Коледна елха на спомените

Нашата коледна елха е старомодна. Окичена е с играчки от различни години и в този смисъл е разностилна, каквито бяха елхите „някога“, когато се е родил изразът „нагласена като коледна елха“, който не е особено ласкателен. Напоследък по витрините на магазините седмици преди Коледа се появяват елхи, на които играчките са еднакви по форма и са решени в определена цветова гама – например, само златни стъклени топки или само сребърни звездички. Някои хора пренесоха тази мода и в къщите си. Веднъж във Фейсбук прочетох: „През тази година коледната ни елха ще бъде решена в синьо и бяло!“

В нашето семейство никога не бихме могли да постигнем такава цветова хармония, защото коледната ни украса не е избирана по предварителен естетски план, а според случайностите на живота.

Бялото пиле най-отпред на снимката го е направил лично мъжът ми, (макар и с доста чужда помощ), по време на последния АртБокс, организиран от сдружение „Петя Павлович“. Основната дейност на сдружението е свързана с хоровото пеене, но няколко пъти в годината то събира в АртБокс приложници, които създават красиви предмети и са готови да научат на своето майсторство всеки желаещ. Мъжът ми отиде там предимно за да прави снимки за сайта ни, но се включи и в курса по изработване на коледни играчки и ето го резултатът – весело бяло пиле на коледната ни елха!

Голямата червена топка горе вдясно с тайнствените знаци по нея ни е от тазгодишния Коледен благотворителен базар, който по традиция се провежда в началото на декември в Интер Експо Център. Купихме си я от щанда на Ливан. Там предлагаха да изпишат името ти върху коледна топка и тайнствените знаци всъщност са буквите от моето име на арабски. Само уточниха, че са ме написали като Джорджина, защото с „г“ било по-трудно. Окачили сме тази топка с арабски букви на коледната ни елха с пожелание за мир на всички места, където се говори арабски.

А стъклената гъбка почти до върха е отпреди много години и нейната история е необикновена като приказка.

В една далечна зимна вечер с майка ми се прибирахме от представление в Младежкия театър. Само да се похваля, че в това представление аз не бях зрител, а участник в малка епизодична роля: с група деца излизах на сцената, където главните герои в пиесата празнуваха рожден ден. Родителите ми се познаваха с режисьора, който поставяше пиесата, и той им беше предложил и аз да участвам в „миманса“. Това ми даде възможност да влизам с майка в театъра през служебния вход, да гледам зад кулисите цялото представление и да науча наизуст всички реплики на актьорите. Тогава, на четиригодишна възраст, реших, че ще стана актриса и това мое желание си остана актуално до първите ми години в училище, но за това – по-късно.

Както се връщахме в онази далечна зимна вечер от представлението в Младежкия театър, в което „участвах“, и минавахме покрай Градската градина, мама кой знае как се заговори с някаква напълно непозната жена. От далечината на толкова години не мога да доловя какво точно са си казали, но вероятно майка ми е споменала, че се връщаме от театър, а жената е обяснила, че тя пък изработва играчки за елха и сега ги носи за някакво тържество. Онова, което помня ясно е, че в един момент жената разтвори пред нас куфарчето, което носеше, и заизважда оттам шарени стъклени играчки, напълни цял плик и ни го подаде. Оттогава около всяка Нова година (в детството ми Коледа не се празнуваше официално) майка ми не пропускаше да припомни по какъв необичаен начин се бяхме сдобили с някои от играчките за елхата ни. От тях остана само тази гъбка близо до върха, която виждате на снимката. Другите се изпочупиха и ми е мъчно за тях. Дали жената, която ни ги подари в зимната вечер, наистина ги беше изработила сама или ги беше купила, но е решила да даде част от тях на едно малко момиченце, което се връща от театрално представление с майка си? Не съм сигурна, но няма да я забравя, въпреки че не видях добре лицето й.

Години наред под семейната ни елха слагахме едно истинско птиче гнездо. В детството ми го намерихме паднало под голямо дърво при една наша почивка в Родопите. Беше оцеляло при удара в земята и си стоеше пред нас цяло-целеничко. Баща ми не се нае да го качва на дървото – не знаеше как да го закрепи отново там и си го взехме в София. Напълнихме го с памук, сложихме в него едно стъклено пиле да мъти яйчица от кръгли бонбони лукчета, обвити в станиол, и то стана основна забележителност на коледните ни елхи. Докато преди два дни, отваряйки куфара с коледна украса, гнездото не се разпадна в ръцете ми. Тогава осъзнах, че то всъщност е било изключително здраво, щом се запази повече от половин век.

Няма да хвърля парченцата от гнездото, защото ще ми липсват. Както ми липсва картонената лисича маска, с която във втори клас играх Кума Лиска в една весела сценка на новогодишното училищно тържество. Пожънах голям успех с тази роля сред съучениците и родителите им и после много се гордеех, когато някой ми подхвърляше закачливо: „Кумо Лиске, здравей!“ Помнеха ролята ми от сценката! Държах маската от тази моя знаменита роля в куфара с украса за елхата, но картонът й с годините се смачка доста и накрая я изхвърлих. Оттогава всяка година, отваряйки куфара преди Коледа, напразно очаквам оттам да надникне моята маска от училищното тържество...

Сега се връщам на вече споменатата ми детска мечта да стана актриса. Мечтата ми беше да играя не в драми, а в хумористични пиеси, защото те ми бяха най на сърце. Исках да бъда като Стоянка Мутафова – да е жива и здрава още дълго!

През първата ми година във Френската гимназия обаче се включих в екипа на училищния вестник и открих, че истинското ми желание е да бъда журналистка. Това желание не ме е напуснало и досега!

Вярно е, че когато разказвам пред приятели и колеги някоя забавна история, често ми казват: „Трябвало е да станеш актриса!“ На мен това признание за хумористичната ми дарба ми е напълно достатъчно. Иначе си знам каква е трябвало да бъде професията ми и, за мое щастие, съм избрала точно нея!

И се връщам на темата за нашата еклектична семейна елха, в която една с друга играчките не си приличат. Но нали такива са и дните в живота на всяко семейство.

Мисля си за хората, които решават елхата им да е стилно украсена в определени цветове. Щом това им доставя радост – защо не! А мен ме радва нашата разностилна елха със стари и нови играчки, със стари и нови спомени.