Зимна любов

 

През последните години пиша предимно проза, затова се зарадвах, когато вчера, поглеждайки към заснежения градски пейзаж навън, усетих раздвижване в душата си като от зародиш на стихотворение. Да не би?... Ето, то вече се раждаше: „Нещо тъжно напомня снегът, бавно-бавно паважа покриващ“... В един момент цялото изникна в мислите ми! Само че това стихотворение го бях написала не в този момент, а... в младостта си! Ученическа лирика. Била съм 15-16-годишна, т.е., годината на сътворяването му е 1969 или 1970-а. Не съм го предлагала за печат в списание „Родна реч“, нито във вестник „Средношколско знаме“, нито пък съм го включвала в някоя от стихосбирките си досега. Едно напълно пренебрегвано от самата мен стихотворение, което най-изненадващо ми напомни за себе си. Публикувам го тук, защото не ми е неудобно да се подпиша и днес под него:

ЗИМНА ЛЮБОВ

Нещо тъжно напомня снегът,

бавно-бавно паважа покриващ...

Една зимна, нетрайна любов,

която южнякът изтрива.

 

Една зимна печална любов,

със рисунки от скреж украсявана.

Една зимна унила любов

с цвете истинско несъживявана.

 

Една зимна безмълвна любов,

за която не птиците пеят,

а висулките ледни звънят,

когато от студ се люлеят.

Нещо тъжно напомня снегът,

бавно-бавно паважа покриващ...

Една зимна, нетрайна любов,

която южнякът изтрива.

 

От вчерашното раздвижване в душата ми все пак се роди и ново стихотворение, но с шеговито намигване:

ИЗНЕНАДА

Сред спазмите на битието

и ударите на сърцето

като поникващо растение

покълна в мен стихотворение.

И изведнъж видях го цяло,

сякаш само се бе създало.

Но... като че ми бе познато.

Дали не беше плагиатство?

Анализът ми неспокоен

разкри, че то е лично мое -

без чужда помощ и участие.

Но го написах в младостта си!

20.02.2025 г.