Курсовете по творческо писане

 

Голям бизнес се разраства у нас покрай нароилите се мераклии да станат известни писатели и поети – то платени курсове по творческо писане, то литературни конкурси с такса за участие, то включване в луксозни антологии срещу заплащане! Предприемчивите хора проявяват изобретателност. И защо не? Щом има търсене, защо да няма предлагане? Вече се стигна дотам, когато някой иска да представи непознат на широката публика автор, когото е харесал, да уточнява изрично, че талантът му е самороден, а не е формиран в курсове по творческо писане. Винаги ми се е струвало, че подобни курсове унифицират участниците в тях и те ще започнат да си приличат по начин на писане, използвайки правилата и хватките, на които ги е научил лекторът им. Имах случай да се убедя съвсем нагледно в това. В един уважаван от мен литературен сайт лекторка, която много харесвам като автор, беше препоръчала да бъдат публикувани разкази от нейни курсисти по творческо писане. Зачитам се в единия разказ от любопитство и най-вече от уважение към лекторката, която ценя, и откривам един нелошо написан, но и не блестящ с нищо текст, в който основен герой е едно дете и най-неочаквано в повествованието се появява нож. Доста озадачаващо! Зачитам се в разказа от втората курсистка на същата лекторка и впечатленията ми са горе-долу същите – нелошо написан текст, неблестящ с нищо, обаче... в сюжета има едно дете, а в даден момент се появява и нож. Също доста озадачаващо и някак изкуствено привнесено в повествованието. И най-вече - интересно съвпадение в текстовете на двете авторки. Тогава се досетих, че лекторката сигурно е дала творческа задача на курсистите си да напишат разказ, в който да има дете и нож, и всеки написал каквото му дошло наум. Само дето лично аз се сепнах, когато попаднах на два разказа от различни автори, където основен герой е дете и ни в клин ни в ръкав се появява нож. Но откъде да знам, на други читатели това може да се хареса. 

Едно време ролята на такива курсове по творческо писане изпълняваха литературните кръжоци или литературните клубове, обикновено към културен дом или читалище, само че там участието беше напълно безплатно. Може ръководителите на такива литературни формирования да са получавали отнякъде заплата, но участниците в тях нищо не плащаха. Ежеседмични сбирки на сътрудниците имаше в редакцията на вестник „Средношколско знаме“ в края на 60-те и началото на 70-те, като всеки ден от седмицата беше определен за различите жанрове: в понеделник вечер се събираха поетите - аз ходех редовно на тези сбирки, още повече, че редакцията се намираше съвсем близо до Френската гимназия, в която учех. Вторник, сряда, четвъртък, петък бяха отредени за белетристите, журналистите, преводачите, хумористите – вече не помня в какъв ред, защото не съм ги посещавала. Събирахме се и си говорехме за стиховете ни, за литература. Напълно безплатно! Така беше по-късно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Споделяхме новите си стихотворения или разкази, обсъждахме ги. Тези събирания се водеха от Георги Черняков и Любен Отов, но те не са изпълнявали ролята на наши ментори, казвали са си мнението за написаното от нас, но не са ни напътствали. Просто създаваха творческата среда, в която ние, младите тогава пишещи, общувахме помежду си и със сигурност взаимно се обогатявахме, сверявахме критериите си. Повтарям – напълно безплатно!

Всъщност, работата на лекторите в курсовете по творческо писане е и да дават мнението си за текстовете на курсистите си. Точно това правеха редакторите в литературните издания, на които носехме стиховете и разказите си. Само че редакторите си получаваха заплатите от своя работодател, за разлика от днешните платени лектори по творческо писане, на които плащат самите курсисти. По тази причина, редакторите даваха обективно мнение – в зависимост от литературния си вкус, а лекторите, съвсем естествено, на всеки свой курсист ще вдъхват надежда, че има талант, за да продължи той да посещава курсовете им срещу определена, често немалка сума. Сигурно сред курсистите има и хора с дарба, но наред с тях и графоманите ще бъдат поощрявани и ще имат литературни претенции в бъдеще.

Само да не си помислите, че искам да развалям на някого работата. Щом има желаещи да плащат, за да се почувстват писатели и поети, намират се и лектори, които си докарват допълнителен доход от курсовете по творческо писане и всички са доволни. Лесно е да се предвиди какво ще стане с графоманите. Когато се сблъскат с по-реалистично мнение за текстовете си, веднага ще възроптаят, че талантът им не е оценен или че им вредят от творческа завист. Тогава ще си спомнят с умиление за своя лектор, който им е вдъхвал вяра, че имат творчески потенциал, и в мислите си ще го въздигат на пиедестал. Никой некадърен автор не би си помислил, че лекторът, на когото е плащал, е бил неискрен с него, за да продължи той да посещава курсовете му, внасяйки съответната такса. В случая най-облагодетелстван е платеният лектор – хем си получава парите, хем оставя светъл спомен у курсиста, че е съумял да го оцени по достойнство. Така че, да живеят платените курсове по творческо писане! Има ги навсякъде по света. Пък на какво ще заприлича литературата, ако в нея масово нахлуват курсисти по творческо писане, предстои да видим. Лично на мен картинката не ми изглежда особено оптимистично.