Замисляме ли се с какво ще ни запомнят

Тази есен видях, че лозата от съседния двор пак се е увила около нашата ограда и се сетих за дядо... хайде да не му пиша името, защото е прието умрелите да се поменават с добро. Та този дядо преди години, като видя как лозата от техния двор се е прехвърлила в нашия, един ден с яко дърпане я изскубна от оградата. Бях си вкъщи тогава и чух стряскащ шум. Погледнах през прозореца и видях как лозата се изнизва от металните бримки на оградата със звук, напомнящ уплашен шепот. Наоколо хвърчаха лозови листа. „Какво правиш?“ – извиках на дядо... да не му казвам името, а той ми отговори: „Не искам нашата лоза да влиза в двора ви!“ Погледнато обективно, нямах право да негодувам, лозата наистина беше откъм двора на големия жилищен блок, в който дядото живееше. Беше ли питал другите си съкооператори дали позволяват да споделим тяхната лоза и те са му дали карт бланш да действа? Не съм сигурна. По-скоро го правеше от лична проклетия... Скоро след това дядото умря. Но лозата от техния двор дълги години не се осмели да се прехвърли отново към нашия.

Днес, когато видях, че отново е прегърнала оградата ни, се зарадвах... и веднага се сетих за дядо... не заслужава да му споменавам името. Колко е тъжно да те запомнят като човека, на когото му се е досвидяла една лоза...   

С годините все повече разбирам колко е важно как сме се отнасяли с хората през целия си живот и у кого какви спомени сме оставили.  

Преди време почина известен писател. Чела съм негови книги, гледала съм постановки на негови пиеси, бил ми е събеседник в радиопредаване, но за него освен едно Бог да го прости нищо повече не можах да кажа. Гледах репортажи, в които негови приятели и близки говореха възторжено какъв невероятен човек е бил, какъв интелект – и на фона на техните искрени и сигурно напълно правдиви думи аз изпитвах дълбоко неудобство, че си спомням за този писател следната случка:

Беше през втората половина на 90-те години, аз правех предаването си за евроинтеграция „Младежта среща Европа“ по БНР и един мой познат от Европейската комисия в Брюксел, с когото се познавахме покрай работата ми по европейски теми, успя да издейства група от 5 български деца да участват в голяма международна детска среща в Париж. Организаторите поемаха разходите по престоя и храната на децата, трябваше само да им се осигури транспортът. Тръгнах да търся финансиране за пътуването на децата до Париж и обиколих немалко фондации, които се занимаваха с културните контакти между България и други страни. На една подобна организация по онова време ръководител беше въпросният писател. Отидох и при него. Той реагира бурно, показа ми открито възмущението си: как е възможно подобно кощунство от моя страна – в момент, когато повечето българи едва се изхранват (напомням, беше през втората половина на 90-те), аз си позволявам да търся пари за пътуване на пет деца до Париж! Опитах се да му обясня, че в тези гладни години, ако пет български деца успеят да отидат на такава международна среща в Париж, това си е успех. Още повече, че там организаторите ще осигурят безплатната храна и нощувките им. Писателят продължаваше да се възмущава от наглостта ми да търся пари за това пътуване, когато България гладува. Брадата му потреперваше от гняв. Искаше ми се да му кажа, че аз все пак се обръщам с молба за финансиране към организация, която работи за културните контакти между страната ни и света, а не към някаква институция за подпомагане на социално слаби и не мога да бъда упреквана, че ще лиша някого от храна заради това пътуване. В бюджета на организации, които развиват международна дейност, обикновено има пера за пътувания и те не бива да бъдат използвани за друго освен по предназначение, т.е. с тези пари не могат да се нахранят гладните – организациите работят по правила. Не успях да му обясня нищо, защото той продължаваше да се възмущава от мен, а аз се чувствах все по-неловко. Накрая се наложи да му кажа: „Добре, разбрах, че не е възможно да помогнете, няма смисъл да говорим повече.“ Проблемът беше, че той не можеше да се успокои, брадата му все така трепереше от гняв… Помня го ясно вече над 20 години.

В крайна сметка, тогава намерих фондация, която пое пътните на децата, и те участваха в международната детска среща в Париж. За тях това беше невероятно преживяване… ярък слънчев лъч в онези гладни години! Нищо не може да ме убеди, че не беше редно да направя всичко възможно пет българчета да изживеят това щастие, вместо да се лишат от него от солидарност с икономическите затруднения на България по онова време. Бедни и гладуващи има и досега, но заради това не можем да спрем международните си контакти. Та така запомних този писател. За съжаление, по-късно, когато четях негови произведения, тази случка винаги изскачаше изневиделица в паметта ми, колкото и да се стараех да я прогоня и да си повтарям, че писателят е талантлив… Хората, които говореха възторжено за него в репортажа от погребението му, са имали шанса да го видят в друга светлина, при други обстоятелства. Съжалявам, че единствената ни среща извън предаването ми, в което беше събеседник, остави у мен гореописания спомен. Разбира се, той ще остане в българската литература, но самата аз след кончината му не мога да кажа нищо повече от едно Бог да го прости.

Може би някой ще ме упрекне, че споделям подобен мой личен спомен за човек, когото явно мнозина уважават. Честно казано, не приемам принципа, че за мъртвите трябва да се говори или добро, или нищо. Смъртта не може да бъде индулгенция. Иначе ще вършим какво ли не с мисълта, че когато вече напуснем този свят, ще ни бъдат спестени реалните оценките за постъпките ни. Всъщност, пиша всичко това, защото отново и отново се питам дали се замисляме какви спомени оставяме у хората. Може би се самозаблуждаваме, че ще ни запомнят единствено с най-достойните ни дела. За съжаление, нищо чудно да останем в паметта им с някоя дреболия – добра или лоша. 

Все се сещам за един много хубав разказ на чешкия писател Иржи Кратохвил „Урок по конфуцианство“ от сборника му „Бърненски разкази“ (изд. СОНМ). В него той твърди, че истинският характер на човека понякога се познава не в критичните ситуации, а в дреболиите. Мисля, че наистина е така.

Разбира се, не знаем с кого в какъв момент ще се пресече пътят ни и в какво състояние на духа ще бъдем тогава. Ще е несправедливо, ако заради наше моментно настроение, оставим у някого неприятен спомен, който ще изниква в паметта му, след като вече сме преминали в друго пространство. Важното е да се замисляме как се отнасяме към другите.

Още на младини харесах сентенцията: „Живей така че, когато умреш, и гробарите да плачат за теб.“ Цитатът е популярен. Доколкото знам, е от Марк Твен. Смисълът му е: да се опитваме да бъдем по-добри, да не унижаваме никого с поведението си. Не се знае с какво ще ни запомнят хората, но нека се постараем да е с добро.