Моите 6 дни в Рио де Жанейро

Наистина не бързах да отида в Рио де Жанейро. Още в младостта си се чувствах свързана по необясними причини с този град и с континента Латинска Америка, но нямах желание да замина там. Може би защото подсъзнателно изпитвах безпокойство да не се разочаровам.

През годините в мислите ми неведнъж изникваше статуята на Христос Спасителя от хълма Корковадо. Тя се появява на няколко места и в книгата ми „Откриването на Дагоберта“, където също споделям, че не бързам да замина за Бразилия.

И ето че това лято, както се готвехме за едно отдавна обмисляно пътуване до Азия и търсех най-добрите варианти, попаднах на реклама за екскурзия до Аржентина и Бразилия и си казах, че е време най-после да се отправя натам. Мъжът ми отначало се възпротиви – през есента имаше размирици във фавелите на Рио де Жанейро и дори нашето външно министерство изрично предупреждаваше да не се предприемат пътувания към тази дестинация. Аз обаче заявих на мъжа ми, че в този мой живот не мога да не отида до Рио де Жанейро и в един прекрасен октомврийски ден се отправихме към континента, който толкова дълго беше тревожил сърцето ми.

Едноседмичният ни престой в Аржентина беше необходимият плавен преход между Европа и Бразилия, защото Буенос Айрес си е европейски град, макар и малко странно европейски. За него и за Аржентина имам да разказвам много, но аз избрах това пътуване най-вече заради Рио де Жанейро.

Пристигнахме там в късния следобед на 31 октомври. Пътувахме с автобуса от летището към хотела ни, а мъжът ми ме наблюдаваше усмихнато и ми прошепна: „Дагоберта се завръща в своя град!“ Вслушвах се в себе си и се опитвах да разпозная чувството, че някога съм била на това място – изпитвала съм го 3-4 пъти в други части на света. Само че сърцето ми беше напълно притихнало.  

Едва когато се настанихме в хотела ни до плажа на Копакабана и погледнах през единия от прозорците, си казах: „Да, това е моят град!“ Пред мен се ширна изглед към океана с няколко хълмчета в по-близък и по-далечен план. Точно този изглед си бях представяла, пишейки за Дагоберта във финала на книгата, в чието заглавие е вплетено нейното име. Невероятните хълмове на Рио де Жанейро! Мисля, че никъде по света няма подобни на тях.

На следващия ден отидохме на хълма Корковадо, където е статуята на Христос Спасителя. Тя беше обявена през 2007 г. за едно от новите 7 чудеса на света. Всички сме виждали снимки на тази статуя, но когато човек попадне в непосредствена близост до нея, осъзнава, че е още по-величествена, отколкото си е представял. Самото достигане до върха е вълнуващо. Пътувахме с влакче през парк, напомнящ джунгла, макар че в него са прокарани шосета и пешеходни пътеки. Това също е голямо преживяване - да напредваш нагоре сред буйна растителност и от време на време статуята на Христос да ти се мярка в далечината, докато накрая я виждаш в цялото й великолепие!

Снимахме я до насита от най-различни ракурси, заедно с целия народ, който винаги гъмжи там. Тъй като тази статуя заема особено място в книгата ми "Откриването на Дагоберта", дори нейно изображение се намира на корицата й, бях щастлива да се снимам с тази моя книга в подножието на Христос Спасителя.

Трудно ми е да опиша какво изпитвах, когато през следващите дни, където и да се намирах в Рио де Жанейро, в далечината се появяваше статуята на Христос. Реална, а не само във въображението ми, както беше години наред!

Всичко останало се оказваше точно такова, каквото съм го усещала по интуиция. Когато преди години бях в Лисабон, имах предчувствието какво ще открия в Рио де Жанейро и съм го описала в споменатата ми вече книга:

„Обичам Лисабон заради палмите, които ме карат да се чувствам на друг, далечен континент. Обичам го заради пъстроцветните му жители - в него ще срещнеш всички нюанси на черното и бялото и тази пъстрота на човешките лица ми е близка, вълнува ме, опиянява ме...“

Точно тази човешка пъстрота ме опияняваше в Рио де Жанейро. Бях попаднала в един мечтан от мнозина свят, в който расите се смесват, в който расизмът е невъзможен – моят свят!

Чувствах се в свои води сред хората, готови във всеки момент да се впуснат в танц или да разхвърлят дрехите си, оставайки по бански – както и да изглеждат телата им – и да се завтекат на плажа. Прекрасно е, че в Рио между крайбрежната улица и плажовете няма преграда – можеш да направиш една крачка и попадаш на пясъка, а оттам да стигнеш за минута до океана.

През шестте ни дни в Рио, разбрах, че по душа съм кариока – така наричат себе си родените в този град. Дори и заради малката подробност, че ценя чувството за хумор, а то е присъщо на кариоките. Многобройните графити по сградите винаги са много забавни.

Преплитането на въображаеми и реални факти от живота ми достигна кулминацията си, когато през последния ден в Рио случайно се озовах пред бразилското радио – огромна, смръщена сграда, точно срещу любимия на туристите надпис „Rio te amo”. Веднага направих паралел със сградата на Българското национално радио, където работих 39 г. и която не е толкова импозантна. Гледайки радиото на Рио, си помислих: „А ако бях работила тук?“

Съвсем наблизо до това място имаше малко пазарче, където на сергии продаваха топли бразилски ястия. Изглеждаха невероятно вкусни, но някакъв европейски страх при какви ли хигиенни условия са приготвени, ми попречи да ги опитам. Гледах завистливо как хората си купуваха от вдигащите пара и ухаещи невероятно хубаво гозби и си мислех: „Ако бях родена тук, нямаше да се притеснявам как и къде е приготвена храната, щях да си купя и да й се насладя. И нищо лошо нямаше да ми се случи.“ За съжаление, останах си само с тези мисли, защото така и не се престраших да си взема нещо от откритите сергии.

Дали исках да остана по-дълго в Рио? Честно казано – не. Шестте дни ми бяха достатъчни. През тях можах да поема града с всичките си сетива, а душата ми се разтопи в него като шепа сняг.   

Сега си мисля, че ако бях родена в Рио де Жанейро, нямаше да знам какво е сняг. Нашата местна екскурзоводка Анджела, истинска кариока, ни призна, че никога през живота си не е виждала снежинки и това е мечтата й. Представяла си ги като нещо изключително красиво. Да, Анджела, така е! Ето нещо, заради което си заслужава да си роден в Европа.

Върнахме се преди месец от Рио и той не ми липсва. Защото само да затворя очи - а може и да не ги затварям – и съм на Копакабана, или в Ботаническата градина, или на централния площад Синеланджа, както го произнася Анджела и няма веднага да се сетите, че е Синеландия - страната на киното, защото там се намират много киносалони, както и впечатлващата сграда на общинския театър... А на моменти в далечината изниква пред погледа ми статуята на Христос Спасителя.

Така че не е нужно да отивам отново в Рио де Жанейро – той вече винаги е с мен.

Обичам те, Рио!