Блогът на Гергина Дворецка: Да пишеш на език, който не ти е роден

През тази година тематичен акцент на Софийския международен литературен фестивал в НДК бяха френскоезичните литератури. Фестивалът беше предшестван от конференция в Софийския университет на тема „Да пишеш на френски“. В нея участваха предимно автори, за които френският език не е роден. Много от тях признаха, че когато пишат на него, понякога получават забележка, че не се изразяват на добър френски. Причината е, че тези писатели или са родени в бивша френска колония, или пък са учили езика като чужд в родината си, която не е Франция. На снимката в началото на публикацията до доц. д-р Реии Йотова, директор на Регионалното бюро на Международната организация на Франкофонията за Централна и Източна Европа, е младият писател Макс Лобе. Той е от Камерун, но живее в Швейцария, където пише и издава на френски романите и разказите си. "Френският език беше наложен на много народи в Африка, но те го обогатиха по свой начинн" - сподели Макс. Друга участничка, румънската авторка Магда Карнечи, поясни, че е учила френски в родината си по социалистическо време и после, отивайки във Франция, първоначално установила колко книжни са знанията й по езика и колко различно от нея се изразяват французите. Сега тя вече пише художествени творби на френски.

Чутото на коференцията, ме накара да се замисля за личния си опит. Учила съм няколко чужди езика и на някои от тях съм писала текстове – информационни и дори художествени. Първият от тях е френският. Започнах да го уча още на 5-годишна възраст - отначало в детска забавачка, после в курсове в Алианса, след това във Френската гимназия, и накрая като втора специалност в университета. Цял живот съм го ползвала – говоримо и писмено. Получавала съм комплименти от французи колко хубаво го говоря, но и досега не съм сигурна дали когато напиша нещо на френски, някой французин няма да ми каже или поне да си помисли, че би могло да се напише по-добре.

Преживяла съм и нещо по-драматично, когато вече в доста зряла възраст се заех сериозно да уча полски език в Полския институт в София. За кратко време напреднах много, дори спечелих стипендия за едномесечен летен курс във Варшавския университет. Там след предварителния тест за степен на владеене на езика се оказах в една от групите за най-напреднали. Покрай темите, които трябваше да развивам на полски, ми дойде вдъхновението да напиша роман на този език. Когато се върнах в София, въодушевено се заех да осъществя това свое намерение. Бях във възторг как отвътре ми идва да пиша на полски, направо се опиянявах. До момента, в който показах написаното от мен на една полякиня и тя с голямо неудобство ми обясни, че не е точно на полски. Изумих се. Бях напълно убедена, че е на полски. Нямах представа как би могло да се напише по-добре на този език. И точно това ми беше проблемът. Така първоначалният ми замисъл за романа се промени и в книгата си „Славянско танго“ описах на родния си български съвсем откровено моя опит да създавам литература на чужд език, за който се бях заблудила, че съм го овладяла. Една част от книгата все пак е на полски – мои текстове, поправени от един мой млад преподавател от Варшавския университет.

Имах обаче и обратния случай - полска журналистка, която е учила български, беше написала кратък текст на него и ми даде да го видя. Аз го прегледах и й обясних как би трябвало да изглежда на добър български. Тя не прие безусловно препоръките ми и започна да ме пита дума по дума не би ли могло да се каже и така. В крайна сметка можеше. И се разбираше какъв е смисълът, Само дето българин не би го написал точно по този начин.

Когато човек изучава чужд език, колкото и добре да го усвои, винаги по нещо ще проличи, че не му е роден. С много обич в нашето семейство си спомняме за румънския ни приятел Корнелиу Йонел Чуботару, мой състудент от специалност българска филология в Софийския университет. Той наистина говореше перфектно езика ни, но в имейлите си понякога използваше забавни изрази: „Интересувай се от телефона на Митко!“ в смисъл – „поинтересувай се“, или „В момента се занимавам с домашни потреби“ – имаше предвид „домакинска работа“.

Най-много ме трогна Корнелиу по време на Коледния панаир на книгата в НДК преди две години, когато беше дошъл от Букурещ, за да представи на румънския щанд своя превод на български на „Мемоари на един военнопленник“ от Джордже Топарчану. В изданието беше включил и превода си на стихотворението “De profundis” от същия автор. Корнелиу очевидно много харесваше този свой превод и го прочете толкова емоционално, че в очите му проблеснаха сълзи. А аз със свито сърце си помислих нямало ли е редактор, който да погледне този негов български вариант на стихотворението, защото... ех, защото би могло да бъде и на по-добър български...

Корнелиу вече го няма на този свят. Едва ли някой му е казал нещо за превода му на “De profundis” от Джордже Топарчану. Лично аз нищо не му казах, защото бях обезоръжена от безкрайната му обич към нашия език, на който той се изразяваше по свой си начин.

Мисля, че такава е съдбата на всеки пишещ на език, който не му е роден. Той се старае да усвои правилата му, но неусетно го пригажда към себе си. Този чужд език става „негов“, нещо като негова рожба, която той си харесва и се гордее с нея като със свое постижение. А онези, за които същият език е роден, понякога скришом или открито се усмихват.

Какъв е изходът от такава ситуация, когато става дума за литературна творба? Един добър редактор, който да направи така, че текстът, написан на език, не роден за автора, да бъде изгладен. И нека бъдем щастливи, когато някой е обикнал езика ни дотолкова, че да се вдъхнови да създаде художествени произведения на него.