Миг от ноември

 

Мигът, за който става дума, не е от този отиващ си ноември, а от друг, преди много, много години. Един миг от ноември в моето детство, който си спомням и досега.  

В късния следобед, малко преди да се стъмни съвсем през късия ноемврийски ден, стоях в двора на кооперацията ни и ми беше студено. Това е усещането, което съм запомнила: че ми беше много студено. В непосредствена близост до мен късната есен ми показваше откровено неприветливото си лице – клоните на дърветата бяха обезсърчаващо голи, въздухът сивееше, но най-осезаем беше студът, който се пъхаше безпардонно под късото ми детско палтенце.

И независимо от всичко това продължавах да стоя на двора. Знаех, че само на няколко крачки е уютният ни затоплен апартамент и че майка ми и баба ми вече са там и чакат татко да се върне от работа, а аз – от игра навън. Моите приятелки в игрите вече си бяха отишли вкъщи, а аз бях останала за момент сама в двора. Ей така, да усетя самотата и есента.

Няма смисъл да се питам защо съм го направила. Явно съм изпитала неосъзнатото желание да изживея някакви трудности, като героите от детските книжки, които четях. В детските книжки  обикновено след перипетиите има хепиенд. Моят детски миг от ноември също завърши щастливо: прибрах се у дома, където се стоплих и потънах в приятните си всекидневни преживявания.  

А запомних този кратък студен миг от ноември в моето детство заради усещането, че след неприятното неизменно идва хубавото. Вече със сигурност мога да потвърдя, че такова усещане ни дава сили цял живот.

Като дете си водех дневник. Не съм описала тази случка в него и никъде не е документирано, че тя е станала точно през ноември, но в детството ми само той изглеждаше толкова безрадостно – с голи влажни клони и студ в навечерието на зимата. Преди десетилетия през декември обикновено валеше сняг, а той разнообразява пейзажа.

Поуката от този мой детски спомен е, че даже в най-меланхоличния месец от годината (по нашите географски ширини), винаги има надежда, че някъде ни чака топлина и уют.

Едва по-късно, във Френската гимназия, щях да открия прозрението на Пол Елюар: “La nuit n’est jamais complète”, преведено красиво на български от Пенчо Симов: „Нощта не трае никога без край.“

Мисля, че този стих подхожда за края на ноември.