Чезнещите имена в културния ни живот

 

Отдавна мисля за хора, които приживе са били популярни в културните среди - писатели, поети, журналисти, а след кончината им почти никаква следа не остава от тях във всемогъщото Интернет пространство. Ако те няма в него, все едно че не си съществувал. Не всичко от тяхното присъствие на този свят е заличено, затова използвах в заглавието думата чезнещи, а не изчезнали. Тук-там се мярка по нещо, свързано с тях, някакво споменаване мимоходом, но трябва специално да го търсиш и дълго да се взираш. Това ме изпълва с огромна тъга.

Съвсем наскоро преживях шок, когато научих случайно, че на 6 ноември 2023 г. е починала моята скъпа приятелка и колежка Фани Чоджумова, а никъде в социалните мрежи нямаше информация, че тя вече не е сред нас. Заех се, доколкото ми е по силите, да запълня тази празнота, но случаят с Фани не е единичен.

Под поста ми за нея във Фейсбук колегата журналист Иван Тодоров написа: „...Почти по същото време е починала и колежката ми от списание "Вик" Иванка Николова. Работила във вестник "Орбита", вестник "АБВ", преводачка от английски. Трудихме се заедно на вестникарската нива десетина години. Накрая си е отишла, без ред да извести за края й. С много усилия и упорство разбрах за възможно най-лошото. Недопустими - ала само на думи, са тия неща в гилдията ни. На практика става друго... Ако е рекъл Господ - ще сторя необходимото. Поменете я и всички вие -- колеги, които сте я познавали. Иванка Николова!“  

Самата аз съм се сещала и за други имена, които заслужават да бъдат поменавани не само от най-близките им. Изненадвала съм се, че търсачката в Гугъл не ми показва почти нищо за тях. Неотдавна научих, че е починал, и то доста отдавна, съученикът ми от по-горен випуск в софийската 9-а Френска гимназия Валентин Робов. Оказа се, че в Интернет не може да се открие нито датата на смъртта му, нито някаква поне кратка биографична справка за него. На сайта „Моята библиотека“ пише само, че е „писател-прозаик, известен най-вече като хуморист“. В графата „Биография“ е отбелязана единствено годината на раждане - 1949, но не и месторождение. На този сайт е представен с повестта си „Полет с велосипед“, издадена през 1988 г. в Профиздат, и с разказа си „Врата към земята“ от 1981 г. На сайта „Книжен пазар“ може да се намери повестта му „Наркоза“, издателство „Георги Бакалов“, 1987 г., а на сайта „Антикварна книжарница“ – сборникът му с разкази „Воден печат“, издателство „Варна“, 1983 г. и книгата му „Преводачката на мълчание“, Военно издателство, 1989 г. Фигурира и като автор в 3-4 сборника с разкази.

Валентин Робов е бил споменат от писателката Весела Люцканова в интервю за вестник „Блиц“ през 2013 г. като един от талантливите писатели, отишли си рано от този свят. Изредила ги е така: „Виктор Пасков, Валентин Пламенов, Росен Босев, Валентин Робов, Валентин Данов (очевидно става дума за Валентин Даневски). Явно тогава писателката се е заблудила и Вальо Робов е бил още жив, защото попаднах на реплика от сина му: „Госпожо Люцканова, аз съм синът на Валентин Робов и също се казвам Валентин Робов, и за ваше разочарование и двамата с баща ми сме живи и здрави“. Естествено, Весела е добър човек и със сигурност не би се разочаровала, а от сърце би се зарадвала, че сепе объркала и тогава писателят е бил още жив. За съжаление, вече не е така. 

С Валентин Робов през ученическите години известно време работихме заедно в редколегията на „Младежки плам“ – вестникът на Френската гимназия, която по онова време се наричаше „Георги Кирков“, а сега е “Ламартин“. Гимназиалният ни вестник излизаше 4 пъти годишно и се печаташе в Профиздат. Вальо беше 5 години по-голям от мен и заедно със своя съученик и връстник, известният днес поет Георги Борисов, въвеждаше мен и други по-млади автори от гимназията в спецификата на печатната медия. Това, впрочем, беше единственият период, когато се занимавах с издаването на вестник, защото още като студентка се посветих на радиожурналистиката. Валентин Робов се ползваше се с голяма популярност в гимназията и в младежките литературни среди. Още повече, че беше „потомствен хуморист“, син на Емил Робов, който понастоящем фигурира в Интернет с повече издадени романи от сина си.

След завършване на гимназията пътищата ни отново се срещнаха. В началото на 90-те ми попадна издаваният от него хумористичен вестник „Интрига“, със забавното подзаглавие „Орган на БИК“, като абревиатурата БИК означаваше „Българска интригантска коалиция“, а под заглавието се мъдреше мотото: „Интриганти от всички страни, обединявайте се!“. Имаше и заигравка с разпространителите на слухове. Изобщо – майтапи! Незабавно издирих Вальо Робов и го поканих за редовен участник в авторското ми предаване по програма „Христо Ботев“ Радиоклуб на ексцентрика. Друг постоянен събеседник в това мое предаване беше актьорът Веселин Ранков. Много приятни спомени съм запазила оттогава.

В „Интрига“ работеше и съпругата на Вальо Робов, Вера, която пък предложи на мен и мъжа ми да ни представи във вестника по повод 9-годишнината на брака ни, т.е. било е през 1992 г. В тон с изданието подбрахме наша майтапчийска снимка, направена в Ахтопол, където бяхме на сватбено пътешествие през лято на 1983 г.

Гергина и Владимир Дворецки в Ахтопол, юли 1983 г. Снимка: семеен архив

От в. „Интрига“ няма и следа в Интернет, нито пък се намира събрана на едно място по-пълна информация за живота и творчеството на Валентин Робов. Аз обаче не се наемам да запълня тази празнота. Подготвяйки скорошните си публикации за Фани Чоджумова, съм в постоянна връзка с нейните най-близки хора – сина й Илин и сестра й Ема. С близките на Валентин Робов нямам контакти, а и не виждам смисъл да ги търся. Не сме били приятели, както с Фани. Отношенията ни винаги бяха от делово естество. Бих се радвала обаче, ако роднините му подготвят статия за него в Уикипедия, както е направено за гореспоменатия по-горе Георги Борисов и за друг талантлив наш съученик от Френската гимназия Валентин Пламенов, който почина през 2003 г.

Спомням си за още един възпитаник на Френската гимназия, който работеше в културната сфера и почина преди година-две, но името му трудно може да се намери сред информационния поток – Васил Стоев. В училище се изявяваше като поет, а впоследствие – като театрален критик, защото завърши ВИТИЗ, днес НАТФИЗ. Той беше от випуска на Валентин Робов и Георги Борисов. В гимназията сме се засичали на сбирките на поетите всеки понеделник в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. През студентските години стана член на Кабинета на младите студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом на културата, но не си спомням да е идвал редовно на сбирките ни, срещали сме се инцидентно там. За моя изненада след доста години ме беше открил във Фейсбук и ми изпрати покана за виртуално приятелство, която приех. Така имах възможност да прочета в профила му на два-три пъти негови написани с изключително топло чувство спомени за Виктор Пасков, Велизар Николов, Емил Симеонов, с които го е свързвала дългогодишна творческа дружба. Подготвяйки настоящата публикация, открих и една негова статия за покойния професор Юлиан Вучков. За самия Васил Стоев липсва синтезирана справка кога и къде е роден, както и кратка творческа биография. Сложното в неговия случай е, че има художник и музикант със същото име и търсачката в Гугъл подава информация предимно за тях.   

Не ми е в натюрела да отправям призиви, но ще отправя едно послание. Нека не забравяме стойностните хора, които са си тръгнали от този свят. Тук става дума предимно за дейци на културата, но се отнася и за хора, работили в различни сфери. Нека разказваме с какво сме ги запомнили, за да не изчезне споменът за тях като капка вода в пустинен пясък!