Литературни премиери

През дълъг период от време бях отдадена изцяло на оперативната журналистика, но все по-често ходя на литературни премиери. Харесва ми атмосферата, когато авторът се представя пред публика. Това е неговият час! Дошли са хората, които го харесват и ценят. Представящите книгата не пестят хубавите думи, а хубави думи могат да се намерят за всичко, стига да си тръгнал с намерението да търсиш само качества. Не върви все пак на премиера да се правят реалистични критични анализи. И така поне за един час или малко повече авторът се чувства като един от най-големите поети или писатели на нашето време. Нищо лошо няма в това. Впоследствие, както се казва, „времето ще отсъди“ кой колко тежи като творец…

Мисля си за това в дните, когато се готвя за премиерата на моя роман „Искрено ваша“ и по аналогия си припомням премиерите на други автори. По някаква причина най-отчетлив ми е споменът отпреди около година – беше представяне на сборник с разкази на жена в напреднала възраст. Отидох не защото познавах лично жената - дори не бях чувала името й по-рано - а защото много уважавам издателите на книгата и те ме бяха поканили с молба да отразя събитието в сайта ни. Щях да изпълня молбата им. Жената изглеждаше добре за възрастта си и звучеше приятно (като дългогодишна радиожурналистка съм много чувствителна към човешките гласове и съм в състояние да не дочакам края на събитието, ако гласът пред микрофона ме дразни). Естествено, представящите книгата познати на авторката я възхваляваха като „писателка на европейско равнище“ и казаха много други комплименти за нея. Жената прочете няколко свои разказа. Наистина пишеше хубаво, само че развръзката в единия от сюжетите беше напълно предвидима – още от средата на разказа се сетих какъв ще бъде финалът и точно такъв се оказа. В друг разказ, който отпращаше към далечна историческа епоха, героите ми заприличаха на съвременни актьори с бутафорни костюми – изпод старинния реквизит току се подаваха очертанията на хора от нашето време. Както и да е, в крайна сметка, жената умееше да пише и сигурно си имаше своите читатели.   

Купих си книгата, взех от авторката автограф и поостанах, за да се видя с мой познат от студентските години – писател с доста книги, сиреч утвърден. Авторката също се приближи до него и го попита тревожно: „Ти видя ли други колеги писатели на премиерата ми?“ Самата аз не бях обърнала внимание на тази подробност. Утвърденият писател си замълча. Авторката го погледна отчаяно. В този момент реших да се притека на помощ: „Да, аз бях на премиерата ви!“ Жената ме фиксира изпитателно, не разпозна в мен никое популярно лице от българската литература и погледът й стана твърд. „Кажи й, че съм писателка!“ – обърнах се към утвърдения автор, защото ме познаваше още от младини като човек на перото. Той обаче не бързаше да потвърди, после бавно каза: „Ти не си писателка!“. Добави с половин уста: „Поетеса си!“ „Имам и две книги с проза.“ – обясних аз. „Не съм ги чел.“ – с категоричен тон приключи разговора той. Авторката повече не ми обърна никакво внимание. Очевидно за нея беше важно не дали на премиерата й са присъствали пишещи хора, макар и не особено известни, каквато е и самата тя, а дали някои от имената, около които се шуми в литературата, са я зачели и са я припознали по този начин като равнопоставена на тях.

Изпълних обещанието си към нейните издатели и написах информация за премиерата в сайта ни. Беше много лаконична. Един-два пъти се опитвах да чета книгата на въпросната авторка, но всеки път усещането за бутафорност ме разколебаваше и престанах да се занимавам с нея.

Докато преди няколко месеца на прием в едно посолство не забелязах жена с познати черти, която се мотаеше с доста притеснен вид, защото явно не познаваше никого. Аз бях сред голяма група колеги журналисти, говорехме си и се чувствахме отлично. Изпитах съчувствие към жената, която очевидно нямаше с кого дума да обели, и в следващия момент разпознах в нея авторката на разкази „на европейско равнище“, както я бяха описали на премиерата й. Вероятно бих отишла при нея, за да я избавя от неловкото й лутане сред напълно непознати хора, но в следващия момент се замислих как бих й се представила. Най-точно би било: „Аз съм онази, на чието присъствие на премиерата ви вие изобщо не държахте!“ Малко сложно се получаваше. И я оставих да се шматка притеснено сред гостите на приема.

Сега си мисля, че паметта ми ме върна услужливо към тази случка заради поуката, че никой от хората, уважили една премиера, не бива да бъде подценяван. Само че аз тази поука я знам отдавна и изобщо няма да се питам колко от пишещите поезия и проза, които съм поканила на премиерата на моя роман, ще се отзоват. Благодаря сърдечно на онези, които ми казаха, че ще дойдат. Всички обаче, които се интересуват от периода на прехода, видян от лична гледна точка, са добре дошли на представянето на „Искрено ваша“ на 10 ноември!