В момента съм заета с подготовката на
сайта на фондацията ни „Европа и светът”, а през свободното време предпочитам
да си припомням скорошното ни пътуване до австрийските Алпи, но не можах да
подмина случая в Радио София.
Намирам за много жалко опитни и талантливи
колеги като Кин Стоянов и Емил Янев да напускат БНР, но това се случва, когато
има разминавания между журналисти и ръководство. Разбира се, продължавам да
съжалявам, че те двамата вече не са в националната медия. Лично аз много ценях
предаванията им.
Четох позицията на директора на Радио
София Митко Димитров, както и откритото писмо, което е адресирал до него бившият
генерален директор на БНР Валери Тодоров. Като дългогодишен радиоработник държа
да споделя следното: Митко Димитров
спечели доверието ми най-напред с концепцията, с която кандидатства за генерален
директор през 2013г.. Личеше си, че я е писал сам, затова беше нормално в нея да
прозира липсата на достатъчен професионален опит, но пък имаше хубави идеи.
После прочетох и протокола от събеседването му, публикуван в сайта на СЕМ, и
открих в отговорите на Митко един млад, но вече зрял човек. Тогава престанах да
се учудвам на смелостта му да се кандидатира за отговорния пост, преди да е
навършил 30 г.. Митко Димитров е на възрастта на моя син. Това, че синът ми на
същата възраст не иска да става ръководител, не означава, че бих се отнесла
саркастично към други негови връстници, които имат такива амбиции.
Искрено бях изумена от огромната злъч в
писмото на бившия генерален директор към един млад човек, който очевидно има
много качества. През цялото време В.Тодоров се заиграва с темата за военните и
твърди: „Винаги ме е отвращавала фелдфебелщината в журналистиката.” „Радиото не е поделение на военното или спортното министерство, а творческа
институция.” „За вас работещите в радиото са служащи и жалко че не са под пагон.” Чета текста на В.Тодоров и не вярвам на очите
си. Лично аз никога на съм забелязала фелдфебелщина в поведението на младия
директор на Радио София. Напротив, личните ми впечатления са, че той охотно
споделя и обсъжда творческите си замисли с другите, уважава чуждото мнение. При
случайните ни срещи в Радиото винаги ме е канил любезно в кабинета си, показвал
е, че цени професионалния ми опит. Това също е много важен критерий за
зрелостта на един човек, независимо на колко години е: да не се възгордее,
когато бъде повишен. По този критерий се провалиха доста възрастни хора. Със
сигурност Митко ще прави грешки, както всеки шеф. Неизбежно някои негови грешки
ще се дължат на принадлежността му към конкретния ръководен екип в момента. Аз
обаче вярвам, че Митко има качества на ръководител, защото от малкото наши разговори
все пак успях да разбера, че за него е много важно как се чувстват колегите, с
които работи. А това няма нищо общо с фелдфебелщината, за която тръби в текста
си В.Тодоров. Напротив, точно В.Тодоров изискваше пълно подчинение, искрено се
възмущаваше, ако някой постави под въпрос решенията му и, който си го
позволяваше, получаваше строги санкции. Говоря от личен опит. Но за всичко това
предстои да пиша по-подробно друг път – явно, нужно е да се пише по темата,
защото виждам как В.Тодоров буквално няма търпение да се върне в БНР като
генерален директор и вече подхваща кампания в медиите колко е било хубаво по
негово време, за разлика от сега. Е, и сега не е добре, затова самата аз охотно
си тръгнах от Радиото, но пък едва ли мечтата на повечето колеги е да се върне
Валеритодоровото време.
Дано не направя мечешка
услуга на Митко Димитров с хубавите думи, които написах за него, но дълбоко ме
възмути злъчният текст на В.Тодоров. Към млад човек не бива да се проявява
такава злоба! Бившият генерален директор е писал и за „административна
повратливост, сервилност и съобразителност, описана в българската класика в
„Службогонци“ на Иван Вазов.” В БНР сме били свидетели как точно хора, владеещи гореописаните от В.Тодоров „умения”, са били повишавани от него в длъжност. Една
такава госпожа, (която вече не е в
Радиото, поради навършване на възраст, макар да твърди, че е била уволнена от
новото ръководство), след като се появи
писмото на В.Тодоров, побърза да го подкрепи в социалните мрежи със свой текст, остроумно озаглавен: „Радиото в „Часа на щастливите кокошки”. За да покажа,
че всеки може да бъде злъчен, стига да поиска, ще добавя, че въпросната госпожа
беше една много щастлива кокошка по времето на Валери Тодоров – той създаде
специално за нея дирекция, която тя нямаше никаква компетентност да ръководи,
но пък много държеше да бъде началничка и той удовлетвори неоснователната й
амбиция. В момента същата госпожа пък е като гладната кокошка, която просо
сънува – сиреч, мечтае да се върне В.Тодоров на бял кон като генерален директор
на БНР, та да я привика пак под някаква форма на държавна заплата...
Хора, като сте толкова
способни, защо, докато бленувате да се върнете пак в БНР, междувременно не опитате да направите нещо сами, без да харчите държавни пари!
Няма коментари:
Публикуване на коментар