Блогът на Гергина Дворецка: Изгрев над оазиса

Колкото и богат житейски опит да има човек, все ще му се случи да изживее нещо за първи път. През отминаващата година за първи път спах в бивак в един оазис. Оазисът се казва Финт и се намира в подножието на Атласките планини, в долина, която се смята за преддверието на пустинята. Също така за първи път посрещнах изгрева след изкачване до върха на един от близките хълмове.

Имаше и още нещо, което преживях за първи път в този оазис, но преди да го споделя, ще разкажа свой пророчески сън. Присъни ми се преди заминаването ми за Мароко в началото на ноември. Катерех се по стръмна стъпаловидна пирамида – стори ми се, че е храм. През цялото време се страхувах да не се подхлъзна, защото усещах как обувките ми се пързалят по малки гладки плочки, които всъщност, бяха стъпалата на пирамидата. От време на време спирах и вдигах поглед към горната част на храма, докъдето вече бяха стигнали други посетители – виждах силуетите им на фона на бледа светлина. Знаех, че когато стигна горе, ще разбера откъде идва светлината, но самото ми катерене изглеждаше доста рисковано, приличаше по-скоро на алпинизъм и не беше сигурно дали ще се увенчае с успех. Така или иначе, насън стигнах до върха и заедно с останалите посетители гледах светлината.

После слязох отново в подножието на храма и… попаднах в тотален мрак. Едва в този мой сън разбрах какво означава думата „непрогледен“. Беше нещо наистина неизживяно дотогава: отварях широко очи, но отникъде не долавях дори най-бледо сияние. Пълна всеобхватна тъмнина, която усещах като физическа близост непосредствено до зениците си. Всички знаем, че внезапният силен блясък ни заслепява, но че мракът може да бъде толкова агресивен и натрапчив, лично аз не бях допускала.

И се събудих. Казах си, че – слава богу – такива ужаси могат да стават само насън.

През следващите дни пътувах из Мароко с група колеги журналисти и към края на пътешествието имахме уникалното преживяване да пренощуваме в бивака на оазиса Финт близо до град Уарзазат – за това вече съм споменавала в блога си. Сега само ще опиша накратко какво представляваше бивакът: плътно наредени една до друга конструкции, които можем да наречем малки шатри, от преплетени пръчки, покрити отвън с дебели тъкани. Всяка от шатрите е снабдена със собствен санитарен възел, мини-баня с душ и топла вода. Леглото е твърдо, но покрито с дебели покривки и на него се спи изключително удобно. Стори ми се съвсем естествено да има електричество, макар че, както разбрахме по-късно, то било скорошна придобивка.

Онова, което не можех да предположа, беше, че в полунощ електрическият генератор спира да работи и в бивака настъпва пълен мрак… Сигурно изобщо нямаше да забележа това, ако се бях събудила към 6 ч., когато генераторът бива включен отново. Само че аз държах да се възползвам от предложението на 25-годишният ни домакин в бивака Аюб, да ни отведе до близкия хълм, за да гледаме изгрева на слънцето. За това обаче трябваше да станем още в 4 часа. Нямах проблем с ранното събуждане, проблемът се оказа друг - че не успях да включа електрическата лампа. Тя просто не функционираше. Светейки си с джиесема, станах и опипом тръгнах да търся работещ електрически ключ. Напразно. Постепенно осъзнах, че в бивака няма ток. В моментите, когато бледата светлинка от джиесема ми угасваше, в зениците ми нахлуваше такъв непрогледен мрак… на какъвто бях попадала единствено в съня си преди отпътуването ми за Мароко. При събуждането тогава бях решила, че такава тъмнина не е възможна в реалния живот. Е, оказваше се напълно възможна! Отварях широко очи, както бях правила в съня си, и точно както в този мой сън, отникъде не долавях сияние. Тъмното буквално се навираше плътно до мен, пъхаше се под клепачите ми, нямаше спасение от него!

Можете ли да си представите какво е да се намираш в оазис, далече от най-близкия град, и в нощното небе да няма никакво светлинно замърсяване – никакви отражения от неонови реклами и улични лампи! Мракът е поголовен, свръхестествен, както в моя сън, който се оказваше пророчески.

Все така пипнешком, успях да стигна до входа на малката шатра, закрит от три ката дебели завеси. Излязох навън. Пак беше тъмно, но поне не се намирах в затворено пространство, погледнах нагоре… и си помислих, че ако протегна малко повече ръце, ще докосна звездите – толкова близо бяха над мен, толкова ярки и големи! Сигурно само в подобен плътен нощен мрак звездите се открояват така непоколебимо.

После Аюб ни поведе към близкия хълм, закатерихме се по него – все още беше много тъмно и не виждахме къде стъпваме, обувките ми се пързаляха по някакви плоски парченца от скали… В един момент се запитах ще стигна ли изобщо до горе. Другите колеги вече бяха на върха и очакваха изгрева на слънцето, а аз все още се хлъзгах по камънаците с обувки, които явно бяха напълно непригодни за такова изкачване.

И тогава се сетих отново за моя пророчески сън, който бях видяла преди заминаването си за Мароко. Всичко ставащо буквално повтаряше този сън. Само че в него имах чувството, че се изкачвам по стъпаловидната пирамида на храм, за да видя някаква светлина. Насън не бях разбрала как успях да се присъединя безпроблемно към хората, достигнали вече до върха. В реалния живот ми помогна водачът на нашата група Рашид – той ми подаваше ръка и ме задържаше, когато правех несигурна крачка.

След перипетиите при катеренето всички се събрахме горе на хълма и зачакахме слънцето да се покаже. То се бавеше. Аюб започна да се шегува, че може би днес няма да има изгрев. Самият той и Рашид си седяха спокойно – в тази част на света нетърпението като че ли е непознато явление.

Слънцето, естествено, се появи. Само че преди да видим блестящия му диск, то първо хвърли снопове лъчи върху околните скали, върху ниските къщички на близкото село, върху палмите и късчетата река, която се виждаше през тях. Накрая се показа между два хълма срещу нас, а в небето се ветрееха тънки облачета като бебешки къдрици.

Така пророческият ми сън се изпълни напълно, само че в обратен ред, защото бях сънувала първо изкачването си към светлината и после попаднах в непрогледния мрак, а в действителността започнах със събуждането в неописуемата тъмнина и всичко приключи с тържествуващия слънчев изгрев. В реалния живот поантата се оказа оптимистична.

Надявам се да бъде изпълнено с оптимизъм и бъдещето на нашите сърдечни домакини в оазиса Финт, с които накрая се снимахме за спомен.