Литературната ми съдба

 

Понякога мисля на тази тема, но пиша по нея точно днес заради едно тъжно събитие – кончината на проф. Симеон Хаджикосев. Ерудиран, фин човек, духовно и външно красив. Написа толкова стойностни книги, че никой в бъдеще не би могъл да си представил литературата ни без тях!

Когато следвах българска филология в Софийския университет през 70-те години, той още не беше професор, а млад асистент, и ми водеше упражненията по антична и западноевропейска литература. Лекциите по тази дисциплина ми четеше проф. Людмила Стефанова. Двамата бяха одухотворен и артистичен интелектуален тандем. Изпитът при тях се вземаше трудно – истински Рубикон за нашата специалност, който мнозина не успяваха да преминат - и бях горда, че го взех с петица. Трябваше да говоря за Камю и Бекет. Въпроси ми задаваха и двамата – добронамерени, внимателни. Провеждаха не изпит, а литературен разговор със студента. Няколко години по-късно стана така, че от издателство „Народна младеж“, където трябваше да излезе първата ми стихосбирка „Понякога е обич“, бяха възложили на Симеон Хаджикосев да напише предговора към нея. Дали наистина тогава си спомни, че съм му била студентка или ми го каза от учтивост не съм сигурна, но прояви същата добронамереност, както по време на изпита, който бях държала при него. Стихосбирката ми излезе в сборник „Петима млади поети“, каквато практика имаше тогава. Авторите, сполетени от такава съдба, не бяхме в особен възторг, че книгите ни не излизат самостоятелно, но за мен е чест, че проф. Хаджикосев ми пожела „на добър час в поезията“!

Тук прилагам снимки на предговора му към моята първа стихосбирка. 

Трагикомичното е, че точно стихотворението за бухала, цитирано от Симеон Хаджикосев, отпадна от стихосбирката ми, излязла в сборника. За да се поберат питема автори в него, е трябвало ръкописите им да бъдат съкратени и редакторът ми механично, а може би съвсем умишлено, е окастрил точно стихотворението, за което става дума в предговора. Какъв редактор, а! Ето го стихотворението – едва ли е отпаднало поради липса на художествени качества. То излезе в сборника ми с избрани стихотворения „Сняг и нежност“ (Изд. ателие АБ, 2007 г.) в цикъла „Стихове, непубликувани в книги“:

ЗИМНО

Пада декември-сънен и пухкав.

Шушнейки гасне земята.

Сви се на топло старият бухал

в сухия спомен за лятото.

 

В сухия спомен моите длани

бухала носят на светло...

Моите длани, до вик изкълвани...

Лъхва мъгла неусетно

и неусетно слизам без сила

в нощите снежно големи...

Неутолена, неутолила...

Сънено пада декември... 

Препрочитайки предговора на Симеон Хаджикосем за първата ми стихосбирка, вниманието ми привличат думите: „За поезията освен дарба и трудолюбие се иска и още нещо - лирическа съдба“. Замислих се дали имах лирическа съдба. Със сигурност – да! В живота си срещнах хора, които са ме вълнували и наранявали, а за мен стиховете са начинът да изразя вълненията или да надмогна болката от нараняванията. Рядко пиша стихотворения по радостни поводи. Отдавам се на радостта изцяло и не ми е нужно да я описвам с думи.

Само че лирическата съдба не се покрива с литературната. Поне при мен. Литературната съдба на автора зависи и от други хора, които могат да го оценяват по достойнство или умишлено да го омаловажават.

В крайна сметка, в момента, на моята вече напреднала възраст, името ми не се споменава като част от съвременната българска литература. Е да, но какво от това, когато всъщност аз никога не съм мечтала за литературна слава? Писала съм и пиша от вътрешна необходимост и съм щастлива от самия факт да видя чувството или историята, която нося в мен, изразена с думи. Винаги съм поставяла на първо място работата си като журналист и има ли нещо по-нормално от това сега да се чувствам в свои среди сред журналистите, а не толкова сред писателите и поетите. Единственото литературно общество, от което някога съм била част е Кабинетът на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ през 70-те и досега поддържам връзки с много от съратниците оттогава. Никога не съм искала да стана член на Съюза на българските писатели, макар че имам много скъпи приятели там.

През определен период от време си казвах, че не е справедливо автори, които не ме превъзхождат по талант, да бъдат определяни като поети и писатели, а мен да ме слагат единствено в графата „журналистка“. Само че постепенно си дадох сметка за нещо много важно. Непрекъснато срещам хора, включително и в социалните мрежи, които и до днес си спомнят и дори знаят наизуст мои стихотворения, публикувани в средношколското списание „Родна реч“ или в литературните издания от младостта ми. Това означава, че моите стихове са преминали така наречената проверка на времето. Ако и авторите, около чиито имена в момента се шуми, след 50 години срещнат свои читатели, които още ги помнят и цитират, могат да се чувстват удовлетворени, както се чувствам аз!

Какво като в момента не ме споменават в контекста на съвременната литература? Който ме е чел някога, ме е запомнил! А в живота ми има и други важни неща освен писането на поезия и проза. Писането е неизменна част от мен, като дишането. Не е ли странно човек да очаква слава за това, че диша?