Колебанията около една книга

Романът ми „Искрено ваша“ е вече в печатницата. Все още не мога да повярвам, че няма повече да го препрочитам периодично за не знам кой път, както правех през последните две години, за да поправя някоя дума или запетайка, да добавя или махна нещо. Впрочем, и без тези дребни поправки книгата спокойно можеше да бъде публикувана още преди две години. Само че имаше нещо, което ме смути, след като погледнах на нея отстрани. Нямаше ли някои читатели да се запитат: „Ама такива ли хора работят в Радиото?“

На този въпрос не бих си изкривила душата да отговоря, че описаните случки от радиосредата, в която съм работила 39 г., са художествена измислица. Както се казва, би ми била бедна фантазията да измисля точно това, на което съм ставала свидетел или съм изпитала на собствен гръб.

За онова, което разказвам отпреди 10 ноември 1989 г. едва ли някой би се усъмнил – тогава в средите на интелигенцията най-страшното обвинение беше да те обявят за „идеологически враг“. Вездесъща беше и сянката на невидимата мрежа от наблюдаващи и докладващи, „където трябва“, агенти на ДС. Проблемът е, че и след започналите демократични промени, в Радиото доста неща си останаха по старому. Неслучайно често се казва, че БНР е останало като един „социалистически остров“ в днешна България. В него уравниловката с пълна сила действа и досега или поне действаше допреди две години, когато си тръгнах оттам. С пълна сила действаше и неписаното правило колегията да се обедини срещу всеки, който не е симпатичен на ръководството, и не по-малко настървено от самите началници да се старае да му вгорчи живота. Не е тайна, че обикновено и началници, и средностатистически професионалисти еднакво недолюбват онзи, който се откроява с качества. Когато си част от общия фронт срещу недолюбвания от шефовете, хем го елиминираш като конкуренция, хем имаш шанс да станеш по-симпатичен на самото началство. А един нахъсан колектив е в състояние буквално да побърка някой от своите членове, когото е взел на мушка - с инсинуации, клевети и всякакви други форми на психически терор. Да, за съжаление, това се е случвало и в БНР! Така, както се е случвало и се случва на много други работни места, вероятно също много престижни.

Не че не съм се опитвала да променя това по друг начин, а не описвайки го в книга. Два пъти се кандидатирах за генерален директор на Радиото – през 2010 и 2013 г. Разбира се, направих го, защото имах идеи за развитието на медията, основани на дългогодишният ми опит в нея и на активно следене на радиата в други страни. Основната ми цел обаче беше да променя творческата атмосфера там – а тя в голяма степен зависи от онзи, който заема най-важната ръководна позиция. Искаше ми се никой талантлив човек да не остане недооценен, а професионалното му развитие да не бъде прекъсвано чрез колективни акции по очернянето му. Явно, била съм наивна да мисля, че за генерален директор ще бъда избрана аз, щом на тазгодишния конкурс за същия пост СЕМ подмина един безспорно уникален кандидат, който не само е следил медиите в други страни, но е участвал и в създаването на някои от тях. Тези конкурси си имат своя логика. Така че не успях да осъществя на дело намеренията си за създаване на по-колегиална атмосфера в БНР. Остана ми възможността да опиша какво съм преживяла, работейки там.    

В продължение на две години се колебаех дали имам право да повдигам завесата над професионалните и личните взаимоотношения в една престижна българска медия. Накрая си дадох сметка, че изпадам в положението на жертвите на домашно насилие, които не смеят да разкажат публично какво им се случва от срам да не изложат семейството си. От това обаче проблемът с домашното насилие не се решава и жертвите си остават жертви. Затова най-често повтаряният съвет е, че за домашното насилие трябва да се говори публично, за да се знае, че такива неща се случват. И да се търсят начини да им се противодейства.

Веднага ще направя уговорката, че през дългогодишния ми стаж в БНР, съм срещала изключително стойностни хора, но за съжаление – и такива, каквито съм описала в книгата си.

На бъдещите читатели, които може изобщо да не се интересуват от „кухнята“ на Радиото, ще кажа, че в романа „Искрено ваша“ се развиват няколко съвсем различни сюжетни линии. В него има много други персонажи освен главната героиня Ирена. По-голямата част от тях са нейни роднини: майка й и баща й, затънали в инерцията на един брак без любов, баба й Иванка – не много учена, но умна и борбена жена, братът на Ирена - Красимир, който е женен за французойка и живее от години в Париж, сестра им Мариола, университетска преподавателка по съвременна българска литература, и нейният съпруг Симо, предприемач в Банско, тяхната дъщеря Жасмина, която работи по европейски проекти… Всички те си имат своите всекидневни битки, противоборства, малки или по-големи поражения. Повечето от тях имат и своите влюбвания – обикновено не от пръв, и дори не от втори, а от “n”-ти поглед, но обсебващи ги постепенно.

Вече писах, че героите в книгата се появиха неусетно за самата мен. Първа беше Мариола, за която се оказа, че ми е най-забавно да разказвам, после се нароиха и другите.

В действителност съм единствено дете, нямам нито брат, нито сестра. В живота си обаче неведнъж съм изпадала в ситуацията да доказвам, „че нямам сестра.“ Сега си мисля, че ще ми бъде още по-трудно да го правя, след като сама си измислих сестра и я описах в книга!

Другото ми колебание във връзка с романа беше заради франкофонската тема в него. Но на това ще се спра друг път.