Как станах поетеса без курсове по творческо писане

 

                         Снимка от младежките ми години. Фотограф: Владимир Дворецки

Наскоро споделих мнението си за курсовете по творческо писане и то предизвика немалко коментари, затова ще добавя още нещо по темата.

         Виждала съм в интернет реклами за курсове по творческо писане на световноизвестни писатели, но не бяха посочени цени. Нямам представа как точно си организират лекциите, но да общуваш с безспорно талантливи автори е винаги обогатяващо. Впрочем, когато синът ми беше ученик в Английската гимназия, с баща си отидоха от любопитство на една лекция по творческо писане в Британски съвет, където гостуваше като лектор британска писателка от индийски произход. Само че лекцията беше безплатна! А после, по време на следването си в специалност Скандинавистика в СУ, Боби имаше възможност да присъства на поредица от лекции по творческо писане на шведския детски писател Бу Холмберг и досега пази хубав спомен от срещите с него. Тези лекции също бяха безплатни. 

        Лично аз мисля, че най-добре един автор се учи, четейки творбите на големите писатели и поети, но ако на някого му се иска да получава комплименти за литературните си опити срещу заплащане, можеш ли да го спреш с разумни аргументи? 

          Впрочем, попадала съм на обява за двуседмичен курс по творческо писане с покойния  вече писател Христо Карастоянов, организиран от престижната фондация "Елизабет Костова", срещу такса участие само 40 (четиридесет) лева! А съм виждала обяви за други подобни курсове, при които сумата не пада под 200 лева, понякога стига и до 650! Да остави настрана, че някои лектори не са и кой знае какви автори, но са се уредили да учат другите и ласкаят самочувствието си, че са метори.  

        Повтарям, щом има търсене, ще се намери и кой да предлага такива услуги. Според мен, печалбарството в тази сфера си личи по това, че отваря вратите за всички мечтаещи да станат автори, без никакъв предварителен подбор, който да отсее графоманите от тези, които показват някакви литературни умения. „Насам, народе! Иска ви се да сте известен писател или поет? Ние сме вашите хора! Ще ви осигурим лектори, мераклии да ви дават съвети как да пишете и петимни да ви вземат парите! Насам, народе, не се стеснявайте! Пък накрая и сертификати за завършен курс ще получите!“

Питам се какво значение ще има един сертификат за завършен курс по творческо писане, освен получилият го да се хвали с него на роднини и познати? Ами ако след време хора с такива сертификати започнат да се представят в издателствата с претенцията да им бъде издадена книга, защото те имат документ черно на бяло за постигнато майсторство в курс по творческо писане? Вече забелязвам тенденцията някой автор да прави прощъпулник в литературен сайт, представяйки като свой творчески актив участието си в курс на еди кой си по-известен писател. Участието ти в курса само по себе си нищо не говори за умението ти да пишеш, но ето че у нас май започва да се приема като атестат, че авторът заслужава доверие, щом си е платил да го обучава корифей в литературата. А ако обучителят изобщо не е корифей? Тъжна работа!

Връщам се отново към далечните си спомени от времето, когато не се плащаше, за да попаднеш в някаква литературна общност. Осъзнавам, че навремето това винаги ставаше на базата на подбор. Във вестик „Средношколско знаме“, където в края на 60-те и началото на 70-те всяка вечер през работната седмица се организираха срещи по отделните жанрове (поезия, проза, журналистика, литературна критика, хумор), подборът на участиците се основаваше на това, че бяхме показали определени творчески възможности и си бяхме заслужили правото да се появим на страниците на вестника. А в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, в който участвах като студентка, преди да ни приемат, минавахме през публично обсъждане на написаното от нас. Обсъждане, при което всички стари членове буквално разнищваха текстовете ни. Някои автори така и не успяха да стигат до членство.  А днес... „Насам, народе! Стига да си плащаш, със сигурност ще станеш част от нашата формация на бъдещи писатели и поети!“

Имам опит с литературния подбор още от детството си. Пиша стихотворения от 6-годишна възраст, винаги от вътрешна потребност, без да се замислям как ще ги възприемат околните. Майка ми обаче много се гордееше със стихотворните ми опити и започна да ги изпраща във вестник „Септемврийче“, в списание „Дружинка“, а един път - и на детски поетичен конкурс, организиран от Двореца на пионерите. Трябва да е било около 1962-63 г. Още помня как в една голяма зала на Двореца събраха всички участници в конкурса с родителите им, за да бъдат обявени резултатите. Аз бях с майка ми, която напрегнато слушаше как изброяват имената на победителите. Съобщиха носителите на някакви по-големи награди - не съм обърнала внимание какви, защото не ме е интересувало – но мен ме нямаше в този списък. Забелязах как лицето на мама помръкна. Имаше обаче още отличени, които бяха спечелили правото да участват в литературен кръжок в Двореца на пионерите, и аз се оказах сред тях. Няма да забравя как мама засия, когато чу името ми, бурно ме прегърна и ме целуна, а аз не разбирах на какво толкова се радва. Мисълта ми е, че за да те включат в такъв кръжок – напомням, напълно безплатен – имаше някакво творческо сито, в случая – участието в поетичен конкурс, на който са преценили, че си показал умение да пишеш добре.

Тъй като още от дете намирам за безсмислени всякакви курсове по творческо писане, отказах да ходя в литературния кръжок в Двореца на пионерите. Майка ми беше изумена и отчаяна. Как така ще пропусна възможността да ме обучат да пиша по-добре! От Двореца ми изпратиха писмо, с което да напомнят, че съм била избрана да участвам в литературния кръжок. „Няма да ходя!“ – заявих категорично. След време получих второ писмо от Двореца на пионерите с напомняне, че съм спечелила участие в кръжока и ме очакват. Това вече ме разсмя и повторих на мама: „Няма да ходя!“ А тя ме погледна разочаровано и каза с горчивина: „На какво се смееш? На себе си се смееш! Ще съжаляваш, че се отказваш.“

В интерес на истината, никога не съжалих, че не съм посещавала детския литературен кръжок. Още през първата година във Френската гимназия, се присъединих към три мои съученички, които искаха да се изявяват като авторки, и заедно отидохме в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. Сама едва ли бих отишла, защото бях стеснителна, но ние бяхме четири. Там редакторите реагираха на стиховете ми с изненадващ за мен възторг и редовно започнаха да ме публикуват във вестника, докато завърших гимназия. Възторжено ме посрещнаха и в средношколското списание „Родна реч“. Без да съм ходила на никакъв детски литературен кръжок! Това беше времето, когато след всеки публикуван мой поетичен цикъл в списанието (под името Гергина Иванова), получавах писма от връстници от цялата страна, които споделяха, че стиховете ми ги вълнуват...

Покрай впечатлението, което правех като автор в средношколските издания, веднъж ме поканиха да гостувам на някакъв литературен кръжок, който се събираше в апартамент на ул. „Славянска“. Ръководителят му беше човек, който тогава ми се стори в зряла възраст, а той трябва да е бил около 30-годишен. Името му нищо не ми говореше, затова не съм го запомнила. Помня обаче, че там бяха Миглена Николчина и покойният вече Любен Лачански, които после съм срещала отново. Водещият искаше да добие представа за литературните ми вкусове и ме попита кои са любимите ми поети. Те бяха много. Като ученичка във Френската гимназия можех да чета в оригинал Виктор Юго, Ламартин, обожавах Алфред дьо Мюсе, Пол Верлен, Артюр Рембо... Знаех много техни стихове наизуст. Обожавах и Пушкин и Лермонтов, които също четях в оригинал – руският беше задължителен за нашето поколение. Водещият на кръжока обаче настоя да му кажа кой е любимият ми съвременен български автор. Това откровено ме затрудни. Първото име, което ми дойде наум, беше на Дамян Дамянов. Веднага почувствах, че не съм улучила десетката. Водещият и кръжочниците си размениха иронични погледи и ме загледаха снизходително. Запитах се какво не му харесват на Дамян Дамянов. После рецитирахме свои стихотворения. Аз казах нещо от публикуваните в списание „Родна реч“. По физиономиите на присъстващите прочетох: „Е, не си кой знае какво!“ Стори ми се, че ме бяха поканили, за да се убедят, че въпреки многобройните ми публикации в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, стиховете ми не са нищо особено. Повече не съм ходила в този кръжок и не мисля, че нещо съм изгубила.

Та ето какво си припомних по повод роящите се днес, често скъпоструващи курсове по творческо писане. Обединяващото в моите спомени е, че навремето литературните кръжоци бяха безплатни и въпреки това имаше някакъв вид подбор, за да попаднеш в тях!