Амбиция без граници

В дните, когато далеч повече ме вълнува, че за първи път държава членка на Европейския съюз го напуска, както и какво бъдеще предстои на БНР с новия му генерален директор, реших все пак да пиша за една история, която можех да определя като незаслужаваща внимание. Само че не е точно така и ще разберете защо.   

Става дума за случайния ми сблъсък с една безгранична амбиция, която на всяка цена държи да постигне успех.  

В края на октомври миналата година във Фейсбук получих покана за приятелство от една читалищна деятелка в не особено голям провинциален град. Приех поканата. Много скоро жената ме запита на „Лични“: „Вие май пишете?“ След като й потвърдих, предложи да участвам с две мои стихотворения в инициатива на читалището им за популяризиране на съвременни български поети. Стихотворенията се принтират на листове и се оставят по масите в кафенетата на техния град. Вече бил проявен интерес и от чужбина към инициативата. Българи, работещи в Женева, останали възхитени от нея. Съгласих се да участвам и изпратих две мои стихотворения. Жената ми съобщи, че на нейната стена във Фейсбук има похвален отзив за инициативата и бих могла да го споделя в моя профил, защото вече и аз съм участник. Отговорих й, че не мога да съотнеса автоматично тази похвала към себе си и не споделих отзива. Още един-два пъти жената ме подкани да се похваля във Фейсбук, че участвам в такава инициатива, която се разраства и в чужбина. Естествено, аз не го направих, защото изобщо не бях сигурна дали някой е чел точно моите стихове, оставени на масата в някое кафене.

В даден момент жената поиска съдействие от мен да я свържа с една журналистка от Радио България, за която беше прочела на моята страница във Фейсбук. Имаше желание да установи контакт чрез нея с български организации в Гърция, които да подемат инициативата за популяризиране на съвременна българска поезия. Попита ме: „Тази журналистка май пише стихове?“ Отговорих й, че не съм сигурна, поне аз не съм чела нейна поезия. Започнах да се досещам, че жената от читалището целенасочено издирва хора, пишещи стихове, за да ги включи в инициативата си и да ги подканя да се хвалят в публичното пространство с участието си в нея, като по този начин й правят реклама. Хитро!

Доста бързо читалищната деятелка се отказа от контакт с журналистката от Радио България. Обясни ми, че това вече не й е нужно, защото Агенцията за българите в чужбина е харесала инициативата и ще съдейства за осъществяването й. Междувременно ми обясни какво очаква от партньорските организации в чужбина: за собствена сметка да принтират и ламинират листовете с подбраните стихове, които им изпращат от читалището, и да ги оставят на места, посещавани от българи. Това изисквало пари и усилия и не всеки се съгласявал. Казах на жената, че наистина няма да й е лесно да намери партньори в чужбина, но тя веднага ме контрира, че те вече са налице. Добре.

Няма да разказвам в подробности за двумесечното ни общуване на „Лични“, все по инициатива на читалищната деятелка. Изпращаше ми линкове към интернет издания в чужбина, веднъж сподели кои съвременни български поети мечтае да гостуват в тяхното читалище. Повечето имена никога не бях чувала, но се оказа, че те имат хиляди фенове и последователи във Фейсбук. Един от тях работел като охранител, но стиховете му получавали стотици лайкове. Полюбопитствах какви са тези стихове, посетих съответните профили и не се учудих на лайковете. Точно такива стихотворения масово се харесват в социалните мрежи: за любовта, тата-та и пак за любовта. Само че повечето от масово харесваните във Фейсбук автори нямали желание да се срещат с публика. Мен, разбира се, жената не ме покани да гостувам в тяхното читалище. Ясно е защо. Моите стихове не събират стотици лайкове. Но пък профилът ми във Фейсбук е напълно достъпен и ако, например, се похваля, че участвам в читалищната инициатива за популяризиране на съвременни поети, като допълня, че тя се разраства зад граница, то много хора ще прочетат това и ще си кажат : „Брей, каква инициатива!“ Добре измислено! Само дето упорито не исках да се похваля публично с участието си в инициативата.

Всичко приключи преди около седмица. Една вечер, докато бях на концерт, получих на месинджъра съобщение от читалищната деятелка, че иска да ме пита нещо. Написах й къде се намирам, за да се досети, че не мога да й отделя внимание в момента. Тя обясни, че въпреки всичко ще ми пише, а аз да й отговоря, когато мога. След концерта погледнах за какво става дума. Читалището им кандидатствало за награда с инициативата за съвременната поезия, но се изисквало някоя организация да направи номинацията и жената ме питаше може ли да разчита на нашата фондация да даде предложението за награда. Веднага добавяше, че, за да ме улесни, сама ще попълни документите и ще ми ги изпрати. На минутата й написах, че за такова нещо не може да разчита на мен, защото никога не съм видяла читалището им, нито знам каква дейност развива, така че не мога да го номинирам за награда. Единственото, което бих могла да направя, е да публикувам материал за инициативата им на нашия сайт.  „Е, и материал е добре“ – прие читалищната деятелка.

 На следващата сутрин се събудих с мисълта как изобщо тази жена, която не познавах лично и никога не бях стъпила в читалището й, беше допускала, че ще приема да го номинирам за награда. И още преди да дочака отговора ми, беше пояснила, че ще ме улесни като сама попълни документите. Зададох й на „Лични“ този въпрос, както и още няколко други: В кои заведения в техния град са били оставени моите стихове за четене? Има ли отзвук от читатели кого от поетите, участници в инициативата, са харесали? С кои градове в чужбина вече има партньорство и как се разпространяват стихотворенията там?

Първата реакция на жената беще: „Какви са тези въпроси? Не ми ли вярвате? За първи път срещам такъв журналист!“ После все пак обясни, че първоначално в инициативата били включени само поети от техния град, за да бъдат популяризирани и че акцията със стиховете в заведенията продължила само през лятото. На 1 октомври 2019 г. пък били изпратени стихотворения в Женева и българи, работещи там, изпаднали във възторг от идеята. „Значи моите стихотворения няма как да са били четени от някого чрез вашата инициатива, защото с вас се запознах във Фейсбук в края на октомври – констатирах трезво. – В такъв случай защо ме карахте да се хваля във Фейсбук, че участвам в тази инициатива и ме четат в чужбина?“ „Защото на много хора им беше приятно да се похвалят с това.“ – откровено заяви читалищната деятелка. На нито един от конкретните ми въпроси, свързани с инициативата, не даде отговор. Само ми обясни колко е важно децата на българите в чужбина да четат стихове на български език, за да не го забравят. Накрая ми съобщи, че вече имат институция, която ще ги номинира за награда, така че отпада необходимостта от съдействие на фондацията ни, а аз не е нужно да пиша материал за инициативата. Разбира се, не написах. Нямаше какво да кажа в този материал, защото не получих отговори на въпросите, които всеки би си задал, ако му навират в очите някаква инициатива, определяна като новаторска.

На следващия ден, след този наш разговор на „Лични“ във Фейсбук, жената ме разприятели. Беше разбрала, че не й върша работа и ме беше изхвърлила от полезрението си. Все едно!

И ако си губя времето да описвам тази случка, то е, защото тя всъщност никак не е безобидна. Някой измисля нещо, решава, че то е иновативно и започва да търси всякакви възможности, за да постигне популярност. Не се свени да досажда на хора, които преценява като полезни за каузата му, опитва се да ги манипулира. Измисля си, че в чужбина вече мнозина са прегърнали идеята му, но не уточнява кой и къде. Такова поведение не заслужава награда. Заслужава друго, но не ми се навлиза в подробности.

Колкото до иновативността на инициативата, тя всъщност много напомня на „Поезия в метрото“ – пана със стихотворения на различни автори се поставят за определен период от време във влаковете или в станциите на метрото.  

 Последното, което искам да добавя, е, че българските общности в чужбина редовно канят да им гостуват наши поети и писатели, които ценят. Те няма да разчитат едно читалище от неголям град в България да им дава своята подборка от автори със задължението стиховете им да бъдат принтирани и ламинирани, а после да бъдат разнасяни на места, посещавани от наши сънародници. Ако хората обичат поезията, сами ще изберат стиховете, които да популяризират. Ако пък не обичат да четат стихотворения, кой ще ги задължи да се товарят с допълнителни ангажименти и парични разходи, за да доведат до успешен край нечия инициатива? Просто разсъждавам реалистично, отвъд патриотичните лозунги. Някой дава идея и очаква бъдещите му партньори да поемат основната тежест по осъществяването й, като разчита на любовта им към родината.

На никого не искам да попреча да се изяви, дори напротив, но ако след време науча, че читалищната деятелка е получила награда за своята инициатива, ще знам, че най-вероятно е попаднала на хора, които се се съгласили да я номинират, без да задават никакви въпроси. Достатъчно им е било, че замисълът е патриотичен и са се поддали на напористостта на жената. Лично аз бих й казала: „Не се прави така, госпожа!“