Сигурно
заради напредването на възрастта, все по-често ми се иска да разказвам младежки
спомени. Днешният 8 декември ме върна към студентските ми години в Софийския
университет. Следването ми премина по социалистическо време и то се отразяваше
във всички празници. За студентския характерното беше, че винаги ни поздравяваше другарят Тодор Живков.
Дори идваше на самото официално тържество, което по мое време обикновено се
организираше в големия ресторант на хотела срещу Народното събрание - оттогава той
смени доста имена, но по онова време мисля, че беше „София“.
Честно
казано, аз нямам спомен от лична среща с Тодор Живков нито на 8 декември, нито
когато и да било, но мои състудентки имат. Една от тях е споделяла с мен как от
комсомолската организация на Университета й възложили тя да поведе хорото с
партийния и държавен ръководител на студентския празник. В крайна сметка, друг
бил удостоен с тази чест, а тя само седяла близо до него. Пак на един 8 декември друга моя състудентка беше произнесла
пламенно поздравително слово, което направило силно впечатление на другаря
Живков. Той признал, че е открил у нея искрата на някогашните ремсистки (членове на Работническия младежки съюз преди 9.09.1944
г.). Следпразнично я повикал на разговор и сред
студентите се говореше, че тя тогава заявила: „Програмата на БКП (Българската комунистическа партия) е моя лична програма!“ Не всеки от нас
можеше да каже същото за себе си.
По-късно,
когато вече работех в Младежката редакция на Българското национално радио,
колега, който отразяваше бригадирското движение, ми разказа интересна случка. На
един конгрес на ДКМС (Димитровски
комунистически младежки съюз) той си говорел с
ръководителя на Централния бригадирски щаб. Приближила се гореспоменатата моя
състудентка, която редовно сътрудничела на щаба, и шефът на ЦБЩ й казал дружелюбно: „Пък ти след конгреса продължавай да
идваш да ни помагаш!“ След малко започнал изборът за най-важния пост в ДКМС - първи
секретар на Централния комитет, и за този пост била предложена... моята
състудентка. Избрали я с абсолютно мнозинство. Колегата ми се шегуваше как ли се
е почувствал ръководителят на Централния бригадирски щаб, когато момичето, на
което покровителствено предложил пак да идва да му помага, ненадейно му станало
началник! Не ще и дума, че коренът на този внезапен възход, е бил в онзи 8
декември, когато ръководителят на Партията и държавата е открил у девойката
искрата на някогашните ремсистки. Спестявам името на състудентката си. Хората
от моето поколение ще се сетят коя е.
Дотук
с политиката! Интересното е, че най-хубавите ми спомени за 8 декември са от
времето, след като вече бях завършила университета. Още в края на следването си
започнах работа като стажант редактор в БНР, както вече споменах. За всеки
студентски празник на нашата Младежка редакция се предоставяше допълнително
програмно време и колегите можеха да дават предложения за празнични предавания.
Приятно ми е, че навремето много често се случваше аз да водя такива предавания
– и по „Христо Ботев“, и по „Хоризонт“, защото редакцията ни работеше и за
двете програми.
С
голяма радост си спомням как една година в края на 70-те подготвихме специален
Студентски радиоден с три отрязъка от по час и половина. Тогава имах възможност
да направя нещо, което винаги много съм харесвала в радиожурналистиката –
смесване на литературен сюжет и документалистика. Бях измислила историята за
студент, който точно на 8 декември не може да открие своята любима колежка и
тръгва да я дири на различни места, където се събират студенти. В трите части
на предаването имаше репортажи от такива знакови места, а художествената
измислица за търсещия любимата си студент беше като свързочен текст към
документалните записи. Търсенето започна сутринта, продължи в ранния следобед и
приключи вечерта, като във всеки от програмните отрязъци съспенсът къде точно
се намира любимата на студента нарастваше.
В
началото на 80-те, в друго осмодекемврийско предаване, което водехме двамата с
колегата Емил Рафаилов, редакторът внесе в студиото бележка да поздравим майката
на колегите ни радиожурналисти Здравка Андреева и Александър Андреев - като университетски
преподавател за академичния празник и... за раждането на внучката й точно на
този ден. Така първият радиопоздрав за известната музикална редакторка и радиоводеща Здравка Андреева и нейната дъщеря прозвуча в
нашето предаване!
Безспорно
най-щастливият ми 8 декември беше през 1982 г.! В края на септември се бях
запознала в Международния младежки център в Приморско с един красив младеж, който
все повече обсебваше сърцето ми. Нямах представа какво ще е бъдещето на
отношенията ни, но ето, че младежът ме покани да прекараме заедно студентския празник в
Мелник и Сандански. По онова време той завършваше английска филология в Софийския
университет, а аз вече работех, но с удоволствие приех да празнувам със
студентите. Младежът се беше погрижил за всичко – не само да плати престоя за
двама ни, а и предвидливо да покани на пътуването един свой колега с гаджето му.
В хотелите се настанявах официално в една стая с това момиче, а после всяка от нас
нощуваше при своя кавалер. На днешните млади такова хитруване сигурно им се
струва абсурдно, но в нашата младост не беше възможно мъж и жена да прекарат
нощта заедно в хотел, ако не са женени. Та тогава с моя любим съпруг Владимир
Дворецки спахме за първи път заедно в хотелска стая, макар и „незаконно“.
И
като си помисля в колко много хотелски стаи сме спали през следващите години,
когато сме пътували у нас и по света, вече като законни съпрузи! Но първият
път беше на 8 декември и е незабравимо!
Честит
празник на всички днешни и някогашни студенти!
Gaudeamus igitur!
Няма коментари:
Публикуване на коментар