Месец септември в живота ми

     Едва тази есен си дадох сметка, че досега в личния си календар съвсем незаслужено съм пренебрегвала месец септември. Как точно го пренебрегвах? Просто не съм го причислявала към любимите си месеци. Обичам месеците януари, когато съм се родила аз и баща ми, обичам летните месеци и особено юни, когато се оженихме с Владимир Дворецки, и август, когато се роди синът ни. Винаги съм намирала за особено чаровен месец октомври и в ранната си младост дори написах специално стихотворение за него, което започваше така:

„Октомври, тъмно оранжев!

Мед към дланта ми затичан!

Октомври, как да ти кажа:

някога аз те обичах?“

Колкото и да е странно, месец ноември, традиционно мъглив и кишав, ми е любим, защото през него беше родена майка ми. И той ме е вдъхновил да го възпея, макар че вдъхновението ми стигна само за два стиха: 

„Ноември, месецът на мама!

  Най-хубавият месец!“

Да не говорим колко стихотворения съм написала за месец декември:

„Пада декември – сънен и пухкав.

Шушнейки, гасне земята.

Сви се на топло старият буха

в сухия спомен за лятото...“

Или още едно начало на стихотворение от младостта ми:

„Беше отдавна, беше декември,

беше неясно като през дим.

Имахме много стари проблеми,

без перспектива да ги решим...“

Когато по-късно съдбата ме срещна с Владимир Дворецки и се оказа, че е роден през декември, това стана един от най-любимите ми месеци в годината, наравно с август.

А септември? По каква причина съм подминавала този толкова красив месец, в който лятото и есента си дават среща и той е взел всичко хубаво и от двата сезона? Дали подсъзнателно съм си мислила, че септември е прекалено често възпяван заради различни събития от българската история, станали през него? Нямам отговор.

Истината е, че през септември са се случили и вълнуващи за самата мен събития: през втората половина на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско се запознах с Владимир Дворецки. 30 години, по-късно също в края на септември, той ме заведе в Индия, за да отпразнуваме кръглата годишнина от любовта ни като посетим Тадж Махал, мястото за поклонение на всички влюбени по света.

И още, не в хронологичен ред: на 4 септември 1983 г. в Димитровград направихме второ сватбено тържество за неговите роднини, след като бяхме подписали в гражданското и отпразнували сватбата си в София на 30 юни същата година.

А домът, в който прекарах първите 6 години и половина от живота си, се намираше на софийската улица „6 септември“ 26!

Като се връщам назад във времето, стигам и до спомена как като дете очаквах с нетърпение 15 септември, началото на учебната година. Буквално броях дните! Веднъж (може би съм била за трети или четвърти клас) имах чувството, че 15 септември изобщо няма да дойде, толкова бях изгубила търпение от чакане. Помня как баба ми Иванка ме беше завела на кварталното пазарче „Баба Неделя“, за да купуваме зеленчуци за туршия. Аз не участвах в избирането на зеленчуците и, докато чаках баба ми да свърши тази отговорна работа, изчислявах колко дни остават до 15 септември. Трябва да са били 6 или 7. Отчайващо много! Винаги, когато попадам в този мой детски спомен, изживявам усещането, че 15 септември никога няма да настъпи.  

Свързвах първия учебен ден с миризмата на кожената ми ученическа чанта, в която старателно редях учебници, тетрадки, пособия. Към тази миризма се добавя и ароматът на зеленчуците, от които баба ми правеше туршия...  

Естествено, оттогава са станали промени. Пазарчето „Баба Неделя“ не съществува, откакто в близост до мястото, където се намираше, издигнаха Националния дворец на културата. Самата аз не продължих семейната традиция и не правя туршии като баба ми Иванка и майка ми. Купуваме си готови... Кожената ми ученическа чанта от началните класове пък претърпя инцидент – в нея се разля мастилницата ми (навремето пишехме с мастило и перодръжка) и тя стана неизползваема. Купиха ми нова, вече не кожена. Но всичко това със сигурност се е случило през други месеци от годината, а в септемврийските ми детски спомени са запазени ароматите, които споменах.

Така че е крайно време да отдам заслуженото на септември в личния си календар. Стихотворение за него може и да не напиша, но поне му посветих този текст в блога си. Още повече, че вече вървя към моя житейски септември. Някой дори може да си мисли, че отдавна съм го подминала, но не! Аз все още изживявам своето лято!