Метаморфози на познати сгради

Известно е, че когато живееш в един град, може всекидневно да минаваш по едни и същи улици и да не забелязваш постройките около теб. Ако случайно се загледаш, нищо чудно да забележиш невероятни метаморфози, които преди това небрежно си пропускал покрай съзнанието си. Така се случи през есента, когато с Владимир Дворецки, вървейки из центъра на София, решихме да снимаме някои знакови сгради, които се бяха променили до неузнаваемост. За самата мен те са свързани с много спомени от живота ми. Реших, че в края на отиващата си година, е добре да ги споделя.

Невероятна трансформация беше претърпяла фасадата на зданието на настоящата улица „Съборна“, в което някога се помещаваше Централният комитет на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС) или както го наричахме навремето: ЦеКа на Комсомола. Сега по всички прозорци имаше снимки на известни личности и детски рисунки в голям формат. Впечатляващо!

В социалистическа България всички младежи задължително членуваха в Комсомола. Изключването от него поставяше върху човека клеймо. Журналистите в Младежка редакция на Българското национално радио, където работех, преди 10 ноември 1989 г. трябваше редовно да поддържат връзка с отдела, чийто ресор отразяваха. Имахме предавания за работническата младеж, за учениците и студентите, за бригадирското движение... Аз правех основно предавания за младата художествено-творческа интелигенция (МХТИ) и следях събитията, организирани от съответния отдел на ЦК на ДКМС. Когато искахме да си тръгнем по-рано от редакцията по някаква причина, имахме навика да казваме: „Отивам в ЦеКа на Комсомола“, сиреч по работа. Това с времето се превърна в парола за „Отивам да си върша моя работа под предтекст, че си изпълнявам служебните ангажименти.“. "Къде е еди-кой си?" "Абе... отиде в ЦеКа на Комсомола!" И ни беше ясно за какво става дума.

А срещу сградата на бившия ЦК на ДКМС се нмираше Детският магазин или Детмаг. От години той е парцелиран на малки магазинчета на световноизвестни марки. Почти никой не влиза в тях. А някога тук гъмжеше от деца и родители. От детството си помня витражите с изрисувани картинки от приказки. И сега виждам ясно пред очите си изрисуваните по стъклото Снежанка и седемте джуджета... Бях щастлива, че и когато синът ми беше малък и го водех в Детмаг, тези витражи все още бяха там. Харесваше ми детските му очички да гледат онова, което самата аз съм гледала на неговата възраст. Но... с времето някои неща се променят.

Ако бившият Детмаг се е издигнал до ранга на престижните скъпи маркови магазини, то сградата, където се помещаваше дълго време Френски институт на „Дякон Игнатий“ е в истински упадък. В средата на 80-те в него се помещаваше магазин за стоки от ГДР. Купувала съм някои сувенири за подарък, както и детски книжки за сина ми – много подходяща за съвсем малки деца – с твърди страници и с картинки. После там се премести Френският институт. На колко събития съм присъствала в него – изложби, концерти, прожекции. И колко събития съм организирала самата аз в него, когато бях председател на Българската секция на международния съюз на журналистите франкофони през първите години на новия век – франкофонски тържества за Нова година, срещи с посланици на франкофонски страни! Редовно правехме отчетно-изборните събрания на асоциацията ни там. Пак там се състоя и конференцията ни през 2003 г. по случай 10-годишнината от пълноправното членство на България в Международната организация на Франкофонията. В събитието ни участваше президентът, взел решението за това членство, Желю Желев. Помня къде бяха кабинетите на всеки от екипа на института. Известно време на втория етаж се помещаваше българското RFI и го наричаха „Радиото, което се вижда“, защото външните стени бяха остъклени.

Помня също как на едно от събитията в голямата зала на тази сграда влезе човек, който каза, че иска да съобщи нещо важно. Дадоха му думата, макар че дойде непоканен. Тогава той прочете декларация, че сградата си има други собственици и те са в правото си да я получат обратно. От присъстващите не зависеше това да се случи и декларацията прозвуча не на място...

Френският институт по-късно се върна в неговата си сграда на площад „Славейков“, там, където някога е била Алианс Франсез, и освободи помещенията, за които претендираше прочелият декларацията. Питам се къде са тези собственици сега, когато вече очевидно са си влезли във владение, а са допуснали имотът им да добие този вид?  

Сградите са като хората – не се знае какви ще бъдат с напредването на годините. Някои имат кой да се грижи за тях и изглеждат достолепно, други придобиват вид на клошари. Съдба!