Над реката

По случай рождения ден на моя любим съпруг Владимир Дворецки днес споделям още един разказ от подготвения ми за печат сборник „Островът Уикенд“. Главните герои в този разказ не сме ние с Владко, но все пак се появяваме на финала, макар и само като видение в нечие въображение J

         Малката полянка пред дървената порта беше така напечена от слънцето, че сякаш цвърчеше под лъчите, като чеверме, облизвано от огън. Портата също беше изпръхнала, с дълбоки цепки в дървото, от което без много тънкости бе измайсторена, приличаше на дълго невидяла дъжд почва. Проскърца хрипливо, като старческа кашлица, и се отвори.

         Отвътре дойде влажен дъх. Съсухреното лице на къщурката дишаше, полъхваше живот от него. Отпред имаше нещо като преддверие, полупразно, с някакви съчки по пода. От двете страни – по една малка стая, всяка с прозорец. Вратите към тях бяха паднали - а може и никога да не ги е имало – и двете стаи се ококорваха пред всеки, попаднал в къщурката, като помръкнали, но откровени очи, непознаващи преструвка. Вдясно изглежда някога е била кухнята – на пода се мотаеха парчета нацепени дърва и две-три бакърени тенджери. Вляво явно се е намирала спалнята – някакви остатъци от дъсчено легло се забелязваха до стената. През прозорците помахваха с клони дърветата от отсрещния бряг, а под самата къщурка, властно напомняйки за себе си, се движеше реката.

         Всъщност, всичко напомняше за реката – с нея беше просмукан влажният дъх на къщата, стените отвътре също изглеждаха прогнили. Само отвън, откъм поляната пред входа, постройката даваше вид на опърлена от слънцето, но вътре в нея цареше влага и тайнственост.

         Той направи крачка към кухнята, надзърна колебливо към пода с търкалящите се бакърени тенджери, но се отказа да влезе там. Застана в средата на преддверието и се загледа към помещението с остатъците от сковано легло. Тя също впери очи в тази част на къщурката. Все още стоеше на прага и усещаше как отвън слънцето изгаря гърба й, а отвътре я облъхва хладна влажност. Попита, без много да се замисли, само колкото да се отърси от неловкостта, която я обхвана:

         - Кой ли живее тук?

         - Тук никой не живее, както виждаш – отговори той и делничният му глас я стопли, вдъхна й увереност.

         Тя също прекрачи прага и влезе вътре. Той продължаваше с любопитство да се оглежда наоколо, без много да се придвижва, само правейки крачка вдясно или вляво, а тя стоеше, поуспокоена, близо до вратата и го наблюдаваше. Накрая го попита:

         - Би ли живял тук?

         Той не се изненада от въпроса, усмихна се и отговори:

         - О, със сигурност! Ако съм с теб!

         Тя не можа да определи това комплимент ли е или обратно. Поиска разяснение:

         - И какво бихме правили двамата с теб тук?

         - Всяка вечер ще си лягаме на това дъсчено легло, ще си говорим дълго, преди да заспим, а после в съня ни ще шепне реката...

         Тя не се досети какво да отговори. Отново се вторачи в него. Не беше и помислила, че е способен да каже такова нещо.

         - И защо мислиш, че аз бих се съгласила да бъда с теб на това легло?

         - Така ми се стори – засмя се той. – Все пак, ти си единствената от екипа ни, която прие да се измъкнем за малко от програмата на тиймбилдинга и да се разходим сами из околността край хотела.

         - Това нищо не означава. Просто не ми се стоеше повече сред едни и същи хора. И в офиса сме заедно, а сега и на този тиймбилдинг. Писна ми.

         Той оглеждаше влажните дървени стени, после влезе и в самата миниатюрна спалня, приближи до прозореца:

         - Гледката оттук е като от туристическа картичка! Отдолу шумоли реката, а отсреща е гората!

         Тя най-после приближи до него и погледна навън. Слънчевата гора отсреща се усмихна и на нея. Помисли си, какво ли би било наистина да си лягат заедно всяка вечер на това дъсчено легло. Като съпрузи, женени от години, но на които винаги им е интересно да си говорят за нещо. Ще заспиват под шумоленето на реката и ще се будят сутрин от същото шумолене.

         - Къщурката наистина е над самата река – отбеляза той. – Точно, както ни се стори, когато я видяхме отдалече.

         Тя си даде сметка, че можеха изобщо да не си направят труда да идват дотук. Просто бяха забелязали една дървена къщурка, построена в края на склона над реката, и най-нормалното нещо беше да я подминат. Той обаче предложи да отидат до къщурката и ето че вече бяха вътре в нея...

         - Това построение може всеки момент да се срути – отбеляза трезво тя.

         - А не е ли забавно, ако, докато спим, изведнъж се окаже, че къщурката се е срутила в реката и ни отнася нанякъде! Събуждаме се, а нашият дом пътува по вълните, тръгнал е да пътешества – и ние с него, като в самоделна яхта!

          Тя си представи как двамата съпрузи се събуждат на дървеното легло и разбират, че къщурката им пътува надолу по реката. Изведнъж ги видя много ясно как първо хвърлят наоколо изненадани погледи, после разбират какво е станало... и се разсмиват. Сгушват се един в друг и се отдават на пътешествието... През цепнатините на пода се промъква вода, която те не забелязват, после водата вече покрива целия под. Та те ще потънат! А са все така сгушени един в друг, говорят си сладко, смеят се, забавно им е, че неочаквано са се озовали в реката! Те са луди! „Ще потънете! – иска да им извика тя. – Ще загинете!”. Те нехаят, щастливи, че са заедно, пътуват с лодката къщурка, потъваща във водите.  „Спасете се! – с цялата сила на мисълта си им крещи тя. – Стига сте се прегръщали на това легло, бягайте оттук! Потъвате!”. А те все така щастливо нехаят...

         Тя не можа да издържи на тази въображаема гледка и се втурна навън.

Гертина Дворецка