Реших
да споделя и аз мнението си за „Времеубежище“ на Георги Господинов. Бях си
наумила да го направя на Гергьовден, когато авторът е именик, но в крайна сметка
предпочетох по-неутрална дата, за да не излезе, че го хваля само заради
празника му.
Не
съм от хората, които са се заинтересували от романа още „преди Букъра“. Аз го
купих, след като беше награден. Веднага прочетох 20-ина страници, както правя с
всяка нова книга, за да я „дегустирам“. Началото определено ми хареса. Допада
ми такъв начин на писане. Реших, че непременно ще прочета „Времеубежище“ до
края. Междувременно се зачетох в други книги, а в интернет постоянно попадах на
отзиви от наши сънародници за „Времеубежище“ и, за мое изумление, доста от тях бяха
негативни. Някои заявяваха, че се насилвали да прочетат романа от любопитство,
само защото е награден, но не успели. Други обвиняваха Господинов в липса на
патриотизъм, оплювал българското и с това спечелил симпатиите на чуждестранното
жури. Някои от най-настървените отрицателни мнения не оставяха съмнение, че са
породени от откровена професионална завист, но между критиците имаше и такива,
които със сигурност нямаха амбицията да стават световно известни писатели...
Четях
и се дивях, защото все си спомнях колко ме бяха заинтригували първите страници
на „Времеубежище“. И някак инстинктивно започнах да отлагам във времето
прочитането на романа. Какво ли наистина щях да открия в него? Най-после тази
пролет го прочетох от край до край. Книгата не само в нито един момент не ми
доскуча, но ме увлече. Не усетих как стигнах до финала.
Понеже
литературният вкус е нещо субективно, ще поясня защо харесах тази книга.
Допада
ми похватът на Г. Господинов да представя основния си герой Гаустин като реално
съществуваща личност и същевременно постоянно да напомня, че той е всъщност
негова измислица. Допада ми, че темата за човешката памет и нейната загуба е
представена отначало чрез отделни лични истории, но постепенно се стига до
проблемите с паметта на цели народи и отношението им към миналото. С искрен
интерес очаквах резултатите от референдума в кое изминало десетилетие всяка
държава в Европа се е чувствала просперираща, за да се върне в него и да намери
там своето убежище. За да се опише такъв въображаем референдум, са нужни не
само солидни познания за европейската история, но и голяма творческа фантазия.
Естествено,
с най-голямо любопитство прочетох как е минал референдумът в България. Много
точно Господинов е уловил двете основни тенденции в отношението към миналото у
нас – носталгия по социализма и патриотарството, българщинАта. Двете движения, които си оспорват гласове на референдума за минало са Движение за
социализъм – с многозначителната абревиатура ДС, и Българи-юнаци – на
патриотите. Авторът, който описва събитията като участник в тях, решава да
присъства на предизборните прояви и на двете формации. Може би точно тази част
от книгата кара някои да подозират Господинов в липса на патриотизъм, но,
според мен, нямат никакво основание. Не е ли вярно, че наши сънародници с
носталгия копнеят за социализма? Вярно е! И ето, на някогашния площад „9
септември“, а сега площад „Александър I“ (във „Времеубежище“ тези имена не са споменати, мястото
е описано като площада зад Партийния дом) отново
се издига, скован от дъски, мавзолеят на Георги Димитров, официалните лица се
качват на трибуната, махат с ръце към множеството, хората се обръщат един към
друг с „Другарю, другарко“... До болка позната картина за хората от моето
поколение. Дотук описаното може да предизвика у някои читатели усмивка, у други
– умиление, но настъпва миг, когато сатирата достига връхната си точка: от
върха на мавзолея се издига мумията на Георги Димитров и леко помахва с ръка
към множеството, докато звучи запис с неговия автентичен глас. Тук нервите на
някои от присъстващите жени не издържат и те биват изведени, а четящите носталгици по социализма вероятно
ще се възмутят.
Със
сигурност ще се възмутят от следващите страници и запалените по българщинАта,
защото разказвачът решава да отиде и на митинга на движението Българи-юнаци, който е в Борисовата градина. Тук хората са с народни носии и мъжете се обръщат
един към друг с „бачо“. Наоколо ехтят юнашки песни и пищят каба гайди, извива
се хоро. Изведнъж в небето се чува бръмчене – 300 дрона носят във въздуха
най-големия български трибагреник. Някои от юнаците се въодушевяват и започват
да стрелят нагоре. Две-три простреляни дрончета падат на земята. Останалите
дронове, може би стреснати от пукотевицата, като по даден знак отпускат щипците
си и огромното знаме пада бавно върху Борисовата градина, похлупва събралите
се. Настава суматоха как да се измъкнат изпод трибагреника... Много символична
е тази сцена, макар че едва ли ще се хареса на всички български читатели.
Преразказах
някои епизоди от книгата, които лично мен ме разсмяха, макар че смехът ми беше с
горчив привкус. Не липса на патриотизъм откривам у автора, а напомнянето, че всяко
преекспониране на една идея може да доведе до нейното окарикатуряване.
Ако
още не сте чели „Времеубежище“ и ви е станало интересно кое от двете движения: ДС
(Движение за социализъм) или
Българи-юнаци е спечелило на референдума за минало, по-добре е да проверите
сами. Резултатът е хем изненадващ, хем не е. Вече писах по-горе, че с голям
интерес прочетох какви са били резултатите в други европейски страни. Много се
забавлявах.
Някъде
в нашенските отзиви за книгата бях чела критики за композицията й. Аз я намирам
за много добра. В „Епилога“ Господинов ясно го е казал: в съвременния роман
авторът не е този, който държи всички нишки на действието. „Истински смелата
книга, смела и безутешна в същото време, би била тази, в която всички истории,
случилите се, и неслучилите се, плуват около нас в първородния хаос...“. Това
откриваме от началото до края на „Времеубежище“ и едва накрая осъзнаваме, че
авторът всъщност през цялото време е направлявал нишките на действието. Особено
майсторски ми се стори краят на книгата.
Повествованието беше достигнало апогея си с представянето на резултатите от
референдумите в Европа. И както след избухването на ярък пъстроцветен фойерверк
после надолу се разпиляват малки блуждаещи светлинки, така, след кулминацията, в
последната глава проблясват кратки спомени на разказвача от детството и
младостта му, цитати от измисления, но съвсем истински Гаустин, описания на
възстановки на важни исторически събития – след референдума за минало цяла
Европа е обхваната от манията за исторически възстановки. Някои от тях се
ограничават не само до инсценировка, а случайно или не завършват с истински
фатален край. За да се стигне до глава 0 след епилога. Тя е озаглавена
„1939-2029“ и описва накратко възстановката на събитията в
навечерието на 1 септември 1939 г., когато започва Втората световна
война. Уж е само инсценировка, но май не е. Защото миналото реално се е
върнало. „Утре беше 1 септември“.
Това
изречение ни припомня първата глава на книгата, в която четем: „На 1 септември
1939 г. рано сутринта дойде краят на човешкото време.“ И ако в началото това
изречение може да е изглеждало озадачаващо, след като стигнем до финала,
разбираме смисъла му.
Всъщност,
реалният финал след епилога е озаглавен „-1“ и представлява ред и половина
безсмислено натрупани букви, цифри и знаци. Това е съвсем същата поредица от
букви, цифри и знаци, която в първа глава е използвана като илюстрация какво натраква
върху клавиатурата на пишеща машина човек, когато е дете и не знае буквите, или
когато е изгубил паметта си и думите за него вече нищо не означават.
Недвусмислено
послание, че Европа е изгубила паметта си и е готова да повтори огромната
грешката от миналото – войната. Зловещото предсказание е направено в началото
на 2020 г., когато е завършена книгата. За съжаление, събитията изпревариха
предсказаната от автора година 2029. Война избухна в Европа през 2022 г.
Аз
не знам как толкова пророческа книга може да бъде отричана от някои. Да не
говорим, че в нея има впечатляващи игри на въображението, поетична образност,
която често избликва като красив водоскок в наглед прозаичния текст, чувство за
хумор...
Държах
да споделя защо харесах „Времеубежище“. Намирам я за модерно написана, силна книга
и не е чудно, че много хора я оценяват високо, особено в чужбина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар