понеделник, 27 декември 2021 г.

Спомени с кисело зеле

По телевизията преди малко съобщиха, че българите масово изпращат на роднините си в чужбина за коледните и новогодишните празници вакуумирани листа кисело зеле. Киселото зеле не е само български специалитет, но е неизменна част от зимната ни трапеза не само по празниците, затова го възприемаме като типично нашенско.

Баба ми и майка ми бяха големи майсторки в слагането на зеле. Пълнеха две каци: едната - в ранната, а другата – в късната есен и така от началото на ноември до март бяхме подсигурени със заветния продукт. Тъй като не бяхме многолюдно семейство, тези две каци ни идваха твърде много, затова баба и мама охотно даваха кисели зелки на роднини. Те понякога прекаляваха и идваха с толкова големи съдини, че доста изпразваха каците ни, но и за нас оставаше.

Само че с времето роднините ни, петимни за нашето кисело зеле, взеха да се преселват в друго измерение. Там отиде и баба ми. Мама продължи семейната традиция винаги да слага по две каци – едната в ранната есен - от нея ядяхме първите зелеви сарми на 7 ноември, а другата - в края на октомври. Вече се бях омъжила и имах дете, но семейството ни не стана толкова голямо, че да изконсумира съдържанието на двете каци със зеле за една зима, така че мама започна да раздава на познати. Живееше с мисълта, че разполагаме с нещо много ценно и с радост искаше да го сподели с повече хора, дори ако те не бяха изразили такова желание.

-                     Кажи на Ф. да дойде да й дам кисело зеле и сок! – предложи ми веднъж.

Ф. ми беше колежка в Младежка редакция на Българското национално радио и много се разбирахме. Само че не прояви особен ентусиазъм да получи този мамин подарък. Мама обаче постоянно ми повтаряше да я доведа вкъщи, за да й даде зелка и шише със зелев сок, и Ф. най-после склони.

На следващия ден ми разказа какво й се е случило на връщане от нас. Взела тя маршрутка за ж.к. „Младост“. Вътре пътниците седели плътно един до друг. От топлината наоколо шишето със зелевия сок се сгорещило и в даден момент тапата му изхвърчала, издавайки конфузен звук, а веднага след това в маршрутката се разнесла не по-малко конфузна миризма. Всеки знае как мирише превтасал зелев сок. Така подаръкът на мама довел колежката ми до деликатната ситуация да разяснява на спътниците си в маршрутката откъде са дошли излагащите я звук и миризма.

Имах още един случай, свързан с навика на майка ми да подарява кисело зеле на познатите си. Отразявах младежко събитие в НДК и една от организаторките ми каза, че един участник, като разбрал как се казвам, искал непременно да се запознае с мен. Каза ми името му, но то нищо не ми говореше. Малко след това ми доведе едно момче, невисоко на ръст, но с приятна външност и с високо самочувствие.

-                     Исках да видя как изглежда дъщерята на Маргаритка, която ни носеше кисело зеле! – каза момчето.

Това с киселото зеле ми прозвуча познато, но нямах никаква представа кое е момчето. То ми обясни: било внук на началничката на майка ми във външнотърговското предприятие, в което тя работеше последните десетина години, преди да се пенсионира. Знам, че мама носеше кисело зеле на бившата си вече началничка, след като и двете вече бяха пенсионерки, за да й покаже, че уважава хората, дори когато те не заемат висок пост. Вероятно жената се е трогвала, но в спомените на внука й мама беше останала като „Маргаритка, която подарява кисело зеле“.

Отначало момчето много се забавляваше, докато ми разказваше тази история, но постепенно усети, че го слушам резервирано, и приключи набързо:  

-                     Та сега ми беше любопитно каква ли е дъщерята на Маргаритка. Тя се хвалеше, че сте журналистка в Радиото.

-         Ами такава съм, каквато ме виждате. И не слагам кисело зеле.

Дори не се сетих да изпратя поздрави на баба му. Без друго, рядко я бях виждала лично. Само си помислих колко превратно могат да бъдат изтълкувани жестовете ни. Мамината щедрост в случая й беше скроила лоша шега. Самоувереният внук на бившата й началничка едва ли имаше представа, че майка ми е следвала архитектура във Флоренция, а по-късно е завършила с висок успех Юридическия факултет на Софийския университет, че владееше френски и италиански, че беше писала стихове и сценарии за филми. У младежа единственият спомен за нея се свързваше с киселото зеле. Питам се, ако мама можеше да знае това, би ли постоянствала със своите „зелеви подаръци“ за бившата си началничка?

Самата аз наистина не се занимавам с домашно производство на киселия специалитет. През есента, когато майка ми почина, за пръв и последен път напълнихме с мъжа ми една каца със зеле. Уж го претакахме редовно, както му е редът, но скоро зелките напълно се размиха и ги изхвърлихме. Оттогава никога не сме повторили опита. Нямам и намерение. Не се стряскам дори от главоломно растящите цени на киселото зеле в магазините. Преди две години се възмутих как може на мъжа ми да му вземат 5 лева за една втасала зелка, а ето че тази на снимката, купена преди Коледа, струва цели 16 лв.!

Обаче който не умее да слага зеле, ще си плаща. Ние вкъщи така правим и вече единствените ни спомени от този ценен продукт са за вкусните манджи, които готвя с купени кисели зелки.  

 


 

 

  

Няма коментари:

Публикуване на коментар