Берлин в паметта ми

 

В семейния ни архив има картички, които баща ми е изпращал на майка ми от Берлин през октомври 1953 г., когато е бил в командировка там. 

По онова време е работел в БТА и мама ми казваше, че са искали да го изпратят като кореспондент в Германия. Командировката била прелюдия към назначаването му. В крайна сметка това не се случило. Не съм разговаряла с него защо – минало-заминало - но пазя черно-белите му пощенски картички от Германия и сега си давам сметка, че те са от времето, когато Берлинската стена още не е била построена!   

С майка ми за първи път видяхме Берлин през есента на 1980 г. Бяхме се включили в екскурзия с група на „Балкантурист“. В столицата на ГДР останахме само два дни, но при туристическата обиколка на града не са ни показвали Стената. Едно момиче от групата ни сподели, че от прозореца на хотелската си стая успяло да я зърне и цяла нощ писало стихотворение за разделена Германия. Признавам, че на тази екскурзия аз се вълнувах най-вече дали ще успея да се срещна с младия журналист Волфганг Титце от вестник „Neues Leben”, с когото се бях запознала по време на международна журналистическа среща в Унгария няколко месеца по-рано. Не бях предупредила Волфганг, че ще пътувам до Берлин и не успях да се видя с него, това ме разочарова. Но ми направи силно впечатление, че момичето от групата ни е писало цяла нощ стихотворение за Берлинската стена.

Видях я 7 години по-късно, когато бях командирована в Берлин от Младежка редакция на БНР. Нашите командировки тогава можеха да бъдат само до социалистически страни и се организираха по линия на OIRT (Международната организация за радио и телевизия). Тези журналистически пътувания имаха една особеност - при работните си срещи командированият беше придружаван от преводач. Хем за улеснение, хем, предполагам, за наблюдение. Времената бяха такива. В Берлин на мен ми превеждаше една българка, омъжена за германец, но освен нея ме придружаваше и най-откровено ме наблюдаваше още една жена от Германското радио. Слава Богу, имах свободно време, през което можех да се разхождам където си искам из града и тогава на няколко пъти се натъкнах на Стената. Изпречваше се внезапно пред очите ми – сивкаво-бяла, монолитна, неумолима. Беше стряскаща като изненадващ шамар. Години по-късно, когато тя падна в пряк и в преносен смисъл, останки от нея бяха покривани с пъстри графити. Разбирах защо хората я шарят – като победа над мъртвешката й белота, с която сковаваше Берлин.

Запомних командировката си през 1987 г. с това, че жената от Германското радио, която трябваше да наблюдава дейността ми на територията на ГДР, веднъж се скара на шофьора, който ме отвеждаше на поредното ми интервю и той смени радиостанцията, която звучеше в колата. Нямаше да обърна внимание какво е станало, но преводачката българка услужливо ме осведоми, че жената е смъмрила шофьора, заящото е включил по радиото програма от Западен Берлин. „Но аз не знам немски, от какво се безпокои тя?“ – изненадах се искрено. „Това е положението.“ – отговори ми преводачката.

Още по-осезаемо се намеси в журналистическата ми работа въпросната моя наблюдателка, когато разбра, че съм поканила младежи да участват на живо в директните ми включвания от берлинското студио. Два часа преди началото на предаването в София, бях уведомена от преводачката, че събеседниците ми няма да дойдат. Не можело да участват в преки включвания. Очевидно някой се опасяваше какво може да кажат на живо в ефир. Реално това би могло да провали репортажите ми от Берлин. Слава Богу, бях записала доста интервюта и заявих на наблюдателката ми, че искам да извадя откъси от тях, за да ги излъчим вместо събеседниците на живо. Тя не беше предвидила такъв ход от моя страна, но в крайна сметка се съгласи да ползвам студио за монтаж, на който присъстваше през цялото време като внимаваше какви откъси от записаните разговори подбираме с преводачката ми. Така директните ми включвания бяха спасени. От студиото в Берлин пускахме записите на немски, преводачката ми ги покриваше на български, а аз разказвах впечатления от срещите си с германски младежи.

Помня как след като си тръгнах от сградата на Германското радио, вървях по улиците на Берлин към хотела си и бях щастлива. Всичко беше минало благополучно. Питам се обаче с днешна дата какво щеше да се случи, ако бях изпаднала в паника, че няма да имам събеседници и преките ми репортажи се бяха провалили. Нямаше ли моята „наблюдателка“ да носи отговорност за това? Само че кой я знаеше нея? Дори не се постарах да науча името й. Щях да се изложа аз. Персонално и поименно. Сега си мисля, че тази жена беше като персонифициран образ на Берлинската стена. Контолираща. Неумолима.      

Видях Берлин отново през 1996 г., когато Стената вече я нямаше. Минах за кратко на път за градчето Грюнхайде, където щях да участвам в журналистически семинар за езика на толерантността. Тогава столицата на обединена Германия беше истинска строителна площадка, но ми харесваше. Приличаше ми на птица преминала през бури, с разрошени пера, но заета да се приведе в изряден външен вид.   

С журналиста Егон Хайнрих, който тогава работеше в отдел „Комуникации“ на Европейската комисия, вечеряхме в Europa Centrum в Западен Берлин. Но кой ти мислеше вече дали е Източен или Западен! Градът беше станал отново едно неразделно цяло.  

Разглеждам снимките си от пролетта на 1996 г. и виждам, че съм се снимала пред катедралата Deutscher Dom, която е и на черно-бялата пощенска картичка, изпратена от баща ми през октомври 1953 г. Когато ги поставям една до друга, ми минава мисълта, че 43 г. по-късно Берлин си е възвърнал цветовете.