Откриването на Дагоберта

Световното първенство по футбол в Бразилия тази година все ми напомня за началото на романа ми в разкази „Откриването на Дагоберта”. Той започва така:

ДАГОБЕРТА

         Минава 10.30 вечерта на 1 юни 2003 г. Най-после сядам да пиша за Дагоберта. Не знам точно коя е тя. Преди няколко месеца започна да се очертава в представите ми. Тогава за първи път си помислих, че някоя вечер просто ще взема автобуса за аерогарата, няма да нося почти никакъв багаж. Докато се полюшвам на седалката, ще гледам разсеяно през стъклото неоновите лампи по булевард „Цариградско шосе”, ще сляза на последната спирка - летището ще ме обгърне с приглушена светлина - и ще се отправя към сектора за заминаващи. Ще отворя чантата си и ще извадя билет за Бразилия. И в това няма да има нищо неестествено. Ще остане само да се кача в самолета.

         Все отлагам да го направя, защото нямам особено желание. Не бързам да замина за Бразилия.  Приятно ми е да бъда тук, в България, в София, в нашия квартал, който хем е в центъра на града, хем е тих и уютен.

         Моето пътуване до Бразилия не е скорошна приумица. Усещах го в живота си отдавна. Никога не съм била в Латинска Америка и никога не съм мечтала да отида там. Само понякога, без никаква логична причина, съм се усещала свързана с тази част на света. Един следобед в автобуса, който ме отвеждаше към Радиото, почувствах ефекта на „дежа вю”. Осъзнах, че този автобус ме вози някъде в Латинска Америка. Може би в Аржентина или Уругвай. Нещо такова. Настина не знам как тази представа изникна у мен, след като никога не съм била в тези страни и не знам дали изобщо софийската улица, по която пътувах, прилича по нещо на някоя в другия край на планетата.

          Неведнъж съм имала същото усещане и през топлите месеци вкъщи, в нашия сумрачен софийски хол, когато сядам на фотьойла близо до телевизора, обгръща ме прохлада, която ме отделя от горещото лято навън и аз чувствам, че съм у дома си в някакъв далечен латиноамерикански град. Това преживяване е краткотрайно и се е повтаряло в продължение на много години, още от най-ранната ми младост. Едва преди няколко месеца реших мислено да отправя поглед към онова, което би ме заобикаляло в моя латиноамерикански апартамент и което със сигурност е съвсем различно от обстановката в софийския ми дом. Мислено пристъпих към другия край на хола, там където у нас е прозорецът... и попаднах на тераса с изглед към океана. Непосредствено пред терасата се издигаше огромната статуя на Христос, която бях виждала по филмите, и за първи път осъзнах, че моята латиноамериканска къща се намира в Рио де Жанейро. На терасата за първи път видях и Дагоберта. Първоначално не знаех името й. Налучквах го, докато почувствах, че й подхожда. Намирах името за смешно и малко грубо, но явно тя се наричаше така. Не различавах точно чертите й. Струваше ми се жена, наближаваща 40-те или малко повече, добре запазена, без излишни килограми. Беше в светъл тънък пеньоар до петите. Лежеше на тесен диван на терасата, косите й се спускаха надолу - имаше дълги гъсти коси. Един младеж стоеше леко приведен над нея и решеше косите й. Опитах се да отгатна дали е синът й или някой млад любовник... Тогава усетих, че Дагоберта има объркан живот. Постарах се да го видя. Долових само откъслечни детайли и направих от отделните парченца някакъв недовършен образ: тя се е омъжила млада за образован, доста богат мъж, има поне две деца - син и дъщеря, а може би и още един син. Не са й чужди флиртовете с млади мъже. Не знам какво точно работи. Възможно е да не прави нищо, а да се е посветила само на светски живот и на семейството си.

         Не ми беше нужно много време, за да се досетя, че Дагоберта бях аз. В някакъв друг живот, може би минал. Но нещо като че ли не съвпадаше съвсем. Обикновено човек си измисля свой друг образ, когато има нужда от морална опора. Това, което долових безпогрешно, беше, че Дагоберта в никакъв случай не можеше да ми служи за такава опора. По-скоро тя имаше нужда от помощ. Тя се люшкаше в някакви лични преживявания, за които нямах точна представа. На пръв поглед притежаваше всичко необходимо, за да е доволна от живота, а явно я разтърсваха терзания. Беше ми неприятно да го констатирам, но Дагоберта не изглеждаше да е много умна. По-скоро, някакво емоционално женче. В едно бях сигурна, че в момента тази Дагоберта не съществува. Имало я е някога или... може би ще я има.

И тъй като напоследък е модно да се говори за прераждания, започнах да фантазирам, че някога ще се преродя в Дагоберта, а сега имам пророчески видения за бъдещето. Някога ще се родя в Бразилия. Ще живея в апартамент на брега на океана близо до статуята на Христос. Ще имам семейство... ще имам някакви лични терзания и интуитивно ще търся някакво свое второ „аз” за повече морална сила. Дали Дагоберта ще ме разпознае в мислите си? Ще се досети ли, че по каприз на съдбата съм живяла на другия край на света? Ще има ли понякога усещането, когато се усамотява в сумрачния си хол, че всъщност се намира в апартамента на една софийска улица? Ще има ли чувството, че Европа по необясними причини й е близка, и, по-точно, една част от Европа, наречена Балкански полуостров? Ще налучка ли някога, че нейното второ „аз”, което й дава сили в труден момент, всъщност е живяло в България? Със сигурност тя няма да знае български, както аз не знам португалски, но тези неща са без значение.

Това е всичко. Не можах да открия нищо повече за Дагоберта, нито ми е интересно да мисля за нея. Трябваше само да й кажа, че винаги може да разчита на мен, когато има нужда от морална сила. А сега въображението ме връща в софийския ми дом. Наближава полунощ. След малко ще си лягам. Синът ми вече спи. Мъжът ми още гледа телевизия в съседната стая. Харесвам живота си сега и тук.

Убедена съм, че, ако в момента реша да изляза от къщи и се отправя към летището, в чантата ми ще има билет за Бразилия. Но аз никога няма да направя това. Нямам никакво желание да бързам. Предстои ми да прекарам цял един живот там.

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство