Удоволствието да се усмихваш широко

         Наред с литературните си занимания ще запомня отминаващата година с това, че през нея една зъболекарка вълшебница ми върна широката усмивка! Почти две години бях принудена да се усмихвам, стискайки устните си, защото един след друг ми се счупиха вторите предни зъби. Избухналата пандемия от Ковид-19 ме възпря да посетя зъболекарски кабинет, а и не знаех при кого да отида, защото вече отдавна бях решила да сменя семейството зъболекари, които посещавах над 35 години. Защо исках да ги сменя? Защото съпругът, който се усъвършенства в слагането на импланти, постоянно ме агитираше колко по-добре би било, вместо жена му да ми изгражда постоянно вторите предни зъби, които все се чупеха, те да бъдат извадени и заменени с импланти. Аз упорито не се съгласявах, тъй като съм алергична и не знам как организмът ми би приел тази стоматологична новост. А и не ми се даваха по 2400 лв. за два модерни зъба - толкова е цената на един имплант. 

Накрая стигнах до извода, че трябва да си намеря нов зъболекар. Една съседка беше доволна от своя и ми даде координатите му. Изчаках да отмине пандемията, в крайна сметка се имунизирах и се обадих на новия зъболекар (ще спестя името му, макар че той не заслужава този жест от моя страна). В уречения час отидох в кабинета му. Обясних, че спешно се нуждая от два втори предни зъба, които са се счупили. Още щом надникна в устата ми, зъболекарят възкликна възмутено: „Ама къде искате да изградя тези зъби? В устата ви няма място за тях! Вижте се как изглеждате!“ – и потърси огледало. Категорично отказах да се консултирам с огледалото, защото знаех как изглеждам с два липсващи втори зъба.

„Нямам представа какво да правя с вас! – заяви зъболекарят. – Може да извадим някои зъби с цел бъдещо успешно протезиране, но всичко това ще отнеме поне две години!“

Идеята да ми се вадят зъби, които не ми създават проблеми, за да ми бъдат сложени протези, ме стресна. Гордея се, че на моята напреднала възраст почти всички зъби в устата ми са си мои...

В този драматичен за мен момент съпругът ми Владимир Дворецки се сети за една своя съученичка от пловдивската Английска гимназия, която беше станала успешен зъболекар. Издири я в интернет и се свърза с нея. За наш късмет, тя още не беше излязла в отпуска.

Още щом ме прегледа, тя прецени какво трябва да се направи. Само за две седмици вече имах коронки на всички горни зъби и можех да се усмихвам широко. А пишман зъболекарят, който не знаеше какво да прави с мен, беше определил срок от две години, през които да прецени как по-успешно да ми направи протези, сиреч – изкуствено чене!

Името на вълшебницата, която ми върна усмивката, е Хрисдана Хаджиева! Тя е изключително скромна, но държа да се знае за нея.

Сега, след като за момента съм си решила денталните проблеми, се връщам мислено назад към митарствата ми из различни зъболекарски кабинети. Още от дете имах проблеми с млечните си зъби и майка ми редовно ме водеше в Първа градска болница, близо до която живеехме.

От началните класове ми остана ярък спомен за големия зъболекарски кабинет в 21-о училище, където студенти по стоматология си караха практиката. Бях редовна посетителка в кабинета. Студентът, който се обучаваше върху моите зъби, се казваше Агоп. Не ми се е представял, но веднъж, когато отвори близо до мен кожената си чанта, видях това име изписано от вътрешната страна на капака й. Беше симпатичен, къдрокос, невисок младеж – изправен не стърчеше много над мен, а аз бях дребничка. Запомнила съм как, след като работеше известно време в устата ми с машинката, казваше почтително на преподавателя, който наблюдаваше цялата група студенти: „Бихте ли погледнали?“ Преподавателят идваше, оглеждаше внимателно устата ми и даваше съвети. Цялата процедура ме затормозяваше. Отделно, че ме болеше ужасно при чегъртането с машинката, защото в детството ми не се използваха средства за намаляване на болката при пиленето на зъба. Прозорците на зъболекарския кабинет гледаха към нашата кооперация - живея близо до сградата на училището - и докато слушах зловещото жужене на машинката и вътрешностите ми се тресяха болезнено, за успокоение си мислех, че всъщност съм си вкъщи и всичко, което става с мен в този момент, само си го представям.

Бях търпеливо, послушно дете (признавам, че с годините се промених доста) и всеки път, когато студентите стоматолози влизаха в час и извикваха децата, които трябва да бъдат лекувани, безропотно ставах от чина си и тръгвах с моя зъболекар. Един път обаче нервите ми не издържаха. Пак станах от чина, бавно приближих до Агоп... и се разплаках. Не исках да го правя, не се глезех. Просто в момента нямах сили да понеса цялата позната до болка, именно до болка, процедура. Няма да забравя как Агоп разтревожено се приведе над мен. Учителката също се стресна. Двамата започнаха да ме успокояват: „Няма, няма! Няма да ходиш в зъболекарския кабинет!“   

Естествено, разказах на родителите си какво е станало и те взеха категоричното решение да ми дадат бележка, с която уведомяват училищното ръководство, че отсега нататък те ще имат грижата да ме водят на стоматолог в извънучебно време.

Така и стана. Сега си мисля, че за някои ученици извикването в зъболекарския кабинет по време на учебните часове може да е било спасение от нежелано изпитване, но не и за мен. Аз предпочитах да си следя урока. От днешна гледна точка също преценявам, че въпреки похвалната грижа за зъбите на учениците, все пак не е било уместно да ги откъсват от учебния процес.

Скоро след описаната случка на мястото на млечните ми зъби, лекувани от студента Агоп, започнаха да изниквт новите, вече постоянни. И те обаче не се оказаха особено устойчиви. През годините смених много зъболекари и натрупах куп неприятни спомени.

Помня, например, как една зъболекарка, която обслужваше работещите в Българското национално радио, откъртваше с машинката цели парчета от кътниците ми, като че ли рушеше стени на стари къщи, и ми повтаряше: „Ще останете без зъби! – и продължаваше безмилостно – Понеже ще останете без зъби, няма да можете добре да дъвчете храната и ще си развалите стомаха!“ И с нови сили залягаше над машинката, която вилнееше върху някой от кътниците ми. Била съм двадесет и няколко годишна, току-що започнала работа като журналистка в Радиото, и не исках да повярвам в злокобните прокоби. Впрочем, те наистина не са сбъднаха. Въпреки старанията на въпросната стоматоложка, до днес само 3 кътника са ми извадени. Което означава, че след това съм попадала и на добри зъболекари.

Най-дълго време си лекувах зъбите при семейството, за което споменах в началото. Посещавах най-вече жената, която се оказа истински факир на пломбите. С времето настъпиха промени в зъболечението. Тънка струйка вода охлажда зъба при стърженето му с машинката и болка почти не се усеща. Посещенията при зъболекарката ми се превърнаха в нещо като приятелски гостувания на лаф моабет. Само дето аз не можех да участвам в разговора, защото стоях с отворена уста, докато зъболекарката ровичкаше вътре и не спираше да разказва истории – съвсем обикновени: за работата си като млада зъболекарка на село, за семейството си, за дъщерята, внука... Изключителна сладкодумница с чувство за хумор!  Понякога така ме разсмиваше, че прихвах и й пречех да работи. Най-много труд хвърли за двата ми втори предни зъба. Тя ги изгражда, те скоро след това се чупят! Нямате представа колко пъти съм изживявала този възход и падение! Изгради ми някой от двата проблемни предни зъба и аз съм щастлива, че вече мога да имам широка усмивка, но в даден момент зъбът пада и пак започвам да се усмихвам със стиснати устни. Проблемът беше, че при това стискане на устните – сакън да не ми се видят зъбите - лицето ми се кривеше в гримаси, които не само бяха смешни, ами на някого можеха да се сторят подигравателни. Стори ми се, че някои хора взеха да стават резервирани към мен. Така стигнах до решението да потърся друг стоматолог.

Още ми е трудно да повярвам на щастието, че вече от няколко месеца мога да се усмихвам широко, защото имам хубави бели коронки на зъбите, и мога да хрупам всякакви ядки, без страх, че ще ми се счупи някой зъб, изграден с афиф материал.  

По обясними причини спестявам имената на повечето от стоматолозите, за които разказах дотук. Ще повторя обаче благодарността си към вълшебницата Хрисдана Хаджиева, която бързо намери решение на стоматологичните ми проблеми, както и към моя съпруг, Владимир Дворецки, който ме свърза с нея.

Хубаво е в живота ти да има хора, които са в състояние да ти върнат широката усмивка!