Как не се разболях от полиомиелит

В тези дни, когато повечето улици по света са пусти, а много магазини – затворени, хората започнаха да си припомнят литературни произведения, в които се описват времена на епидемии. И ето че от паметта ми изникна онова, което ми е разказвала майка ми за пандемията от полиомиелит (известен и като детски паралич) в средата на 50-те години на миналия век.

Лично аз нямам спомен от този страшен период, защото съм била съвсем малка, но мама ми казваше какъв ужас е изживяла тогава да не се разболея. Повтаряла си е: „Това дете разчита единствено на мен, за да остане здраво!“ и е направила всичко възможно, за да ме предпази. Едно от нещата, които запомних, беше, че е обвила всички дръжки на врати вкъщи с марли, напоени с дезинфекциращ спирт. Описваше ми как буквално я е втрисало, когато е вървяла по улиците и е прочитала на входа на някоя кооперация съобщението: „Тук има болен от детски паралич!“  

В наши дни вече не е прието да се поставят такива съобщения, защото се смятат за дискриминационни – това стана ясно и на редовния брифинг на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса тази сутрин, така че болестта може да е навсякъде. Което не означава да изпадаме в паника, а да бъдем стриктни при вземането на предпазни мерки.

Мама не ми е споменавала дали по време на пандемията от детски паралич е имало ограничения за излизането по улиците. По-скоро не е имало. Но ужасът от болестта е правел родителите изключително внимателни, защото, както самото й название показва, тя е засягала най-вече децата. Смъртността е била висока, но е имало и друг проблем – трайната парализа на крайници при оздравелите.

Полиомиелитът вече е обявен за победено заболяване в световен мащаб, но понякога ми се е случвало да срещам в България и в Европа хора на моята възраст с парализи, които предполагам, че са в резултат на онази жестока пандемия. Никак не ми се иска да мисля, че родителите на тези мои връстници не са били достатъчно предпазливи тогава и затова не са ги опазили от болестта, но все пак е възможно да е било така. 

Този спомен ме кара да не подценявам днешната опасност, макар че първоначално и аз бях сред онези, които си помислиха, че тя е преувеличена. Не, опасността е реална! Затова напоследък често мисля как майка ми е направила всичко, за да ме предпази от полиомиелита, и е успяла! Значи опазването на здравето по време на пандемия е възможно. Стига всеки да направи всичко, което зависи от него.