Писателят Атанас Раденски отново отпътува за
Калифорния, където живее от години. На тазгодишната Алея на книгата в началото
на септември той представи второто издание на романа си "На парти при
президента" (изд. "Изида"). Радваме се, че преди да си замине, намери
време да се видим за малко. Това се случи през последния ден на лятото, в един
хладен предиобед, напомнящ за настъпващата есен.
Както винаги, говорихме за книги, за това, как
издателите в САЩ работят с авторите, за ползата от добрия редактор...
Владимир Дворецки и Атанас Раденски
С Наско, както го наричаме в нашето семейство,
се запознахме на Пролетния базар на книгата в НДК през 2016 г., когато беше
пристигнал в България, за да представи първото издание на „На парти при
президента“. Срещнахме се пред щанда на издателство „Персей“, където по-късно
същата година излезе романът ми „Искрено ваша“...
За онези, които го познават само като писател,
ще поясня, че Атанас
Раденски е един от най-успелите български учени в САЩ, дългогодишен професор в
университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Раденски е първият български
информатик, удостоен с научната степен доктор на математическите науки и
първият, избран за професор по информатика в Софийския университет.
След
пенсионирането си се посвещава изцяло на писането. При последната ни среща в
София дори настоя повече да не го наричаме „Професор Раденски“: „Стига с това
„професор!“. Явно беше оставил научната си дейност на заден план.
Рядко
съм виждала човек дотолкова отдаден на стремежа да вникне в тайните на доброто
писане. Интересува се от опита на други писатели, търси мнението на „бета“
читатели за онова, което пише самият той.
Самият той е перфектният читател, за който
всеки автор мечтае. При последната ни среща ме трогна с анализа на новия ми
сборник с разкази "Островът Уикенд". Беше го прочел изключително
внимателно, отбелязвайки с плюсове разказите, които са му харесали. Два плюса
беше сложил на „Детето ми“! Забелязал беше и „Диалози без значение“, който в
досегашните отзиви за книгата не е споменаван. Направи ми впечатление, че през
цялото време се е питал защо даден текст му допада. Стигнал до извода, че това
става, когато повествованието се води от гледна точка на един от героите, независимо
дали разказът е от първо или трето лице. По тази причина не сложил плюс,
например, на „Годишнина от сватбата“, където не си личи кой от героите изпълнява
ролята на разказвача.
Попита ме: „Гергина, да не би да ми се обидиш?“
Казах му, че не съм от прекалено чувствителните автори. Всяко мнение за
написаното от мен ми е интересно, а особено – на Наско Раденски, който е
толкова критичен към самия себе си. Не всеки автор работи като него върху
вече издадените си книги. Така сега се появи второто, обновено издание на „На
парти при президента“. Междувременно преведе на английски втория си роман -
„Спасителката“, който също беше издаден от „Изида“. Така той би стигнал до
повече читатели. Сюжетът е интригуващ – из живота на планинските спасители.
Прототип на главната героиня е по-малката дъщеря на Наско и Руми Раденски -
Яна. Следващата стъпка е романът да бъде издаден в САЩ. Там практиката е издателствата
да налагат препоръките си на авторите и ако те държат книгата им да види бял
свят, се съобразяват с редактора. Дали нашият приятел би се съгласил на такава
намеса? Ще очакваме да сподели.
По
повод търсенето на признание в изкуството, Наско Раденски ни разказа историята
за възрастен американски художник, който е толкова беден, че не може да си
позволи да плаща на модели, за да му позират, затова, когато пътува в метрото,
наблюдава пътниците и набързо ги скицира върху вестник. После ги превръща в
картини. Рисува и върху прашни шишета. Всичко това му носи удовлетворение,
защото мисли, че го прави добре. Не се старае да бъде забелязан, да стане
популярен. „Колко е хубаво да осъзнаеш, че най-важното е да се занимаваш с
това, което си мислиш, че правиш добре, а оценката на другите да е на заден
план!“ – каза ни Наско. – Отнася се за всяка дейност, в която се влага творчество.“
И ни даде пример с 98-годишната си майка Бояна. Тя живее вече над 20 години в
Щатите, помагала в отглеждането на трите си внучета от по-голямата дъщеря на
Наско. Сега пък те помагат на нея, но баба Бояна се старае винаги с нещо да е
полезна и си мисли, че много хубаво готви брюкселско зеле. Може близките й да
не изразяват възторг от кулинарния й специалитет, но тя е убедена, че го прави
добре и е щастлива. Писателят Атанас Раденски признава, че все още не е
достигнал до тази мъдрост на майка си и на бедния художник. Доставя му
удоволствие да пише, но не му е безразлично мнението на читателите.
Междувременно по време на разговора ни той успя
да създаде толкова ведро настроение, че все едно разговаряхме с неговия герой
Иван Иванич от романа му "На парти при президента". Иванич е мъж на
средна възраст, университетски преподавател по история, който след
политическите промени у нас през 1989 г. заминава за Щатите, за да преподава
един семестър в Уъстърския университет. При срещите си с американците проявява чувство
за хумор, което кара читателя искрено да се смее. Подробно съм разказала за впечатленията
си от книгата и от главния й герой на сайта ни преди 5 години ("На парти с Иван Иванич и с неговия автор").
„За мен Иванич е жив човек – каза ни преди
няколко дни в София Наско. – Имам чувството, че съществува реално.“ Истината е,
че той е измислен, събирателен образ, но когато авторът дълго е живял мислено с
него, вече го възприема от плът и кръв. Както, впрочем, го възприема и всеки,
прочел „На парти при президента“.
Пожелаваме успех на второто му, обновено
издание и на английската версия на „Спасителката“, а очакваме и следващите
книги на писателя Атанас Раденски!
Няма коментари:
Публикуване на коментар