Блогът на Гергина Дворецка: Българи на почивка в Италия 2019 г.

От 26 юни до 3 юли с Владимир Дворецки бяхме на почивка в италианските области Пулия и Базиликата. Отдавна искахме да посетим колоритното градче Алберобелло в Пулия, където има най-много трули - каменни къщички с конусовидни покриви. През тази година обаче се добави още една магнетична дестинация в тази част на Италия - град Матера, който се намира в съседната на Пулия Базиликата, и е Европейска столица на културата за 2019 г. заедно с Пловдив. Посетихме и други градове в тези две области като съчетавахме екскурзиите с плажа на курорта "Аргонавти", където бяхме настанени. Имаме много за разказване и много снимки.

Както и през предишни години обаче, междувременно констатирахме някои особеностите в поведението на наши сънародници, избрали да летуват в Италия. В тази публикация ще стане дума за тях. Първата ми идея беше да я озаглавя „Мърморещи българи на почивка в Италия“, но в крайна сметка те се оказаха малцина, затова не искам да обобщавам. Малцина, но на моменти ме накараха да се почувствам неловко, че съм в българска група.

Почивката ни беше организирана отлично от агенция „Абакс“, на наше разположение бяха двама всеотдайни и начетени екскурзоводи – Петя Борисова и Георги Атанасов - и всичко започна многообещаващо. След кацането на самолета ни на летището в Бари бяхме разпределени по автобусите, които ни извозиха до съответните хотели. На нас с Владо ни се стори забавно, че полетът от София продължи час и нещо, а пътуването до хотелите отне повече от два часа, но такива са особеностите на различните транспортни средства. Оказа се обаче, че не всички от групата ни са се забавлявали, а дори доста са се изнервили.

Автобусът ни остави пред старата рецепция на курорта „Аргонавти“, която беше заключена. Екскурзоводката Петя ни обясни, че тази рецепция се използва само за регистрация на новопристигнали групи и затова не работи непрекъснато, но всеки момент ще дойде служител да ни посрещне. Тогава един от групата ни надигна възмутен глас: „Как ще ни карат да чакаме, на какво прилича това?“

Само минута след като нашенецът се разгневи и продължаваше да дудне, пред нас спря една от откритите коли за придвижване из комплекса и от нея пъргаво слезе млад усмихнат италианец, с перфектно чиста бяла риза. Изненадах се не само от бързината, с която служителят се беше отзовал на обаждането на екскурзоводката ни, а и от изключително спретнатия му вид, учудващ в тукашната лятна жега. Помислих си дали на възмутения нашенец му е станало неудобно заради бързата първосигнална реакция да възроптае шумно срещу тукашното обслужване, но не можах да го различа в групата, та да видя изражението му. Истината е, че заради него на мен ми стана неловко.

Но това не е всичко, както се казва в рекламите. Настаняването ни в курорта стана удивително бързо, като се има предвид, че групата ни беше над 50 човека. Ние с Владо харесахме малкото апартаментче, което щяхме да обитаваме една седмица, и в приповдигнато настроение се отправихме към ресторанта за вечеря. Екскурзоводката ни беше обяснила, че трябва да изберем маса, на която ще се храним по време на целия си престой в курорта, като ни предупреди, че масите за българската група се намират на открито, непосредствено пред остъклената част на ресторанта. Разбрахме предварително, че всяка маса е за 10 човека и така по-големи компании могат да се хранят заедно.

С Владо си харесахме крайната маса вляво, защото беше най-близо до криволичещия ръкав на изкуственото езеро и имаше изглед към отсрещната поляна с разцъфнали храсти.

Скоро при нас се настани друга семейна двойка. После екскурзоводката доведе майка с момиче в тийнейджърска възраст, а след това още една майка със син тийнейджър. На последните два стола седнаха две жени в по-напреднала възраст. Стана ми приятно, че се събрахме хора от толкова различни поколения – общуването в такива компании винаги ми се е струвало приятно и взаимно обогатяващо. Затова се сепнах, когато екскурзоводката Петя заяви на висок глас на мъжа от другата семейна двойка: „Не, не може да ви се даде допълнителна маса. Всички са за по 10 човека!“ Тогава се разбра, че въпросният мъж се е възмутил колко много хора ще се храним заедно и е настоял да му се осигурят други условия.

След като чу категоричния отговор „Не!“, нашенецът започна шумно да се възмущава, че му е тясно сред толкова много народ, не може да си движи ръцете с приборите, по-притеснен не се бил чувствал дори в столовата на пионерските лагери. Със сътрапезниците ни взехме да се споглеждаме, почувствахме се виновни, че правим калабалък на масата и пречим на мъжа да му бъде комфортно.

„Ще трябва да се храним на смени!“ – продължаваше да мърмори той.

Владо отзивчиво съобщи, че ние с него ставаме рано, така че на закуска ще сме сред първите.

„Ние също ставаме рано!“ – сряза го недоволният.

Ставаше ми все по-неудобно, буквално исках да стана от масата преди края на вечерята.

„И гледайте къде само са ни настанили! – не спираше недоволният – На последния ред маси пред прозорците!“

Явно държеше да намира нови и нови поводи, за да роптае, вместо да се зарадва от факта, че италианските домакини са настанили българската група в откритата част на ресторанта, а не вътре.

„А това, което най-много ме възмущава, е, че никой друг не ме подкрепи! – не спираше да сипе огън и жупел недоволният. – Българска работа! Търпим всичко, траем си!“

Ето това вече не можах да изтърпя.

- Защо да ви подкрепям, когато не мисля като вас? – извисих глас за изненада на роптаещия. – На мен не ми е тясно на тази маса.

Той спря да се възмущава, но аз не можех да се успокоя. Не му ли беше ясно, че накара всички да почувстваме неудобство, че му пречим да се разполага, както би искал.

След като приключихме с десерта, подканих Владо да си тръгваме и, когато станах от стола си, заявих на недоволстващия:

- Дано повече да не се засека на тази маса с вас!

- Това си е ваш проблем – примирително подхвърли той.

- Не, ваш проблем е! – повиших отново тон. – Лично аз нямам нищо против да се храня на маса за 10 човека.

Хората наоколо се обърнаха сепнато към мен. Май накрая скандалджийката щях да изляза аз, а не този, който дуднеше през цялата вечер, че му било тясно. Както и да е.

През следващите дни все пак се случваше да се засечем с него и жена му на закуска или вечеря. Заварваха ни как оживено си говорим с останалите хора на масата и определено им ставаше чоглаво. Понякога правеха опити да се включат в разговора ни. Лично аз не им обръщах внимание. След като някой ме е накарал да се почувствам излишна някъде, за мен излишният става той и просто не го забелязвам. Без да искам обаче ставах свидетел на някой и друг коментар на възмущаващия се мъж след екскурзия из околността: „Е, какво е Локоротондо? Същото го има и в Гърция?“

Ей това са някои нашенци! Недоволни и дуднещи навсякъде. Особено ако имат самочувствието, че са си позволили екскурзия малко по-далече от Гърция и държат да покажат, че щом са заплатили такъв "лукс", всичко трябва да е според техните изисквания.

Хубавото е, че с останалите, с които общата маса ни събра, се чувствахме много добре, когато бяхме заедно. А келнерите ни носеха вино всеки път, когато им давахме знак, и никога не ни напомняха, че това е третата или четвъртата бутилка, която поръчваме. И можехме да си вземаме колкото порции си искаме от прекрасните местни ястия.

Всичко това го казвам, за да стане ясно, че освен красивите градчета, които можахме да видим в Пулия и Базиликата, имахме и чудесни италиански домакини, които ни обслужваха любезно и се погрижиха да се чувстваме добре.

За съжаление, винаги ще се намерят и нашенски мърморковци. Убедена съм, че при истински конфликт, когато трябва да застанат срещу някой голям началник, ще бъдат по-ниски от тревата, но ако им се удаде възможност да покажат „мускули“ по време на почивка, особено в чужбина, няма да пропуснат случая да се представят за бунтари и смелчаци, да демонстрират самочувствие. Има ги и затова реших да опиша някои техни изпълнения, защото трябва да ни светне червената лампа с въпроса до какво точно ни води тяхното мърморене и развихряне на бури в чаша вода.

А за местата, които посетихме в Италия това лято, предстои да разказвам с удоволствие.