За бездомните котки, предновогодишно

През отминаващата година имах много преживявания с котета – и хубави, и неприятни. Бях трогната от грижите, които най-различни хора полагат за бездомните писанки. Очевидно нямат възможност да ги приберат вкъщи, но им дават храна, а когато се наложи, ги водят на ветеринар. Нагледах се обаче и на човешка проклетия, насочена срещу тези толкова мили и толкова беззащитни същества.

Наистина не разбирам с какво бездомните котки застрашават някого. Те не са агресивни, за разлика от бездомните кучета, които понякога лаят страховито и дори хапят. Котетата, които си нямат любящи стопани, обикновено са наплашени, може да те одраскат само ако се опиташ да ги докоснеш, а те възприемат това като заплаха.

Допреди няколко месеца само се умилявах от вида на бездомните котки, но рядко им давах храна. Мислех си, че ги хранят обитателите на кооперациите, край които се навъртат. През тази пролет обаче с мъжа ми, минавайки покрай „двора с котките“ на улица „Доспат“, видяхме групичка писанчета, които ни гледаха с очакване. Едно от тях много ни приличаше на нашия Лео. То отчаяно бръкна с лапичка в празната пластмасова кутийка пред него, като че ли каза: „Ето, нямам нищо за ядене!“

Веднага отидохме до близкия супермаркет и се върнахме с котешка храна. Оттогава ги храним всеки ден. Вече ги познаваме добре, измислихме им имена, наблюдаваме с интерес поведението им. Имат различни характери, като хората, проявяват обич и привързаност едно към друго, дори и да не са братчета и сестрички.   

Само че в двете кооперации край известния от години в квартала „двор с котките“ явно междувременно са се заселили хора, които не ги искат. И започнахме да си имаме проблеми с тях.   

Веднъж някакъв мъжага от балкона на първия етаж в едната от кооперациите ни изплаши с думите, че няма повече да намерим котетата и „силно се надява“ те да са убити. Слава Богу, оказа се, че жестоко се е пошегувал с нас. Малко по-късно отново видяхме писанчетата там.

Наскоро пък друг як тип ме заплаши, че ако продължавам да ги храня в близост до дома му, така ще ми разбие ченето, че и в „Пирогов“ няма да ми го наместят. Веднага сигнализирах в полицията и там са взели мерки. Посочих им точния му адрес – нали ми беше казал да не храня котета под прозорците му, а аз знам къде ги хранех. Описах подробно как изглеждаше този обществено опасен тип, който е готов да ме осакати заради нещо, което в никакъв случай не би трябвало да буди ненавист – хранене на бездомни котки: едро телосложение, без да е много висок, пълно лице. Но най-отличителната му черта бяха злите очи, хвърлящи светкавици от омраза към мен. Полицаи са ходили неведнъж на проверка, но той категорично отричал да ме е заплашвал. Вече писах за това.

Защо обаче отново се връщам на тази тема и то в последните часове на отминаващата година, когато предпочитам да мисля за приятни неща? Защото в последните дни на 2019-а ми се случи нещо, което държа да разкажа.

Отново бях на улица „Доспат“ в близост до кооперацията, където живее якият тип, и отново давах храна на бездомните котета, когато го забелязах да излиза от двора си. Или поне ми се стори, че е той. Гледах го от съседния тротоар. Стори ми се също така, че започна да извръща ненужно глава настрани, като че ли да не видя лицето му. Аз обаче внимателно го наблюдавах и обмислях дали да се приближа към него и да му кажа, че съм го разпознала и че вече съм предупредила полицията за заплахите му. Когато дойде на няколко крачки разстояние, якият тип най-после се обърна към мен. Но не, не беше този, който ме заплаши! Този човек ме гледаше усмихнато, все едно че най-хубавото нещо на света е да се хранят бездомни котета. Или наистина не беше същият тип, или усмивката му напълно го беше преобразила, та не можех да го разпозная.

Помислих си: колко хитра маскировка е измислил! И също така мислено го поздравих за нея.

Дано през следващата година повече хора, свикнали да мятат с поглед стрели от омраза, да маскират лицата си с усмивка. Може в един момент тя да стане искрена!