Милано – достъпен град

Очакването на Коледа ни прави по-добри и отзивчиви… В навечерието на Коледа най-после искам да напиша нещо, за което мисля често вече от 4 месеца – доколко е достъпна градската среда за хората с двигателни проблеми. Да се замисля сериозно върху това ми „помогна“ една случка със самата мен.

В средата на август с мъжа ми заминахме за Милано. Целта ни беше Световното изложение. Имахме намерение по цял ден да прекарваме там, а в хотела да се прибираме само за да преспим, така че, когато избирахме къде да се настаним, гледахме най-вече да сме близо до метрото, с което да се придвижваме бързо до ЕХРО 2015. Хотелът ни се оказа недалече от спирка „Порта Венеция“. Стаята ни хареса. След първата разходка из Милано, купихме шампанско и се прибрахме да отпразнуваме пристигането си в Италия. Докато мъжът ми се занимаваше с отварянето на бутилката, реших да взема душ…

Точно при излизането ми от банята се случи онова, което ме кара днес да пиша тези редове. Най-неочаквано за мен се подхлъзнах, стоварих се на пода и усетих остра болка в глезена на левия си крак. Болката ме ужаси, защото веднага си помислих, че кракът ми е счупен. Изтръпнах и от предупреждението, което като че ли ми подсказваше съдбата - човек е в чудесно настроение, готви се да празнува и в следващия момент му се случва нещо, което напълно променя намеренията му…

Мъжът ми ме пренесе на ръце до леглото, после разтревожено отиде да огледа мястото, където се бях подхлъзнала, и с изумление констатира, че прагчето между плочките в банята и стаята е под остър наклон, точно като пързалка. Естествено беше да се подхлъзнеш, след като дори не подозираш за тази „хитринка“. Нормални ли бяха строителите, на които дължах жестокото си падане?

Категорично отказах да се обаждаме веднага на лекар – не ми се искаше да си развалям напълно първата вечер в Милано. Пих шампанско, полуизлегната в леглото, и сред талазите от болка, които идваха от глезена ми и безпощадно ме блъскаха в мозъка, кроях планове как утре сутринта ще си потърся правата пред собствениците на хотела, как ще поискам обезщетение за станалото с крака ми. Почти не можах да спя – ужасно ме болеше.

На сутринта мъжът ми каза: „Знаеш ли, открих, че помещението, което е баня и тоалетна, всъщност е пригодено за хора в инвалидна количка. Затова прагчето към стаята е така наклонено – за да се приплъзват по-лесно колелата.“

Закуцуках натам, за да разбера за какво ми говори. И едва тогава забелязах подвижната облегалка до тоалетната, която служи за опора при преместване от инвалидна количка, едва тогава си обясних защо отзад липсва моноблок с бутон за пускане на водата, а тя се задейства с натискане на копче на стената вдясно, така че максимално да бъдат спестени движенията на човек с двигателни проблеми...

И през ум не ми беше минало, че някой е помислил за хората с такива проблеми. В България не бях виждала подобни приспособления. Изпитах срам, че не ги бях забелязала веднага. Желанието ми да си търся правата заради падането си се изпари. Какво биха ми отговорили: „Но, госпожо, вие не се ли досетихте защо всичко е направено точно така.“ Е, не се бях досетила. И нямах право да си търся никакви права.

За щастие, кракът ми се оказа само навехнат, а не счупен. Глезенът ми беше грозно подут, но така и не ми попречи да обикалям надлъж и шир из павилионите на Световното изложение в продължение на 3 дни. Изпитвах болка единствено при слизане по стълби и затова ми се налагаше да правя подскоци от стъпало на стъпало, от което изглеждах доста нелепо, но с мъжа ми се смеехме, че подскачам, защото съм весела жена.

Покрай проблема с крака ми обаче започнах да забелязвам подробности, които ми бяха убягвали – че навсякъде в обществените тоалетни на ЕХРО 2015 и другаде в града има специални кабинки за хора с инвалидни колички. Не се бях замисляла доколко ги има в България. Забелязах и друг детайл: скосените тротоари в Милано – отново улеснение за придвижващите се с колички. При това, скосяването на бордюра е направено красиво, например, под формата на ветрило от продълговати плочи, както може да се види на снимката в началото на публикацията - италианците влагат естетика във всичко.

При завръщането ни в София болката в глезена ми все така не отшумяваше при слизане от стъпала, затова по-внимателно се заглеждах къде има скосени тротоари по столичните улици. Не са много. Затова все повече оценявах видяното в Милано и държах непременно да разкажа за него. За мен това е Достъпният град.

Само че, когато се прибрахме в България в края на август най-актуалната тема стана напливът на бежанците към Европа. Аз също бях обсебена от нея – следях  телевизионни предавания, четях в различни сайтове – май това беше всеобщо явление. Веднаж сред потока от новини попаднах на информация, че хора в инвалидни колички са организирали мини-протест в София заради недостъпната градска среда. Тогава си казах: „Разбирам ви, скъпи мои!“ и си повторих, че непременно трябва да напиша за случката с мен в Милано, но тази информация потъна отново сред сюжетите с бежанците. Беше тъжно, че, както винаги, друго е по-важно от проблемите на онези, които се придвижват трудно. Не по-малко тъжно беше, че самата аз се замислих за техните проблеми, едва когато ми се случи да изпитам онази неистова болка в крака си, която ми напомняше дълго за себе си всеки път при слизане по стъпала.

От Световното изложение в Милано запазих някои мои снимки, където се вижда грозно подутият ми глезен – за да не забравям тази болка.

Днес държа най-после да напиша за това. Преди Коледа сърцето ми е с хората, които се придвижват трудно. Нека не се правим, че ги няма, защото – не дай си боже – всеки от нас може да сподели съдбата им! Нека мислим и правим повече за тях!