Моята 2020 г.

 

Тази година със сигурност ще влезе в историята на човечеството като една от най-шокиращите. През нея се промени начинът на живот в световен мащаб заради пандемията от Ковид-19. Тя промени живота и на нашето семейство. Още в самото начало, когато беше обявено извънредното положение, мъжът ми и синът ни преминаха на дистанционна работа от къщи. Впоследствие Владо се върна в офиса на редакцията си, но от фирмата на Боби прецениха, че е добре работата от дистанция да продължи.

За самата мен в това отношение нямаше промяна, защото винаги подготвям материалите за сайта ни в домашна обстановка – в апартамента, където живеем, или в къщата ни, която ползваме за офис. Промени се тотално обаче програмата ми за деня и особено за вечерта. Тъй като двамата ми най-близки и любими хора вече не само вечеряха, а и обядваха вкъщи, времето, което отделях за готвене, се увеличи. За сметка на това вечерите ми се оказаха напълно свободни, защото културните събития, на които обикновено ходех, бяха отменени или отложени.

На нас също ни се наложи да отложим тържеството за 5-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu, което беше предвидено за 16 март. Слава Богу, намерихме пролука между двете вълни на пандемията и събитието се състоя на 24 септември. Щастливи сме, че успяхме да покажем благодарността и уважението си към хората, с които сме си партнирали успешно в дейностите на фондацията ни „Европа и светът“, както и към най-активните автори на сайта ни.

Макар и косвено, пандемията се отрази на приятелствата ми във Фейсбук, главно защото в България тя се политизира. Получих над 50 покани за приятелство, когато през май публично изразих възмущението си от манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с ръководителя на Националния оперативен щаб за борба с Ковид-19, генерал Мутафчийски. Възмути ме липсата на професионализъм при провеждането и монтирането на това интервю. Жената (вече не мога да я наричам журналистка) беше отишла напълно неподготвена за разговора, а впоследствие беше монтирала така записа, че да злепостави генерала. Критиката ми към Бенатова беше от позицията ми на дългогодишен журналист, който държи на правилата и моралните норми в професията, но веднага бях заподозряна от някои, че всъщност се подмазвам на правителството, защото генерал Мутафчийски беше посочен от него за ръководител на НОЩ. Наложи се да отбивам доста атаки във Фейсбук, някои от тях изключително просташки, но поне приятелите ми, които не симпатизираха на генерала, запазиха добрия тон към мен, с едно-единствено изключение. За моя радост, мнозина споделяха моето мнение за въпросното интервю.

Когато обаче през лятото се разразиха с пълна сила протестите против правителството и аз не се подредих сред протестиращите, а открито заявявах, че не приемам начините, чрез които изразяват недоволството си – хвърляне на яйца и други хранителни продукти, че и камъни по хора и сгради, блокиране на движението и т.н. - отново станах обект на нападки. Тогава започна и отливът на приятели във Фейсбук. И досега мисля, че в момент, когато трябваше нацията ни да е единна за справяне с пандемията, беше грозно ситуацията да се използва за политически битки, но бях заподозряна в конформизъм, „гербаджийство“ и прочие.

За моя огромна изненада приятелския ми списък напуснаха персони, които мислех за интелигентни и талантливи – между тях имаше и хора на изкуството. За мен обаче интелигентността и талантът са неизменно свързани с широта на духовния хоризонт. Да зачеркнеш някого, защото не мисли като теб, ми се струва такава душевна мизерия, че онези „творци“ и „изпълнители“, които го направиха с мен, в представите ми вече винаги ще фигурират в кавички. Уважавам онези, които не споделяха мнението ми, но нито ме разприятелиха, нито ме обиждаха заради позицията ми. В крайна сметка, бях напусната от 30-ина немислещи като мен. Никаква загуба не е това.

Бях сигурна, че през 2020 г. ще издам сборника си с разкази „Островът Уикенд“, но това не се случи. Предпочетох да изчакам отминаването на пандемията. Всеобщата криза заради коронавируса обаче неочаквано ми даде нови сюжети. Когато в средата на март бяха затворени ресторантите, голям брой котки, които се бяха изхранвали покрай тях, останаха без препитание. Поне десетина започнаха да се навъртат под прозореца на кухнята ни, подушили храната, която хвърляме на една красива загадъчна котана, която е решила, че трябва да стане наша. Нарекохме я Джоконда. В един момент тя беше заобиколена от много желаещи да бъдат нейни сътрапезници и понеже нашето семейство обича котките, започнахме да храним и тях. Така ставам свидетел на техните истории, в които има любов, изневери и ревност, красиво приятелство и злостно съперничество. Все повече се убеждавам колко богата душевност имат тези безсловесни същества. Права е приятелката ми Анета Данчева – талантлива преводачка от нидерландски и котколюбка като мен, че има хора с емоционалността на едноклетъчни организми, докато душите на котките са сложни и трудно обясними. Вече освен книгата за нашата котанка Гуни и нейните четири синчета мускетарчета пиша и книга за бездомните котета.

Ще добавя, че с мъжа ми продължаваме да храним и писанките от улица „Доспат“, заради които в края на миналата година един мъжага ме заплаши, че ако продължавам да им давам храна, и в „Пирогов“ нямало да ми наместят физиономията. Тогава подадох оплакване в полицията, но какво се случи по-нататък ще опиша друг път. Изобщо, към книгите, които пиша в момента, добавям и поредицата за котките. Доволна съм, че към края на 2020 г. направих страница във Фейсбук „Котанката Гуни и други котета“, както и блог с това заглавие. Там ще разказвам увлекателните котешки истории, които се разиграват пред очите ми.

Пандемията не ме паникьоса. Старая да спазвам предпазните мерки, храня се здравословно и се чувствам спокойна. Наясно съм, че независимо от всичко, човек може да се разболее и не се знае какъв ще е изходът от болестта, но не се страхувам. Само се замислям кои са неотложните неща, които трябва да свърша. Първото, което изникна в ума ми, беше, че трябва да разкажа повече за майка ми. Тя почина преди 16 години. Имаше интересен живот, който не пожела да опише. Казах си, че е редно да го направя аз. Вече започнах – в блога ми през тази година има 3 публикации за нея. Това за мен също е повод за удовлетворение от направеното през годината.

Мисълта, че всеки ден, който живея, може да е предпоследен, ме доведе до извода, че всъщност аз много харесвам живота си с всичките му възходи и спадове, след които винаги съм успявала да се съвзема. Обичам професията си на журналист, а какво щастие е човек да върши работата си с любов! Омъжих се преди 37 години и половина за мъжа, когото обичам и досега, и имам от него прекрасен син. Двамата винаги са ми опора и вдъхновение. Написах стиховете, разказите и романите, които държах да напиша, и продължавам да го правя. Вярно е, че някои хора са ми пречили да постигна нещо повече в професионалното си развитие и в литературата, жестоко са ме наранявали и оклеветявали, но в крайна сметка на везните ми натежава хубавото. Ето това е моят извод в края на пандемичната година: че харесвам живота си и не ме притеснява кога той ще свърши, защото съм го живяла пълноценно.

А през 2020 г. с Владимир Дворецки имахме много приятно преживяване – кратка почивка в Банкя! Обичаме далечните дестинации, но щом се налага да се въздържаме от тях, можем да се чувстваме добре и в градче съвсем близо до София.

Човек знае 2 и 200, важното е да има любов! С тази мисъл изпращам 2020 г., а за илюстрация на моята равносметка слагам семейно селфи, направено в Банкя!