Един необикновен епизод от семейната ни история

 

Паметникът, който виждате на снимката, се намира на Алеята на парашутистите в Централните софийски гробища. Три пъти годишно, на всяка Задушница, със съпруга ми Владимир Дворецки оставяме пред него цветя и запалена свещичка. Младият мъж, погребан там – един от героите парашутисти, загинали в битката при връх Стражин на 18 октомври 1944 г., не е наш роднина, нито е бил син на приятелско семейство, и все пак винаги, когато отдаваме почит към скъпите ни покойници, не подминаваме и неговия гроб.

Историята наистина е необикновена и ще я предам така, както съм я чувала от майка ми. През 1942 г., тогава 19-годишна, тя заминава да следва архитектура във Флоренция. Докато си урежда документите в Италианското консулство в София, там среща непозната жена, която, щом разбира, че младото момиче ще пътува за Италия, го моли да отнесе колет за сина й Иван Чаушев, студент по корабостроително инженерство в Генуа. Молбата към майка ми е не да отиде чак до Генуа, а да спести пътуването на колета от България до Италия и да го препрати, когато пристигне във Флоренция. Майка ми веднага се съгласява – до края на живота си беше изключително услужлива. Така студентът Иван Чаушев получава колета от близките си и пише до майка ми картичка, с която сърдечно й благодари:

„14.3.1943 г., Генуа,

Мила госпожице, безкрайно ви благодаря за услугата която направихте на моите родители и мен. Съжалявам, че не мога лично да ви благодаря, но бих желал щото да мога да ви се реванширам по един или друг начин. Но за всеки случай можете винаги да разчитате на мен, за каквото и да е.

Най-сърдечни поздрави!

Иван Чаушев“ 

Това е всичко. Нито са си писали повече, нито са се виждали някога, но пощенската картичка с изглед от Генуа, на която е написан цитираният текст, и до днес се пази в семейния ни архив. 

Когато през есента на 1944 г. майка ми прочита във вестника списъка на загиналите парашутисти при Стражин, открива сред тях името на студента от Генуа, с когото случайността я е срещнала, макар и задочно. Очевидно гибелта му дълбоко я е развълнувала, защото никога не го забравя. 

На снимката горе е личната карта на майка ми като студентка във Флоренция през 1942-43 г. В края на 1948 г. се омъжва за баща ми. Съвпадение е, че той също се казваше Иван и сега е погребан в наш наследствен семеен гроб точно зад Алеята на парашутистите. Странно е как стечението на различни обстоятелства преплита съдбите на непознати хора.

Нямам спомен откога майка ми започна да ходи на Централните гробища на всеки 18 октомври, когато се отбелязва тържествено Денят на парашутиста. В Уикипедия пише, че този ден се чества с министерско решение от 1995 г., но имам чувството, че е било по-отдавна. Докато още се чувстваше добре, мама не пропускаше никога тържеството в Алеята на парашутиста на 18 октомври. Там веднъж се видяла с роднини на Иван Чаушев и им разказала историята за задочното си запознанство с него. Когато споделяше с мен тази случка, мама със задоволство отбеляза, че една млада жена от рода Чаушеви възкликнала: „Това е най-необикновената история, която съм чувала!“.

Мама беше емоционален човек, но никак не обичаше да говори за чувствата си. Мога само да гадая защо в последните си години отдаваше такова значение на този толкова кратък епизод от своята младост. Дали защото го свързваше с любимата й Италия, където беше следвала един семестър архитектура, преди да открие, че не това е призванието й, и да завърши право в Софийския държавен университет? Или защото в напреднала възраст, когато човек премисля живота си, е започнала да си представя какво би станало, ако се беше срещнала със студента от Генуа? И ако бяха продължили да си пишат и да се срещат? Наистина мога само да гадая и не искам да продължавам, защото знам колко свенлива беше майка ми и сигурно не би се съгласила да се ровя с днешна дата в най-съкровените й мисли.

Факт е обаче, че когато на Задушница ходехме с нея да почетем нашите починали роднини, тя неизменно ни отвеждаше и на гроба на Иван Чаушев. Така това се превърна в семейна традиция, която с мъжа ми продължаваме да спазваме и досега на всяка от трите Задушници, въпреки че мама почина преди 16 години. Вчера също минахме по Алеята на парашутиста, сложихме свежи цветя и запалихме свещичка за героя от Стражин и за първи път ми хрумна да снимаме паметника му, да споделим как той е станал част от нашия семеен ритуал за отдаване на почит към мъртвите ни близки. Като че ли майка ми от отвъдното вдигна ембаргото над тази история и най-после ми позволи да я разкажа публично – нещо, което и през ум не ми е минавало да направя по-рано.     

Държа да добавя още нещо – пред паметника на Иван Чаушев, загинал на 18 октомври 1944 г., винаги има свежи цветя. Очевидно роднините му пазят жив спомена за него. Надявам се да нямат нищо против и едни напълно непознати хора като нас да тачат паметта му!

Това е и повод да припомним за подвига на героите от Стражин, за който младите може би не знаят. След като през есента на 1944 г. България се включва на страната на антихитлеристката коалиция във Втората световна война, нашите войски трябва да освободят днешната територия на Република Северна Македония. Пътят към Скопие обаче е блокиран от укрепената германска позиция край връх Стражин. Командването решава да използва за пробив парашутната дружина. Рано сутринта на 18 октомври бойците се пускат с парашути над хълма и тръгват в атака. Първа рота овладява за кратко върха, но е отблъсната. В боя загиват 25 парашутисти и са ранени 40. В ранния следобед храбрите бойци подновяват щурма и успяват да изтласкат врага. Пътят към долината на Вардар е открит.

Тленните останки на загиналите парашутисти са пренесени в София като израз на почит, защото практиката е била падналите в боя да не се връщат в родината, а да бъдат погребвани близо до бойното поле. Погребението се извършва на 20 октомври 1944 г. на Централните софийски гробища, 71-ви и 72-ри парцел, където се намира Алеята на парашутистите.