Пренареждайки купчините с книги, които у нас са
не само в библиотеки, а и навсякъде из стаите, попаднах на повестта
"Наркоза" (изд. "Георги Бакалов", 1987 г.) от Валентин
Робов - лека му пръст!, мой съученик от Френската гимназия, завършил 3 години
преди мен. Бях писала в блога си за имената, които незаслужено зачезват от
българската литература, и неговото име беше сред тях. Вальо Робов ми е подарил
книгата си през март 1988 г., вероятно след участие в авторското ми предаването
"Радиоклуб на ексцентрика" по програма "Хр.Ботев" на БНР, в
което той ми беше редовен събеседник. Има и посвещение: "На поетесата
Гергина Иванова". Интересно е, че съучениците ми от Френската гимназия, с
които за определен период от време заедно правехме училищния вестник
"Младежки плам" през 1967-68 г., упорито продължават да ме наричат
Иванова - бащиното ми име, с което подписвах стиховете си като средношколка и
по-късно, докато се омъжих за Владимир Дворецки през 1983 г. 5 години след като
вече официално бях Дворецка и така се представях като водеща в предаванията си,
Вальо е предпочел да посвети книгата си на "Иванова". Така наскоро ме
наричаше упорито при една наша случайна среща поетът Георги Борисов, също част
от екипа на в. "Младежки плам". Както и да е. Думата ми е за повестта
"Наркоза", която навремето така и не прочетох. Обикновено след
радиопредаване мислите ми бяха изцяло ангажирани как е минало то, затова,
прибирайки се у дома, явно съм оставила машинално книжката, подарена от Вальо,
върху други книги и после съм я затрупала с нови. Преоткривайки я с огромно
закъснение, започнах да я чета. Не, Валентин Робов не бива да бъде забравен
като автор! Много е добър!
На първо
място ще изтъкна, че „Наркоза“ е в истинския смисъл на думата модерна проза, а
е написана преди около 40 години (дадена е за печат в края на 1986 г.). В нея веднага ще
откриете един обикнат от днешните български автори похват – постоянно редуване
на настоящето с реминисценции от миналото. Вальо Робов го е направил умело.
Единият му главен герой, Михаил Димовски, се намира в болнична стая след
прекаран инфаркт и си припомня моменти от детството, като същевременно осмисля
настоящето си и става свидетел на случващото се с останалите болни в стаята –
всеки със своята история. Другият главен герой – синът му Крум Димовски, редува
спомени и настояще, бягайки по време на военно учение. Получило се е
оригинално, особено лайтмотивът, който се повтаря постоянно: „Бяга, бяга!“ Защото
Крум има нужда да избяга от нещо болезнено – разочарованието от баща си, когото
е боготворял. Не бих казала, че в някой от тези главни герои Валентин Робов е
вложил нещо автобиографично, макар че Крум е учил във Френската гимназия, както
и самият автор. Вече споменах, че и аз съм учила там, като за две години се
засякохме с Вальо Робов, затова ми беше интересно дали е описал някои наши общи
познати от гимназията. И да има такива, аз не ги познавам. Позната ми беше
обаче проверката за дължината на косите ни пред входа на училището, за която
става дума в „Наркоза“. Преди да влезем в сградата, двама-трима учители ни
оглеждаха внимателно главите и правеха строга забележка, ако не си късо
подстриган. Аз се бях изхитрила да си подгъвам косата навътре в фибички, но
класната ни камарад Попова (майката на бъдещия писател Валентин Пламенов,
също наш съученик) ме
разконспирира и така строго произнесе името ми, че и аз се подстригах. На
такива спомени ме наведе повестта на Вальо Робов. В „Наркоза“ на проверката за
косите е отдадена ключово значение, защото чрез нея, като с лакмус, се
проявяват характерите на някои от героите.
Беше ми
любопитно кой е прототипът на директорката на гимназията от повестта, която
Крум нарича Мадам Манова. Описана е като жена със стил, надхвърляща петдесетте,
с хубава прическа. Запитах се дали това не е Виолета Боева, която ни беше
директорка, когато аз завърших гимназията през 1972 г., но направих справка и
видях, че за випуска на Вальо Робов директор е бил все още Симеон Симеонов. Той
в нашия клас преподаваше история на френски език.
Споменавам
тези лични детайли, за да стане ясно, че аз не пиша литературна критика за
повестта „Наркоза“. Възприемам я с очите на съвременник на ставащото в нея.
Човек, живял в социализма. Днес много автори се връщат към онези години, но
спомените понякога са неточни, погледът отдалече е по-различен. На мен ми беше
интересна автентичността на тази повест, писана в социалистическа България. Това
се е отразило върху избора на главните персонажи. Между тях по онова време беше
добре да има работник, представител на
физическия труд. В повестта това е знатният строител Сава Димовски и двама от
неговите синове, които продължават професията на баща си. За третия син,
Михаил, бащата е отредил друго – учен човек да стане. И Михаил заминава да учи
в София, проявява се като умен и амбициозен студент, оженва се за софиянка (по соц. време софийското жителство беше мечта за много хора
от провинцията и то се постигаше най-често чрез брак с жител на столицата). Прави и шеметна научна кариера. Само че повтаря в нова
версия Алековия разказ „Пази Боже сляпо да прогледа“ и се отчуждава от баща си,
за когото е най-свидното чедо. По стъпките на Михаил върви и неговият син Крум.
Дори, макар и неволно, внукът става причина за смъртта на дядо си. Главните
персонажи в повестта – проф. Димовски и синът му, са далеч от представата за
положителни герои. Не са и изцяло отрицателни. Т.е. виждаме ги като напълно
автентични хора със своите качества и слабости и са успех за автора.
По-нереалистични ми се сториха образите на две от жените в живота на Крум
Димовски – съученичката му от Френската гимназия Силвия и французойката Лоранс.
Силвия попада в гимназията, след като е била с баща си в арабска страна,
облечена е в чуждоземска ученическа престилка и веднага привлича вниманието на
Крум. Той е със самочувствие и напорист, затова скоро успява да се самопокани в
дома й. Дотук добре, но кой знае защо Вальо Робов е решил, че тя трябва да
плете жилетка, докато разговарят. Да му покаже, че е резервирана към него –
разбирам, но защо пък плете? Момиче със самочувствие на дама, а пък се занимава
с плетене на жилетка! Поне да бродираше гоблен! Странно е обосновано и
изненадващото й решение да му се отдаде при тази тяхна първа среща. Доста
измислен е и образът на французойката – дъщеря на богаташ, но кокетираща с
комунистическите идеи и по тази причина пристигнала на почивка по Черноморието
на социалистическа България. Разбира се, обаятелният Крум успява да заплени и
нея и дори я навестява в Париж, когато отива на младежка екскурзия там. Във
Франция се сблъсква с любезното, но дистанцирано отношение на нейните родители
и е съвсем ясно, че връзката им няма бъдеще. Невъзможността да бъде прескочена
невидимата Желязна завеса не е особено оригинална сюжетна нишка. Забавна ми
беше обаче случката с недоразумението поради недобро познаване на езика. В
ресторанта на българското Черноморие на французойката й прилошава и, докато я
карат с кола към болницата, мълви: „Юлсер, мой Юлсер!“, поради което Крум
ревниво се замисля за някой арабин ли бълнува. Едва впоследствие научава, че
това е думата за „язва“ на френски!
Има все пак и убедителни, макар и епизодични
женски образи, като първата любов на Михаил Димовски, девойка от родното му
село, която усеща, че не се вписва в амбициозните планове на студента в София и
тихо се оттегля от живота му. Появява се отново, за кратко след много години,
когато той вече е професор, но не успява да го разпознае. Ето как е описана:
„Беше от онези жени, незабележими като млади, които запазват свежестта си през
годините, докато един ден станат по-привлекателни от повехналите красавици, на
които са завиждали.“
Макар и съвсем бегло щрихирана, в
повествованието се откроява и съпругата на професора, Николина. Бракът им е
по-скоро по разум, отколкото по любов, но тя е предана съпруга, готова да
застане зад мъжа си, дори когато е уличен в кражба и е свален от поста
директор. Житейската й драма е синтезирана лаконично в три изречение: „Николина
избърса сълзите, изправи се, прегърна главата ми и отрони: „Ти никога не си ме обичал, нали?“
Не отвърнах...“
Един от симпатичните герои в повестта е бай Митьо, старец с вид на Дядо Мраз. С него Михаил Димовски се запознава в болничната стая при първия си инфаркт още на младини. Бедняк, оженил се за богата жена и получил като зестра фабрика за часовници. Трогна ме историята с момченцето на неговия чирак Генчо. Бай Митьо няма деца и се привързва към детето. Генчо се оказва комунист и по-късно загива като партизанин, но след идването на новата власт бай Митьо не попада под ударите й като фабрикант, защото е отгледал партизанско дете. Предлогагам, че когато е писал повестта си в средата на 80-те, Вальо Робов е включил и нещо за партизанското движение решил, за да избегне упрека в „безидейност“. Този епизод в "Наркоза" е кратък, но се е получил добре.
Да
се напише повест или роман не е лесно. Някои автори имат разказваческа дарба, усет
за детайла, приятно е да ги четеш, но не успяват да изградят убедителни образи
и сюжети и като цяло оставаме неудовлетворени от творбите им. С „Наркоза“ не е така. Валентин Робов до
голяма степен е съумял да придаде завършен вид на повестта си, да създаде
разноцветна картина, в която може някои щрихи да не са съвсем изкусни, но
целостта е въздействаща.
В
дигитализирания архив на сп. „Септември“ Владимир Дворецки откри, че през 1988
г. Георги Пашов е публикувал отзив за повестта „Наркоза“, озаглавен „Опит за
модерно повествование“, но самия отзив не намерихме. Бих уточнила, че „Наркоза“
е сполучлив опит за модерно повествование. Достатъчно е да погледнем каква е
композицията на книгата, отразена в отделните глави:
Само
на 90 и няколко страници Валентин Робов създава в синтезиран вид цяла семейна
сага за рода Димовски.
В традиционната за онова време ежегодна Априлска литературна дискусия в нечие изказване (за съжаление не можахме да разберем чие) повестта „Наркоза“ е поставена на първо място при изброяването на талантливите книги, излезли през 1987 г. На второ място в това изброяване е „Смешен роман“ на Димитър Яръмов и едва след тях – „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Няма да коментирам подреждането на заглавията. То е показателно как съвременниците не могат винаги да оценят по достойнство дадено произведение или автор. Книгата на Яръмов не съм чела, но проверката на времето вече е поставила „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков на първо място сред изброените книги, а и не само сред тях. „Наркоза“ на Валентин Робов обаче също има своите качества.
Ако по-младите читатели се озадачат какви са
били Априлските литературни дискусии, може да прочетат в Интернет за
„историческата роля на Априлския пленум на БКП през 1956 г.“ За да стане ясно,
че българските писатели и поети стоят твърдо зад политиката на БКП, прегледите
на литературната продукция през изминалата година се правеха през април и
затова се наричаха Априлски. Но не за това ми е думата, а за едно много добро
литературно произведение, което е било забелязано навремето, но после някак е
минало „между капките“. А екипът, който е работил над изданието е
забележителен: рецензенти Николай Петев и Росен Босев, редактор Красимир Машев,
художник Георги Трифонов. И обърнете внимание: тиражът е 10111! Такива бяха
нормалните тиражи за проза по онова време. Разбира се, впечатлява и цената от
58 стотинки.
Питам се къде ли са сега онези над 10 хиляди
бройки от повестта – една от тях е у мен, но останалите? Дали са се продали? И
как биха погледнали на тази проза днешните читатели? От многобройните фенове на
„Глина“ от Виктория Бешлийска оставам с впечатлението, че на мнозина допада наситената
с метафори проза. Богата на метафори и поетична образност е и повестта на
Валентин Робов, при това при него те са в премерено количество, а не те
затрупват до невъзможност да си поемеш дъх, както аз възприех гореспоменатата
книга.
Един пример от „Наркоза“:
„До леглото ми все така стърчи системата, която подхранва със соковете си
моето тяло. Стойката прилича на никелирана фиданка. Напролет ще й покарат
бляскави тенекиени листа. Напролет, когато металните пипала – корените, пробият
етажите, лабораториите, операционните и буйно се разклонят чак долу, в онова
помещение с голите маси, за което не бива да се говори.“
Познавах Валентин Робов предимно като хуморист.
Оказа се, че пише и много хубави сериозни произведения, макар чувството му за
хумор да проблясва и в тях. Имал е хладнокръвието да опоетизира дори смъртта.
Опитах да разбера защо повестта се нарича „Наркоза“. Може би е заради болничния
мотив в повествованието, но наркоза е и огромната амбиция, която кара човека да
губи реална представа за себе си, да действа извън правилата, защото му се е
сторило, че се е издигнал над тях.
Много теми за размисъл, затворени само в 97
страници! Дано успеете да намерите тази книга и да я прочетете!
Още по темата в блога ми:
Чезнещите имена в културния ни живот
