10 години от „Откриването на Дагоберта“

 

През отминаваща 2020-а се навършиха 10 години, откакто поставих финалната точка на книгата ми „Откриването на Дагоберта“, която определих като роман в разкази През последните месеци неведнъж се връщах към спомените за лятото на 2010 г., когато за изумление на много колеги, се явих на конкурса за генерален директор на БНР (естествено, не го спечелих, тогава Валерий Тодоров си беше подготвил добре почвата за своя втори мандат на този пост), а малко по-късно, на 28 юни, точно на 94 г. и 5 месеца за два дни си отиде от инфаркт баща ми.

Когато ми се струпаха такива събития, реших да се мобилизирам, за да свърша важни неща. Едното от тях беше да ремонтираме наследствената ни къща на улица „Пиротска“, където баща ми и майка ми живяха от 1992 г. Това стана след промените, настъпили 3 години по-рано, когато вече беше възможно да влезем във владение на собствеността си, а дългогодишната наемателка, настанена навремето от Софжилфонд със символичен наем, се наложи да напусне къщата.  

Започнахме големия ремонт в края на юли 2010 г, а междувременно се заех да пиша разказите, които трябваше да допълнят книгата ми за Дагоберта. Удивителното е, че успях! Бях си взела едномесечен отпуск и се посветих изцяло на ремонта и на писането на книгата. За беда, попаднахме на фирма, чийто управител си постави за цел да изцеди всичките ни спестявания, като ни заблуждаваше, че работниците му уж правят нещо. Представяше ни сметки, които изискваше да плащаме незабавно, а почти никаква работа не се вършеше. На работниците си казвал, че не даваме пари и затова да не си дават зор. Помня как се заех със сериозната задача да спася спестяванията на семейството ни. Започнах да преизчислявам сметките, които управителят ми представяше, откривах фрапиращи грешки, настоявах да отбие от цената. Накрая изгонихме фирмата, която ни мотаеше, и наехме друга, която довърши ремонта в началото на септември. А точката на „Откриването на Дагоберта“ поставих на 20 август 2010 г.!

Книгата излезе от печат две години по-късно. Обичам я, защото в нея съм описала моменти от живота си, които са важни за мен, но който не ме познава, не би допуснал, че този роман в разкази е до голяма степен автобиографичен. Някои от тези разкази съм публикувала и в блога си. „Откриването на Дагоберта“ не стана литературно събитие, макар че имаше много хубаво представяне в Столична библиотека и получих чудесни лични отзиви за нея. На мен ми остава най-вече удовлетворението, че я написах и 10 години по-късно с удоволствие си спомням как това се случи, независимо от всички обстоятелства, които можеха да ми попречат.          

Иначе със самата книга се случи нещо интересно, за което заслугата е изцяло на съпруга ми, Владимир Дворецки. Когато през ноември 2017 г. отидохме на екскурзия до Аржентина и Бразилия и останахме 6 дни в Рио де Жанейро, той настоя да нося екземпляр от „Откриването на Дагоберта“ и ме снима с нея под статуята на Христос Спасителя, която се появява на няколко места в разказите ми, има я и на корицата. Друга снимка ми направи с книгата и на фона на емблематичния плаж Копакабана, гледан от прозореца на хотела ни. 

Така, благодарение на Дагоберта, открих, че споделям живота си с човек, който взема присърце всичко, което правя, а това наистина е вълнуващо откритие.