Северни проблясъци

На днешната дата, 28 юни 2010 г. баща ми си тръгна от този свят. Написах разказа, който споделям тук, няколко седмици по-късно...

СЕВЕРНИ  ПРОБЛЯСЪЦИ

         В тези дни, когато огромната тъга е погълнала силите ми и нищо не ми се пише, но трябва да довърша книгата за Дагоберта, открих, че единственото, за което бих разказала в момента, е пътуването ми до Норвегия...

         Бях решила да опиша това пътуване още в края на миналата година и непрекъснато променях заглавието. Първо щеше да бъде „Северни мадони”, защото ми се искаше в него да нахвърлям щрихите на някои жени, които срещнах в Осло и Гримста. С времето на преден план изпъкна образът на писателя Кнут Хамсун - заминах за Норвегия за заключителните тържества по повод 150-тата му годишнина, затова бях и в Гримста, градчето, където е живял през последните си години, вече обявен за луд, отхвърлен от всички заради привързаността си към хитлеризма. Имаше нещо покъртително в съдбата му на гений, презрян от мнозина, заради погрешните си възгледи. Сигурно някога ще опиша подробно пребиваването си в Гримста, но не сега.

         Сега единственото, което изпъква в съзнанието ми и няма да ме остави на мира, докато не го спомена, е... едно много смешно рошаво куче с огромно, ококорено око.

         С малката Ева вървяхме към хотела, тя спираше минувачите и ги питаше на норвежки дали сме в правилната посока. Радваше се, че може да упражнява езика. Помислих си, че и аз трябва да го науча. Страна като Норвегия заслужава да говориш езика й. Осъзнавам, че сърцето ми никога няма да се умори да се влюбва в различни езици и култури... Спряхме пред някакъв микробус, застопорен в средата на тясното улично платно. Ева отново попита някого за посоката, а зад стъклото на микробуса изникна смешното рошаво куче с огромно, ококорено око. Погледна ни така, като че ли ясно произнесе: „Кои сте? Какво правите тук?” Ева не го забеляза веднага, защото разговаряше с поредния жител на Гримста, но аз бях запленена от възмутеното куче. Другото му око не се виждаше - само едно, но изпълнено с голямо подозрение. И пак попита, някак отсечено и отривисто, с това единствено око: „Кои сте?” Вече искрено се забавлявах. Беше строго същество, с вътрешно достойнство, пулеше в мен окото си и ме разсмиваше. Сетих се, че мога да го снимам, но докато извадя апарата, кучето се дръпна във вътрешността на микробуса и повече не се показа. Не ми остана снимка от него, но знаех, че ще го опиша.

         В крайна сметка, сложих на норвежкия си разказ заглавието „Северни проблясъци”. Ще бъде фрагментарен, с внезапно изникващи бегли образи и кратки сюжети, несвързани помежду си, точно като изненадващо ярки малки светлинки, отразени за миг в капка вода или в снежинка...

         В момента в моя северен разказ просветва мимолетно лицето на една българка на средна възраст, която живее в Осло... Преди да дойде тук, професионалната й кариера се е развивала добре, жената е била повишена, неочаквано и за самата себе си, на доста висок пост в една голяма българска медия, мислела си, че ще е задълго, но не станало така. Към поста й гледали и други хора... Изместила я колежка, на която самата тя дала преднина в йерархията на по-ниско ниво.

         Какво да е името на българката, живееща в Осло? Например, Зоя.   Зоя заминала за Норвегия, след като с достойнство напуснала медията, където доскоро била началник. Имало свободно място в посолството ни в северната страна, Зоя отговаряла на изискванията.

         През свободното си време превеждала книги, идвали й гости от България, на които предоставяла свободната стая в малкия си апартамент... И аз й бях на гости, заедно с малката и с голямата Ева по време на краткия ни престой в Осло. Зоя ни посрещна на летището с колата на посолството, помогна ни да се настаним в апартамента до нейния и ни покани на вечеря, но преди това ни посъветва да се разходим из парка на Вигелан, който бил съвсем наблизо и където самата тя прекарвала всяка свободна минута...

         Всъщност, истината е, че норвежкият сюжет, който най-силно ме вълнува, е свързан с Вигелан. И може би най-точното заглавие на този разказ трябваше да бъде „Да се влюбиш във Вигелан”, но нямах желание да споменавам за влюбване, защото, когато се отнася за истинско чувство, човек в пристъп на стеснителност предпочита да го назовава с друга дума.

         В парка на Вигелан грееше есенно слънце. На норвежците то се струваше толкова силно и топло, че някои бяха налягали по зелените площи по бански костюми и правеха слънчеви бани. Пиша „зелени площи” и си мисля колко са неизразителни тези думи, доколко не могат да представят усещането за огромни празни зелени пространства, ширнали се в парка на Вигелан. Малката Ева веднага отбеляза, че в България никой не би допуснал такива пространства да останат незастроени с ресторантчета или будки за сувенири, а норвежците ги бяха оставили напълно свободни, всеки да ги ползва, както му душа иска. Учудващо е колко осезаемо чувство за свобода вдъхват огромните празни зелени поляни... Като изумрудена глътка чист въздух, от която се чувстваш по-голям и силен...

         Всъщност, онова, което истински преобърна душата ми в най-атрактивния, по всеобщо мнение, парк на Осло, беше не само необятната зеленина, а скулптурите на Вигелан. Стотици откровено голи скулптури на мъже, жени и деца, странно разположени в пространството. Когато казвам „странно разположени”, това означава, че можеш да видиш фигура на гол мъж, на чиито разперени ръце, против всякакви закони на физиката, се крепят три голи бебета. Или голи тела на мъж и жена, уж преплетени, но в силен порив  да се откъснат едно от друго, затворени в малкото пространство на един кръг, в който всеки от двамата се чувства некомфортно от присъствието на другия... Никъде в парка няма скулптури с дрехи. Една стряскаща голота, за която в никакъв случай не може да помислиш, че изглежда неприлично. Стотици голи фигури - красиви, гротескни, истински, а всъщност, фантастични... В парка на Вигелан добиваш представа колко многолюден и многолик е светът и колко страсти го раздират и обединяват.

         Най-добре разбрах гениалността на норвежкия скулптор три дни по-късно, в неговия музей в Осло. Тогава си дадох сметка колко е красноречива голотата на човешкото тяло... Двама просяци, които облечени в дрипи биха изглеждали почти еднакво, в голотата си се оказваха физически съвсем различни. Колко тайни, скривани от дрехите, показваха скулптурите на Вигелан! Възрастен мъж, сграбчил младо момиче - ръцете му са още силни и сякаш ще прекършат крехкото момичешко тяло, но се вижда, че мъжката му сила го е напуснала и това безсилие го кара да ненавижда девойката, която му вдъхва неистово, но неосъществимо желание... Или скулптурна композиция на красиви младеж и девойка - телата им се докосват само в долната си част, а нагоре са раздалечени. Може би биха изглеждали като идеална влюбена двойка, а всъщност са само приятели, няма я еротичната тръпка между тях и това красноречиво личи по докосващите им се голи тела. И още една незабравима композиция - голи тела на майка и дете, показващи нагледно какво означава изразът „от една плът”, защото са изваяни от един цял каменен къс, майката е прегърнала рожбата си така, че лицето й не се вижда, сляла се е напълно с детето, нейният образ е изместен от неговия...  

         ...Сега си спомням как видяхме баща ми след инфаркта му в края на юни - гол до кръста, седнал в стол на колелца, возеха го четири медицински сестри. В спомена ми с дългата си бяла коса прилича на бог Нептун, неуместно попаднал в болнична обстановка. Притесних се не от голотата на баща ми - старческите му рамене и гърди ми се сториха странно достолепни - а от страх, че ще настине - денят, макар и летен, беше хладен. Обясниха ни, че го водят на ехограф, но не позволявал на никого да го облече с пижамата, съпротивлявал се. Четири жени не бяха успели да го удържат. Или поне така ми казаха. Аз го убедих и той ме остави да му сложа горнището на болничната пижама... Малко по-късно, вече успокоен, изпил един топъл чай и завит до врата с одеялото в леглото с чисти чаршафи, ме гледаше с бистър поглед.

         - От време на време ме нападат болести... - каза татко.

         - Да, но винаги се оправяш! - отговорих му аз убедено.

         Той се усмихна, съгласен с мен.

         Наведох се към лицето му, за да ме чува по-добре, докато си говорим, но не исках до го уморявам. Загледах се отблизо в очите му. Когато бях дете, ми се струваха светлокафяви. Сега открих зеленикави петънца, като че ли зеленината на дървото зад прозореца се отразяваше в тях.

         - Колко е красива гледката оттук! - забеляза синът ми.

         Имаше право - какво великолепно дърво с гъсти листа се възправяше зад стъклото на болничната стая!

         Като зеленината в парка на Вигелан...

         ...Докато се разхождахме из парка на Вигелан миналата есен с малката Ева, тя ме беше попитала неочаквано: „Зоя има ли деца?” Явно нашата сънародничка, която ни посрещна на летището в Осло, й беше направила силно впечатление: делова и същевременно артистична, добронамерена, но и леко надменна.

         Малката Ева е състудентка на сина ми от специалност  „Скандинавистика” на Софийския университет. Омъжи се за един техен колега, в когото е влюбена по възможно най-всеотдайния и красив начин, по който едно 24-годишно момиче може да се влюби. Интересно е, че тя не ме попита дали Зоя е омъжена, а дали има деца...

         - Зоя е прекалено отдадена на интелектуалния живот - отговорих тогава и се загледах небрежно към ширналата се пред очите ми зелена поляна в парка.

         Ева не каза нищо, но изражението й като че ли ме репликира: „Е, да, но все пак...”        

         - Зоя е доказателство, че една жена, дори да не е родила, може да се отнася майчински към всичко и всички - обясних на малката Ева една от големите тайни на женското присъствие на този свят. - Зоя винаги носи у себе си снимката на малката си племенница. Освен това има много приятели, къщата й е отворена за всеки. И непрекъснато превежда норвежки книги на български... Какво по-смислено съществуване от нейното!...

         Малката Ева не отговори. „Ще имаш дете, малка Ева! - помислих си тогава в парка на Вигелан. - Може би съвсем скоро или пък по-късно, но ще имаш дете!”, а нереално яркото северно слънце се смееше радостно в очите ни и потвърждаваше думите ми: „Да, малка Ева! След време ще имаш дете!”

         Вечерта в дома на Зоя разговаряхме до късно. Беше ни приготвила ястие със сьомга по норвежка рецепта. В средата на масата постави купа с едри скариди и започнахме да ги люпим от тънката им обвивка като гигантски розови семки... Зоя ни говореше за Норвегия. Колко е щастлива, че съдбата я е свързала с тази страна, как в Норвегия човекът се чувства наистина човек - уважават достойнството му, улесняват живота му... Жалко, че голямата Ева си тръгна по-рано и не успя лично да чуе това. Голямата Ева е норвежка, омъжена от години за българин. В момента преподава своя роден език в Софийския университет и работи в посолството на страната си в София. Придружаваше малката Ева, победителка в университетски литературен конкурс за Кнут Хамсун, и мен в пътуването ни по стъпките на писателя в Норвегия. На вечерята у Зоя голямата Ева не остана дълго, защото бързаше да види едната от дъщерите си, която живее в Осло. Другата й дъщеря сега следва във Великобритания, но за нея съм слушала отдавна - колко е красива и недостъпна. Разказа ми една колежка, чийто син е учил в елитна софийска гимназия заедно с дъщерята на голямата Ева. „И досега синът ми казва, че би се оженил за това момиче!” - споделяше колежката ми. Подхвърлих веднаж пред голямата Ева за потенциалния кандидат-зет, а тя само повдигна рамене. Явно беше свикнала дъщеря й да предизвиква подобни брачни помисли...

         На вечерята, на която ни покани в Осло, Зоя спомена и за двамата си бивши съпрузи. Спомена ги мимоходом - двама интелектуалци, с които се бе разминала, без да запази лоши спомени. После премина към обсебилата я в момента тема - за поредния норвежки роман, който превеждаше... Възхитих се от всеотдайността й към чуждото творчество. Попитах я няма ли най-после да напише своя авторска книга и Зоя отговори, че вече обмисля една идея. Докато говореше за идеята си, очите й придобиха несравнимия с нищо блясък в погледа на бременна жена... Помислих, че, слава богу, има сфери на духа, в които човек винаги може да стане родител, независимо от възрастта...

         Сега в моя фрагментарен северен разказ проблясва друго лице на жена - Ширстен, в чиято къща гостувахме в Гримста. Ширстен има син, който прилича на ангел - светъл, излъчващ доброта. Много се гордее с майка си, защото тя е шеф на полицията в окръга. Спечелила е високия пост с конкурс в конкуренция с доста мъже. В Норвегия не изглежда необичайно жена да бъде полицейски началник. А всъщност, Ширстен прилича на актриса, лицето й е одухотворено, озарено...

         Къщата й е пълна с книги и картини, а от прозорците се вижда част от пристанището на Гримста и водата, която проблясва в алено-златисто по залез слънце.

         Мъжът на Ширстен е направил голяма беседка в двора пред дома им. Там вдигнахме наздравица за добре дошли. Заради мен Ширстен говореше на английски, макар че всички присъстващи разбираха норвежки. Разказа ни как синът й си е играел като малък с другите деца в долната част на двора, която, всъщност, е малка поляна сред високите храсти - по цял ден можел да прекара там. Сега също се старае да бъде често сред природата, да живее здравословно, защото е болен от диабет... Спомням си как се сепнах, когато Ширстен ни съобщи за болестта на сина си. Майка ми също боледуваше от диабет и мразеше да се говори за това, като че ли беше конфузна тайна. Нашата норвежка позната явно не разсъждаваше така... Норвежците са открити, откровени хора... Неслучайно вечер не спускат плътни пердета на прозорците си... „Само че не защото не държат на интимността, а защото в Норвегия никой не би надзъртал любопитно в чужд дом” - уточни голямата Ева. 

         Запомнихме Ширстен и с един трогателен жест – беше донесла одеяла за двете Еви и за мен, когато отидохме на представлението в старата каменоломна край Гримста, превърната в театър на открито. По време на Втората световна война Хитлер харесал камъка, който се добива тук, и искал от него да му бъде издигнат паметник. Войната свършила - всеизвестно е как – и идеята за паметник от тукашен камък не се осъществила, но норвежците направили от каменоломната място за изкуство. Там гледахме постановката по последната книга на Кнут Хамсун „По обраслите с трева пътеки.”

         По тънка стълба, виеща се сред естествения декор на скалите, на фона на тъмното небе, към нас отдалече заслиза мъж на средна възраст, който произнасяше откъси от книгата... Когато я е писал, Кнут Хамсун е бил вече 90-годишен, но актьорът, който се беше превъплътил в него, изглеждаше силен човек, изпълнен с духовна младост, какъвто е бил Хамсун дори на старини. Едно малко момченце присъстваше безмълвно по време на цялото представление – образът на самия Кнут, като дете. Във времето на житейска равносметка писателят е усещал до себе си своето детство.

         Слушах в продължение на часове текста на книгата на норвежки и не разбирах нито дума, а дори за миг не ми доскуча. Загръщах се в топлото одеяло, което ми даде Ширстен, и потъвах безболезнено в студената и тъмна норвежка нощ, прошарена от театрални светлини, сред които се разместваха нишките от живота на един велик писател – възвеличаван и хулен...

         И отново сме в Осло преди завръщането ни в България. С малката Ева си правим снимки на фона на операта, която е с формата на огромен бял айсберг, просветващ на слънцето, морето се оглежда в него... После с двете Еви ядем вкусна норвежка супа в едно ресторантче близо до пристанището. Намираме се в любопитна компания - на столовете до нас са седнали един срещу друг мъж и жена, гледат се. Присъствието ни не ги смущава, защото... те са метални статуи. „Двама влюбени!” - констатирах първосигнално, за радост на малката Ева. После дискретно пробягах с очи по лицата на металните ни сътрапезници. Не, това не беше любовна среща, а среща за раздяла. Мъжът е протегнал отривисто и властно ръка към жената, иска да я задържи, а тя го гледа отчуждено и не реагира на жеста му. „Ти си моя! - настоява мъжът - Винаги ще останеш моя! Не може да не бъдем заедно!” „Обичах те... много изтърпях с теб. Не мога повече. Отказвам се.” - отговаря жената. Мъжът е дотолкова заслепен в отчаянието си, че не е по силите му да й повярва. Аз обаче й вярвам. Скръстените ръце, отдръпнатите назад крака под масата - инстинктивен страх обувките й да не докоснат случайно неговите - няма съмнение, за себе си тя е решила окончателно, преболедувала го е и го е оставила в миналото си. А докато тя е изстрадвала ден след ден духовното им отчуждение, мъжът вероятно дори не я е забелязвал, не се е питал какво й е. Не е допускал, че тя някога ще се отдръпне. Затова сега така неистово цялото му тяло се стремеше към нея...

         Споделих с двете Еви впечатленията си от тази застинала, изпълнена с разнопосочни чувства сцена. Голямата Ева хвърли прозорлив поглед към съседите ни по маса и се съгласи с мен.

         - Не! - поривисто реагира малката Ева. - Не е вярно! Те са влюбени!

         - Но нали виждаш как го гледа тя? - започнах да й обяснявам.

         - Не! - прекъсна ме малката Ева. - Не искам да слушам! Не ми говори за това! Когато ги видях, си спомних за мъжа си и ми стана хубаво. Те се обичат! Не ми казвай друго!

         И аз замълчах. Аз също, като двете Еви, много обичам мъжа си, но голямата Ева и аз вече сме достатъчно зрели, за да не вярваме в случайни поличби – за нас това, че бяхме седнали до двойка, символизираща сбогуване, не означаваше нищо. Малката Ева обаче трептеше с всяка своя фибра, за да съхрани огромното си щастие да бъдеш омъжена за любим човек и бягаше панически от всеки намек за раздяла.

         Защо собствениците на ресторанта бяха сложили тази скулптурна композиция сред масите? Защото норвежците са откровени и казват нещата направо. А всеки ще разбере посланието, както му харесва. За по-възрастните посетители това послание е: Да, в живота има и раздяла. Вижте как изглежда и се постарайте да не ви се случи! А за младите и много влюбени хора, това е просто любовна среща и ще ги изпълва с умиление.

          Вечерта пътувахме с трамвай към квартирата ни близо до парка на Вигелан. Витрините на магазините бяха осветени, както е навсякъде по света в големите градове, но аз усетих, че пътувам в град, който ми е близък, в който съм живяла някога. То е както, когато се влюбваш в някого и започва да ти се струва, че си го срещал и преди, и като че ли поглеждаш на живота си в дълбочина. Същият ефект на „дежа вю” се появява и когато някой непознат град ме развълнува - тогава си мисля, че съм била тук и по-рано, пластовете на времето се разместват и за кратко надниквам в недостижими пространства. Само за кратко...        

         ...В един от последните дни баща ми се беше изтегнал на леглото си вкъщи, положил глава на лакът.

         - Банята е свободна! - съобщих мимоходом прозаичната информация от всекидневието, а баща ми не реагира. Очите му изглеждаха по-тъмни, снежнобялата му коса също ми се стори гарвановочерна, както на младини. Лежеше спокойно, сякаш в друго време. Над него като че ли печеше ярко обедно слънце, а той се беше подслонил под огромно сенчесто дърво и не му се ставаше. Гледаше ме от глъбините на други години... с дълбок и далечен поглед! И колко млад ми се стори баща ми, почиващ спокойно по пладне под невидимо за мен дърво, растящо някъде в миналото...

         Приближих до него и повторих делничната фраза, която трябваше да върне всички ни в реалността: „Банята е свободна!” Думите ми най-после достигнаха до баща ми през пластовете на годините, до дъното на които беше потънал. Изглеждаше ми все така млад, с дълбок, бистър поглед... бавно се надигна от леглото и тогава си помислих: „Но той всъщност е много стар!” Като че ли бързото връщане до повърхността на настоящето забави движенията му и тялото му се почувства безпомощно, както при рязко оттласкване нагоре след гмуркане на голяма дълбочина. Тогава за първи път се разтревожих за здравето му. Та той караше вече 95-тата си година! Бавно спусна крака от леглото, стори ми се замаян, като слънчасал... от някогашно слънце, което самата аз никога не бях виждала, защото още не съм била родена... Опипом затърси чехлите си. Досега никога не се беше нуждаел от помощ. Втурнах се да му помагам.

         - Благодаря ти! - цялото му същество излъчваше благодарност.

         Изправи се на крака и бодро запристъпва към банята. Успокоих се. Щеше да доживее над сто години, с тази негова вътрешна енергия и любопиство към света!...         

         Любопитството на баща ми към света е преминало у мен. То ме кара и до днес да се питам какво става в парка на Вигелан в Осло. И не само се питам, а сърцето ми полита натам.

         Огромният шадраван в парка спуска водни завеси, свежо е... Към шадравана върви Зоя... Представям си я с възторжено вдигнати ръце, като че ли, за да поеме с пълни гърди въздуха, слънцето и зеленината наоколо... После сърцето ми прелита към скулптурите на Вигелан, осеяли целия парк. Спира пред онази от тях, в която голи тела на мъж и жена са затворени заедно в тясна окръжност и се чувстват некомфортно един до друг... както в някои семейства. Може би това са майка ми и баща ми, останали до края в омагьосания кръг на своя брак, макар че всеки от тях в даден момент е искал да се изтръгне от другия...

         Интересно защо този мой разказ, вдъхновен от Норвегия, все ме отвежда до мисли за семейството - разпадащо се или оцеляващо, въпреки всичко... за родителството... за верността към себе си... за разместващите се пластове на времето...

         Знам, че когато отново отида в парка на Вигелан в Осло, в една от сенчестите пясъчни алеи, встрани от големите скулптури на голи тела, ще срещна баща си. Ще изглежда по-млад отпреди... ще се разхожда бавно, с достойнство - господин на средна възраст в елегантен всекидневен костюм. Когато наближи до мен, ще ме погледне с леко присвити очи - усмихнати, а всъщност, съвсем сериозни - и ще ми каже:

 - „Не плачи!”

 - „Плача ли?” - ще изхлипат мислите ми.

 - „Не плачи!” - ще повтори баща ми.

           Сега осъзнавам, че майка ми би произнесла: „Няма да плачеш!”... а самата аз бих избрала думите: „Недей да плачеш!” Колко различни словесни нюанси на хората от едно семейство, за да изразят едно и също...

         Така си представям бъдещата си разходка в парка на Вигелан. И знам, че това е само въображение. В реалността ще видя баща си много далече, като едва различима фигура в края на огромната зелена морава, осветена от северно слънце, а после той ще изчезне някъде из алеите преди да го повикам и няма да мога да го настигна...

Гергина Дворецка

от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство