й съчинение „Пред
замръзналото стъкло“, написано на 8 януари 1938 г. За това нейно съчинение,
което е било харесано от учителката по литература и от съучениците й, баба
Иванка, майката на мама, често ми говореше с гордост, когато бях малка. Години
по-късно (вече бях зряла жена и самата аз имах дете, а мама беше много възрастна)
нейната
някогашната съученичка, доктор Станкия Калева, виден пулмолог, още си спомняше
за съчинението „Пред замръзналото стъкло“, което в детска възраст й
беше направило силно впечатление!
Когато
споделих във Фейсбук написаното от мен за майка ми, моята приятелка Галя Кларк,
журналистка и писателка, изяви желание да прочете съчинението. Естествено, то
се пази в семейните ни архиви и го преписах оттам. Настоящата публикация обаче
ми отне повече време, защото, преглеждайки ученическите тетрадки на мама, реших
да подбера и други откъси от нейните „свободни съчинения“ и стихотворения,
писани в час по литература във II клас, който
отговаря на днешния VI. В
Царство България първите четири класа в училище са се наричали „отделения“, а класовете
са започвали да се броят от началото на прогимназията, т.е. от V клас на сегашната ни образователна система. Прецених,
че е интересно да се надникне в живота на една българска ученичка в периода
1935-1938 г., откогато са текстовете в запазените тетрадки на мама. Не съм ги
редактирала, само съм осъвременила правописа и съм сложила тук-там по някоя
запетайка (майка ми пишеше без грешка, но като малка ученичка не
е признавала много-много запетайките).
Ще уточня, че мама е родена на 25 ноември 1923 г. в София. В началните класове и прогимназията е била ученичка в столичното училище „Константин Фотинов“, което съществува и досега под това име, а после е продължила в Трета девическа гимназия, днешното училище „Св. Климент Охридски“. Трябва да направя и уговорката, че вероятно за съвременните младежи е трудно да си представят как стъклата на прозорците замръзват. С PVC дограмите те може да се запотяват, но рисунки от лед по тях не се образуват. Това се случваше, когато рамките бяха дървени. Понякога ледените рисунки по стъклата ми липсват.
„ 8-I-1938 г.
Срочно домашно упражнение N 3
Пред замръзналото стъкло
Коледа
е.
Навън
всичко се е сковало от студ. Земята се е вледенила и по нея весело се пързалят
деца с кънки и шейни. Прозорците са замръзнали. В стаята е топло. Аз съм
седнала пред замръзналото стъкло, по което има разни цветове и листа от лед. Аз
се унасям в тези цветя и забравям всичко наоколо си. Фантазията ми започва да
работи и аз си представям една картина от ледените страни: тук-там планини от
лед и преспи от сняг. Отвсякъде са увиснали замръзнали вейки. Между две вейки
се подава страшната глава на бяла мечка.
Майка
ми ме повика и аз се отделям от тази тъй хубава картина, нарисувана във
въображението ми. След като свършвам работата, която майка ми ми даде, аз се
връщам пак при стъклото. Фантазията ми заработва пак трескаво. Сега пред мен
стои една картина от приказното царство. Отвсякъде се подават сребърни клонки,
няколко сребърни планини се издигат, а тук-там са пръснати купчинки от сребърен
пясък. Между две дървета се подава главата на дива пантера. Тя сякаш ми се зъби
насреща. Изведнъж една змия се спуска от един клон и спира главата си върху тая
на пантерата. Аз се стряскам. Това не е никаква змия, а ледът на стъклото се е
стопил малко при носа ми, от дишането ми, и от него се била отделила една капка
и плъзнала надолу към главата на пантерата.
Хубава
е зимата! Тя всякога ни рисува такива чудни пейзажи по стъклата на прозорците.“
Това е ученическото съчинение на мама,
за което баба ми Иванка постоянно говореше с гордост. Писано е от 14-годишно
момиче. Естествено, няма да го
анализирам като художествен текст. Само ще отбележа, че в него ясно си личи
частта „заключение“ – това са последните две изречения. И мен в училище са ме
учили в час по литература, че в една писмена работа трябва непременно да има
„увод, изложение и заключение“. При маминото „домашно упражнение“ не мога да
доловя кое е уводът и къде започва изложението, но финалът му е напълно по
учебните правила. Мисля си все пак, че определението „домашно упражнение“ мога да заменя с думата „есе“. Повече приляга на написаното от мама. Баба ми винаги добавяше,
че е предизвикало възторга не само на мамините съученици, но учителката я е
водила и в другите паралелки да го чете.
Освен
най-популярното съчинение на майка ми, преписах от ученическите й тетрадки и
някои други текстове, в които има автобиографични елементи, без мама изобщо да
е осъзнавала това. Тя просто с детска искреност е описвала всекидневието си,
живота си. За съжаление, тетрадката, в която се намираше есето „Пред
замръзналото стъкло“, не е запазена изцяло, а само 4 листа от нея, на 2 и
половина от които е написано то, а на останалите има откъси
от други мамини „домашни упражнения“. На половината страничка преди „Пред замръзналото стъкло“ е финалът на текст, в който тя разказва за една от
починалите си сестрички:
„...
оттогава минаха много години.... и изличиха спомена ми за срещата с моята
неочаквана гостенка – скъпата ми сестра. Тя наистина ми беше гостенка, защото
аз се радвах с нея само една година.
Господ
я прибра при себе си.“
За
трите си починали още като деца сестри мама е писала в друга своя тетрадка
две години по рано, когато е била на 12 години. Мисля, че разказът й, простодушен
и трогателен, заслужава да го публикувам тук изцяло. Ще направя и следните
уточнения: По онова време в България Коледа се е празнувала на 7 януари. На
ученическите бележници са казвали „ученически книжки“.
„Как
прекарах Коледните празници
(Свободно съчинение, съчинено на 14 януарий 1936 год. в
училище при учителката г-жа Драгнева във II „в“
клас)
Разпуснаха
ни за Коледните празници, като ни казаха, че ваканцията ще трае 15 дни. Беше 30
декември, дойдохме в училище и ни раздадоха книжките, след което си отидохме
вкъщи.
Вечерта
преди нова година си бяхме вкъщи, където посрещнахме новата година. След обед
преди Бъдни вечер ние излязохме с мама. Отидохме да купим елха. Купихме и някои
други играчки за елхата. Като отидохме на улица „Мария Луиза“, тя беше светнала
от лампите на сериите. Малки момичета с кутийки ни предлагаха свещички и други
работи. Събрахме се вкъщи. Седнахме да вечеряме. Аз прочетох молитва и
прекадихме трапезата. Запалихме и елхата. Тя светна. Нейните свещи сякаш
осветиха миналите хубави дни с моите сестрички. Спомних си как сме прекарвали с
тях няколко години Коледните празници. Как сме пели тогава и сме се радвали. И
всичко това беше за мен сън. Сън приятен и омаен, сън, който Господ го бе
пратил при мен сякаш за една нощ. А оттогава минаха години. Господ прибра
едната ми сестричка, не пожали и другата. Но най-сетне той взе и кротката душа
на последната сестра, последната ми другарка, с която се радвах и скърбях. Аз
със сълзи на очи отидох в кухнята и дълго плаках.
-
Марге
– се разнесе гласът на майка ми – ела да вечеряш.
-
Сега,
мамо, мия се – излъгах, за да не забележи мама, че съм плакала.
Легнахме да спим.
На сутринта ни събудиха коледари. Аз излязох и им дадох пари.
Първия ден ни
идваха гости. Втория ние ходихме в лелите ми. И тъй прекарах Коледните празници
с моите скъпи спомени.“
Снежинки
падат от небето,
те
идат много отдалеко.
Дядо
Мраз ги нам прати′
още
от тъмните зари.“
Очевидно
в тази изцяло запазена мамина тетрадка тя е преписвала на чисто съчиненията си,
писани в час, защото е добавяла и пояснения какво се е случвало след това:
„Иде
пролетта“
(Стихотворение, съчинено на 24-III-1936
год. при г-жа Драгнева, II „в“ клас, съчинено
и четено в клас, при което получих похвали от учителката и децата)
Или
„Другари“
(Съчинение, съчинено на 12 юний 1936 год. Това е
най-хубавото ми съчинение, съчинено и четено в клас при г-жа Драгнева, тя ме
вика и в 3-те паралелки да го чета като ме похвали много, съчинила съм го във II „в“ клас.) Баба ми Иванка
неведнъж ми е повтаряла, че това се е случило със съчинението й „Пред
замръзналото стъкло“. Сигурно се е объркала или пък учителката е водила мама и
него да чете в другите паралелки. Във всеки случай, ще повторя, че мамината
съученичка Станкия до старини помнеше „Пред замръзналото стъкло“ като безспорно
доказателство за умението й да пише хубаво.
Ето
началото на съчинението „Другари“:
„ - Мяу,
мяу - мяукат котките на Грети, сякаш искат да кажат „Како, дай ни млекце!“ ...
Става Грети по своята ризка, отива и наглежда котенцата в кошницата. Те са
нейните другари. Днес Грети е най-весела. Неделя е. Тя цял ден ще играе с
котенцата си. Става тя, измива се, изяжда парченце
сух хляб, а млякото, което й дава господарката, тя дава на котенцата си. Те
дълго мяукат весело и се галят около нея. Грети няма днес да мете и мие, защото
е празник...“
Не
е чудно, че съучениците на майка ми са харесали много това нейно разказче. В
него по-нататък има реминисценции от различни сантиментални четива от онова
време за красиво бедно момиче, сираче, което слугува при богат граф. В даден
момент Грети се замисля защо е толкова бедна. „О, защо мисли така, нали тя има
малки котенца, а графът няма котенца, и заспа под плачущата върба. Така
минаваха дните на бедната Грети, слугинята на богатия граф. И тя се чувстваше
по-щастлива, защото имаше малки и сладки котенца.“
Каквито и да са външните литературни влияния върху съчинението на една 12-годишна ученичка, мисля си все пак, че котенцата, другарчета на малкото слугинче и негово голямо богатство, са си инвенция на мама. Естествено за мен по-интересни са писмените й работи, в които описва собственото си всекидневие:
„Срочно домашно съчинение N 4 от 9 март 1938 г.
Сред
маскираните
Заговезни
е.
Аз и
родителите ми излязохме по улица „Пиротска“, за да гледаме маскираните. По нея
имаше голямо оживление. Хората, събрали се около някой интересен маскиран,
ходеха на групи. Ето, че насреща ни се зададе цяла тълпа народ. Между тълпата
вървеше един мъж, маскиран като морски офицер. Вървейки по-нататък, видяхме
двама мъже, единият в мъжки селски дрехи, а другият в женски. Маскираният като
жена се оплакваше, че мъжът й я биел. Едно пък момче така безмилостно дърпаше
парче халва, че ръката му изведнъж се отплесна от устата и удари баща ми по
ръката.“
За съжаление домашно съчинение N 4 е запазено само дотук. Останалата част от тази
ученическа тетрадка на майка ми липсва. А така ми се искаше да разбера какво
още е станало по софийската улица „Пиротска“ на Сирни Заговезни през 1938 г.!
Към школските текстове на мама със
сигурност след време ще се върна отново, защото, въпреки детската им
простодушност, те са автентични свидетелства за времето си. Препрочитайки ги сега,
напълно разбирам защо мама до края на живота си повтаряше, че най-хубавият
период за нея са ученическите й години и краткотрайното й следване в Италия.
Учела е с лекота, проявявала се е, но най-важното – получавала е признание,
оценявали са по достойнство качествата й. Когато е следвала право в София също
е била отличничка, но студентските й години са преминали в доста бурни времена
– между 1943 и 1948 г. и за тях мама не говореше с въодушевление. По-късно на
всяко от работните си места - като инспектор по задочно обучение в Софийския
университет и след това като стоковед в Индустриалимпорт – проявяваше
качествата си: умееше бързо да усвоява нова информация, да вниква в същината на
всяка задача. Беше съобразителна, предприемчива, съвестна, всеотдайна. Никога
обаче не получи от началниците си признанието, което заслужаваше. Чудно ли е,
че на старини постоянно си припомняше ученическите си години, когато се е
чувствала оценена и уважавана.
Не бях разгръщала ученическите тетрадки
на мама от 2 октомври 2004 г., денят, когато тя почина. Беше събота. Сутринта Боби
ходи на откриването на академичната учебна година в Софийския университет,
където беше приет в специалност „Скандинавистика“. Когато се прибра вкъщи вече
знаеше програмата си за първия семестър и каза на мама: „Бабо, и аз ще уча
латински като теб!“ Майка ми отдаваше голямо значение на факта, че е учила
латински през целия гимназиален курс. Този, уж „мъртъв“ език, й беше помогнал
при изучаването на френски и италиански, при следването й в Юридическия
факултет. На 2 октомври 2004 г. мама вече беше много отпаднала и единственото,
което каза на Боби, беше: „Много се радвам.“ В късния следобед тя почина. Край
леглото й бяхме с мъжа ми и сина ни. Мама издъхна няколко седмици, преди да
навърши 81 години, обкръжена от най-близките си хора. Домашният лекар дойде
вкъщи и констатира смъртта. Мога да пиша за всичко това сега, след 16 години,
но в онзи късен следобед само при мисълта, че мама вече я няма, изпадах във
вакуум. И тогава ми дойде спасителната мисъл да извадя мамините ученически
съчинения и да ги прочета отново. Мама вече не можеше да ми каже нищо, но така
щях бъда с нейните думи и то думите й като дете, каквото тя цял живот искаше да
остане. Четях „Пред замръзналото стъкло“ и всички останали детски творения на
мама и плачех...
Сигурно
разбирате защо през следващите години не съм ги разгръщала отново. Защото
когато ги четох за последен път, мама беше в съседната стая, но само тялом.
Връщам
се към нейните ученически съчинения сега, във време на пандемия, когато никой
не знае колко още му е отредено да живее. В такова време е добре всеки да
помисли какво не е успял да свърши и, ако е възможно, да го направи. Когато
осъзнах това, първата ми мисъл беше, че трябва да разкажа повече за мама,
защото самата тя в зрелите си години, не пожела да опише живота си.
Публикацията
е със заглавието „Пред замръзналото стъкло“ като ученическото съчинение на майка
ми, което беше оставило трайна следа в паметта на нейните съученици, както имах
възможност лично да се убедя. Основната снимка е на мамината "Тетрадка за съчинения на Маргарита Н.Тодорова" от учебната 1935-36 г. Искаше ми се да сложа и нейна снимка от онова
време, но в семейните ни албуми няма – тогава хората не са се снимали често.
Затова добавям снимка на майка ми като гимназистка.
Тя
си тръгна от този живот с горчивина в душата, но да си отидеш, обкръжен от
хора, които искрено те обичат и през следващите години всеки ден ще си спомнят
за теб, все пак е щастлива съдба!
Няма коментари:
Публикуване на коментар