Прочетох
„Градинарят и смъртта“ много бързо, макар и не на един дъх, но доста време се
колебаех дали да пиша за тази книга, защото то е все едно да анализираш личен
дневник. Точно такова чувство имах, докато четях – че разлиствам личен дневник,
в който пишещият е пределно откровен, стига до подробности, които трудно
свързвам с художествената литература, например, точно цитиране на големи части
от медицински епикризи. В този смисъл първата половина на книгата може да се
определи и като документална проза. Втората част, след смъртта на бащата,
когато авторът отделя повече внимание на спомените за него и на размисли за
всепоглъщащата тъга след загубата, възприех в по-голяма степен като художествен
текст.
Силната
болка след смъртта на бащата се усеща в цялата книга. Усеща се и вината за
пропуснатите приживе възможности на автора да бъдат по-често заедно. Затова той
събира старателно всички спомени, които са му останали от него, всички
предмети, до които се е докосвал през последните дни от живота си, включително
и вестници с кръстословиците, които е решавал, докато е бил на легло. В съзнанието
на сина те се превръщат в реликви.
Съвсем
естествено е посмъртно Георги Господинов да издига на пиедестал баща си, да го
идеализира. „Имах най-високия баща в моето детство. Леле, как се гордеех с това“.
Нарича го Шехерезада заради навика му да разказва различни житейски истории. Възхищава
се от добрата му памет, сравнява го с Атлас, „който държеше на раменете си
тонове минало“.
Много
читатели споделят, че са плакали, четейки книгата. И аз се просълзих в някои
моменти, например, когато възрастните родители на Господинов идват да видят
новородената му дъщеря и искат да целунат ръчичката на бебето, а според
традицията младите целуват ръка на възрастните, не обратно. Друг трогателен
момент за мен беше, че паметливият баща „Знаеше наизуст и всичките ми убоги
детски стихотворения“. Описанията на самото заболяване и обгрижването на болния
не ме разплакаха, по-скоро ги превъзмогнах стоически. Натурализмът ми дойде в
повече: напикаванията, памперсите, кръвоизливите... Още на първата страница бях
сепната от репликата на бащата „Май се напишках.“ Според мен, по-реалистично ми
изглежда да е казал „Май се напиках“, а не да използва глагол, който се
употребява за деца. Стори ми се, че авторът е подменил думата, за да смекчи
конфузния факт, предизвикан от влошеното здраве на възрастния човек. Наистина,
това е много дребен детайл, но след като е вмъкнат в литературно произведение,
вниманието на читателя може да се закачи за тази дреболия, както стана с мен. Да,
определено се стъписах от двукратното споменаване на напикаването още на
първата страница. Запитах се нужно ли е било читателят да бъде запознаван в
толкова подробности с деградацията на едно тяло, разяждано от болестта. Разбирам,
че чрез подробния разказ за грижите по това деградиращо тяло, авторът е искал да
превъзмогне тягостния спомен, да се освободи от него. Но не трябваше ли това да
си остане в неговите лични записки, а не да бъде изложено на показ пред
читателите. Какво печели образът на бащата, представен във втората част на
книгата с блестящ ореол от синовно възхищение, ако преди това сме го видели в
неговия пълен физически упадък в края на живота му? Не казвам, че този етап
трябваше да бъде спестен в текста, само мисля, че натурализмите и епикризите
можеше да са по-малко.
Темата е болезнена за всеки от нас – загубата на бащата. Едва ли има пишещ човек,
независимо от степента на таланта му, който да не е описал тъгата си от такава
загуба, ако се е случила и на него. Аз също съм го правила, когато си отидоха
майка ми, а после и баща ми, и често хора, прочели тези мои разкази и стихове,
са ми казвали, че са били развълнувани, защото са се върнали към спомена за
техните починали родители. Мисля, че всеки, четейки такива
произведения, си припомня за изживяното от самия него и съпреживява описаната болка. С това си обяснявам многобройните възторжени отзиви за
„Градинарят и смъртта“.
Без
да претендирам, че познавам цялостното творчество на Георги Господинов, за мен
най-силната му книга досега остава „Времеубежище“. А колкото до най-новата –
преданите фенове на писателя ще продължат да приемат с благоговение всичко с
неговия подпис, а хейтърите му все така ще го хулят, каквото и да напише. Не
съм нито от едните, нито от другите. Споделям откровеното си мнение.
