Тази снимка ми я направи Владимир Дворецки при случайната ни среща с поета Георги Брисов на Алеята на книгата по бул."Витоша" на 13.09.2025 г. Тогава Г. Борисов ми каза една дълго пазена от мене тайна!
Споменавала съм в личния си блог, а и не само в него, че в началото на май 1972 г., малко преди абитуриентския ми бал, от редакцията на списание „Родна реч“, откъдето ме бяха предложили да следвам в престижния тогава Литературен институт „Максим Горки“ в Москва, ми съобщиха изненадващо, че е обявена нулева година за България. Тогава ми се наложи набързо, в рамките на няколко седмици, да се подготвя за кандидатстудентски изпити в Софийския университет, издържах ги успешно и завърших българска филология. Над половин век живях с убеждението, че 1972 г. е била нулева за България във въпросния институт. Едва съвсем наскоро, при случайна раздумка на Алеята на книгата на бул. „Витоша“, поетът Георги Борисов ми изстреля (впрочем, с нескрито задоволство) истината, че всъщност нулевата година се отнасяла само за мен. Други две поетеси са заминали тогава да следват в Москва, а аз съм била „отсвирена“.Признавам,
че отначало изобщо не му повярвах. Как е било възможно редакторите от „Родна
реч“, които наистина ме ценяха като техен автор, редовно публикуваха в списанието
мои стихове и са ми давали награди за тях, да ме заблудят така? Е, оказа се, че
са го направили. Една проверка на мъжа ми в сайта на института, където са
качени списъците със завършилите го, ясно показва, че през 1976 г. (следването продължаваше 4 години) е имало две випускнички от България: Валентина
Радинска и Дафинка Стефанова. Валя Радинска е безспорно име в нашата литература
и напълно е заслужавала да следва в института. Дафинка нито преди, нито
по-късно съм я чувала като авторка.
Писах
за това в блога си на 28 септември т.г. и споделих публикацията във Фейсбук.(Каква била истината защо не следвах в института „Горки“!) Тогава
една преводачка, която много уважавам – Рада Ганкова, ми намекна, че би било
добре да потърся Дафинка, да се поинтересувам от нея. Разбрах думите й като подсказване
да не пиша зад гърба на жената, а да й изпратя публикацията, в която я
споменавам. Рада ми е много скъпа на сърцето, защото е всеотдайна и талантлива
преводачка, но няма да последвам съвета й. Като журналистка бих постъпила така,
но аз не пиша на тази тема като журналистка. Пиша от името на онова 18-годишно
момиче, което бях през 1972 г., и у което цяла година преди да завърши
гимназия, редакторите в списание „Родна реч“ бяха подхранвали надеждата, че
заради поетичния си талант е достойно да следва в гореспоменатия институт, а
буквално в последния момент, при завършване на гимназията, му заявиха, че има
непреодолима пречка това да се случи – нулева година! Над 50 години живях с
тази лъжа и никой ми каза как действително стоят нещата, докато накрая Георги
Борисов изплю камъчето. Изплю го най-вече за да ме наплюе, намеквайки, че
стиховете ми не са били достатъчно хубави и затова са ме „отсвирили“, както
образно се изрази. Да припомня, че в института „Горки“ се влизаше не с приемен
изпит, а с представяне на авторски произведения. Никак не се засегнах от думите
на Георги Борисов. Стана ми смешно желанието му да ме уязви, но, от друга
страна, съм му благодарна, че ми отвори очите. Иначе щях да си остана докрай с измамата.
Както
аз съвсем случайно научих каква е истината, така намирам, че е напълно
справедливо двете поетеси, за които 1972 г. не е била нулева в института „Горки“,
каквато се оказа за мен, да научат случайно за моите публикации по темата. Не
съм длъжна да ги уведомявам, как едно наивно момиче е живяло години наред в
неведение, докато накрая истината е излязла наяве. Тях самите не ги упреквам в
нищо. Освен стиховете си (на Дафинкините
никога не съм попадала), очевидно са
имали и друга подкрепа зад гърба си. Аз имах само моите стихове и си останах в
България. За което, няма да спра да повтарям, никога не съм съжалила.
Междувременно
научих, че Дафинка Стефанова през 1994 г. е издала една стихосбирка, близо 20
години след като се е дипломирала в института „Горки“ като поетеса. Книжката я имало
в интернет. Честно казано, не изпитах желание да си я поръчам.
Стана
ми интересно обаче да разлистя личните си дневници от 1971 г., когато от „Родна
реч“ ми казаха, че ще ме предложат за студентка в Литературния институт в Москва, и особено от 1972 г., когато ме изненадаха с новината,
че това няма да стане. Сега, когато знам истината, гледам с други очи на
записките си от лятото и есента на 1972 г.
През
август същата година съм се срещала със съученици от Френската гимназия – не от
моя клас - и една младежка компания, обитаваща симпатичния квартал около Военна
академия. Там един ден се е появило момиче от нашата гимназия, но от випуска
след мен, което ме е питало за института „Горки“ – не съм уточнила в дневника
си какъв е бил въпросът, а после се е осведомило как са минали
кандидатстудентските изпити. Момичето явно е чело стиховете ми в ученическия ни
вестник „Младежки плам“ и в средношколските издания, защото е изразило
възхищението си от тях. После ме е завело в дома си – живеело е наблизо, и ми е
показало стихове от Любен Лачански, с когото е имало творческа кореспонденция.
Предало ми е думите на Лачански: „Какво прави моята приятелка Гергина?“ Аз не
съм била приятелка с Лачански, само година по-рано ми го бяха представили в
редакцията на „Родна реч“ като поета, който също като мен ще следва в института
„Горки“, но след отбиване на военната си служба, т.е. ще замине за Москва след
мен. Над 50 години по-късно, четейки своите младежки записки, се запитах дали
пък Лачански, макар и в казармата по онова време, вече е знаел, че мен са ме „отсвирили“
от института „Горки“ и му е било любопитно как съм приела този факт. Ами
нормално го приех. Три месеца по-късно вече го бях
забравила. Интересното е, че след доста години – през 1997-98 г. работехме в
една стая с Любен Лачански (лека му пръст!) в програма „Христо Ботев“ на БНР и нито аз
се сетих да го питам нещо за института „Горки“, където той беше следвал, нито
той отвори дума, че мен са ме „отсвирили“.
Отбелязала
съм в дневника си през есента на 1972 г., че ще ходя в редакцията на „Родна реч“,
но не съм уточнила за какво. Вероятно съм ги посетила като приятели, за да им
се похваля, че вече съм студентка в Софийския университет, без да подозирам, че
са ме излъгали за „нулевата година“ в Москва. Не съм описала срещата в
редакцията, не съм обърнала внимание дали са се държали гузно с мен. Как да
забележа, като нищо ни съм подозирала! Ако можех да върна времето назад, сега,
когато знам истината, бих се загледала в очите им... Но и без да се
телепортирам в миналото, знам, че са били гузни. Отдъхнали са си с облекчение,
че съм превъзмогнала бързо разочарованието заради несбъднатото си следване в
престижния институт.
Явно
никога няма да разбера кой ми е подлял вода тогава, но това все по-малко ме
занимава.
Важното е, че вече знам истината. Чувствам се удовлетворена, че вече няма да повтарям една лъжа, която неволно съм тиражирала, защото съм вярвала в нея.
