Романът "Вулкан" заслужава отличие

Много съжалявам за това, което се случи с наградата „13 века България“ за романа на Елена Алексиева „Вулкан“. Тъкмо се зарадвах, че книгата е напълно заслужено отличена, и веднага във Фейсбук се появи сигнал, че в журито е участвал редакторът й, което е конфликт на интереси. Като човек, който държи на правилата и законността, не мога да възразя срещу този аргумент. Светкавичната реакция на Елена Алексиева беше да върне наградата. Изключително достойна постъпка! Като читател обаче не мога да скрия огорчението си от това стечение на обстоятелствата, защото отличието за „Вулкан“ беше напълно заслужено. Не че другите номинирани също не са го заслужавали, но наистина победителят трябваше да бъде един. Да видим какво ще стане сега. Очевидно журито трябва да заседава отново и всеки от останалите номинирани ще има своя втори шанс.

         Тъй като „Вулкан“ истински ме разтърси, днес ще споделя впечатленията си, които написах веднага след прочитането на романа. Не ги публикувах досега, защото текстът ми се стори дългичък. Днес обаче мисля, че е важно да изразя публично читателското си мнение, без никакви претенции то е литературна критика.

                   "        "       "

От години чакам с нетърпение всяка следваща книга на Елена Алексиева. Романа й „Вулкан“ обаче не прочетох веднага след излизането му миналата пролет по една съвсем субективна причина, която откровено ще споделя. Гледах интервю в Култура.бг по БНТ 1 по повод премиерата на романа през април 2023 г. Водещият Димитър Стоянович беше във възторг от „Вулкан“ и говореше от позицията на човек, прочел книгата, но нито той, нито авторката не споменаха нищо конкретно за сюжета и за когото и да било от персонажите. Разговорът се получи интелигентен, но някак абстрактен, и не успя да ме заинтригува да посегна незабавно към романа. Помислих си: Елена Алексиева е много талантлива, но този път май е написала нещо доста имагинерно.“  

Сега, когато вече и аз съм прочела книгата, разбирам затруднението тя да бъде представена по някакъв традиционен начин, защото е наистина необикновена. Написана е с богато въображение, но в никакъв случай не е имагинерна. В нея има невероятни образи като Милена - момиче, цялото покрито с козина, както и съвсем типични персонажи от времето на прехода като новобогаташите Дуньо и Коки – първият, разгърнал мощен бизнес в Стара Загора и мечтаещ тя да стане столица на България, а вторият – подвизаващ се ту в Щатите, ту в България и притежаващ тънък нюх за печеливши начинания. Негова е идеята да се добива електрическа енергия от кравешки тор, която заема важно място в романа.

С цялото ми уважение към вече покойния Светлозар Игов, не мога да се съглася, че авторката „няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите ѝ действителни лица и събития, ще сгрешат.“ ( от текста му на задната корица на книгата). Като читател разпознах съвсем реално съществуващи лица, на които разбира се, са дадени измислени имена, като Афродита – първата транссексуална жена у нас, която след смяната на пола си става гадателка. Точно такава е Адриана, бивш Андрей, за която и досега се появяват съобщения в медиите и която дори визуално напомня героинята на Елена Алексиева. Точно както е описано в романа, в действителност операцията за промяна на пола се е предавала по една телевизия. Съвсем реална е и жената в инвалидна количка, хранеща гълъби на тротоара на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Алабин“, която също откриваме в книгата (междувременно тя вече не се подвизава там). Бизнесменът Коки, който в конкретния момент преживява своето душевно прераждане, я нарича „Статуята на Свободата“! Познати черти може да забележите и у министър-председателя, който открива тръбопровод с атрактивно встъпително слово. За колоритната колекция от образи в романа ще спомена и по-нататък.

Майсторството на Елена Алексиева е в умелото преплитане на реалност и измислица и превръщането им във въздействаща художествена цялост. Бих определила „Вулкан“ като гротеска, но и като достоверна картина на живота ни през последните десетилетия. 

Поздравления за избора на заглавието заради неговата многозначност! Вулкан е името на една планета фантом, чието съществуване е предсказано чрез математически изчисления от живелия през ХIХ век френски учен Юрбен Льоверие, открил преди това по същия начин и планетата Нептун. Десетилетия наред Вулкан разпалва въображението на астрономи и любители, които се опитват да го уловят с телескопите си, но не успяват, докато Айнщайн чрез своята теория на относителността не опровергава хипотезата на Льоверие – такава планета няма. Това обаче не пречи на мнозина все още да вярват в нея и да я търсят в небесното пространство. Доколко силно владее въображението на човечеството тази неоткрита планета, говори и новината за изпратената към Луната на 8 януари т. г. първа частна американска ракета, която се нарича „Вулкан“. 

Планетата преди години се появява в популярния научно-фантастичен сериал „Стар Трек“. В съществуването й е убедена и гадателката Афродита от романа на Елена Алексиева, дори в даден момент започва да прави астрологичните си прогнози, включвайки влиянието на Вулкан, който управлявал зодия „Дева“.

Същевременно романът е истински вулкан от емоции, случки, философски размишления, драматични обрати и изблици смях. Забавно е, че сравнението с вулкан се появява на няколко места в текста, понякога съвсем неочаквано. „В полумрака лицето му (на Глиста, собственик на нощен клуб) беше сиво и бдително, застинало в дълбоководно безвремие, сред което масивният нос стърчеше като вулканична скала.“ На вулканична скала оприличава гръдта на Свободата от картината на Дьолакроа изпадналият в деменция художник Клаус Шимелхоф, който се появява в началото и в края на повествованието.

Ако думата „вулкан“ се мярка като закачка към наблюдателния читател, то има две големи теми, които са постоянен лайтмотив  - темите за свободата и щастието. Всеки от основните персонажи разсъждава върху тях, търси ги, иска да разгадае смисъла им. Тук отново проличава афинитетът на авторката към будизма, който вече показа и в сборника си разкази „Прекъсването на самсара“. Преживелият катастрофа бизнесмен Коки постига вътрешен катарзис и се отказва от богатството си, за да се почувства свободен, въпреки опитите на Мара (злият дух в будизма) да го изкуши. И макар временно отново да се връща към предишните си бизнес дела под влияние на своя приятел Дуньо, в предпоследната глава, озаглавена „Двамата Буди“, те дружно се отправят към лудницата в село Радован, където е намерил своя пристан и доктор Азнавур Церовски, извършил операцията за смяна на пола на Афродита. 

На свободата си държи и момичето с козина Милена. То не се задържа на едно място, не се привързва към никого, появява се някъде, ако му стане интересно – остава, но изчезва при първа възможност. Поведение на безпризорно коте, което, каквито и трудности да му поднася животът, винаги запазва вътрешното си достойнство и чувство за независимост.

Ще спомена само още някои впечатляващи образи в романа като Еднокракия с татуирани патриотични изображения по крайниците, който, щом му омръзне порното, си пуска видеозапис с прословутия мач, когато Костадинов отбелязва победния гол над французите и проправи пътя на България към Световното първенство през 1994 г., на което българите се класираха четвърти. Еднокракия многократно гледа това видео и плаче. „Защо плачеш? Лошо ли ти е?“ – пита го Милена, на което Еднокракия отговаря: „Не се бой, момиче. От щастие плача. От гордост, че съм българин.“

Не знам как биха реагирали на тази част от „Вулкан“ някои патрЕоти, но те май такива книги не четат.

Забележителен персонаж е и ромчето Исус, което се подвизава по улиците и за известно време става нещо като покровител на изпадналия по своя воля до положението на клошар доскорошен бизнесмен Дуньо.

Един от най-ярките образи обаче е поетът пънкар Сатан Пирдопски, който впоследствие се превръща в гадателката Афродита. Сред най-забавните за мен пасажи в романа беше литературният анализ на единствената публикувана творба на Сатан - стихосбирката „Микроб“. Анализът е озаглавен „Радикална херменевтика“ и е образец на критика, в която авторът се чуди как по-научно да се изрази и вместо респект постига комичен ефект. Особено, когато цитираните стихове, обект на сериозното научно изследване, са от сорта на: „Мама беше хубавица, но с една едничка цица..“ Да не пропусна и въвеждането на нов литературоведски термин – творбец! Дали няма да го срещна в някои пореден професионален анализ?

Не мога да не отбележа и композицията на романа. Вече споменах, че той започва и завършва в дома на изпадналия в деменция художник Клаус Шимелхоф. Но докато в първата глава все още не сме подозирали коя е българката Магда, която го обгрижва, накрая вече сме разбрали, че тя е майката на косматото момиче Милена, за чието отглеждане е изпращала припечелените в чужбина пари. Така повествованието се връща към своето начало, но читателят вече го поставя в контекста на всичко, случило се до този момент. Много умело Елена Алексиева някъде в средата на книгата пренася действието в дома на Юрбен Льоверие, заподозрял през XIX век съществуването на планетата Вулкан - едно любопитно надникване във всекидневието на учения, дал началото на легендата за едно реално несъществуващо небесно тяло, което вълнува въображението и до днес.

Бих писала още за най-новата книга на Елена Алексиева, но по-добре да прочетете самия „Вулкан“, а не дълги отзиви за него.

Недоразумението около получаването и връщането на наградата „13 века България“ не може да помрачи художествените качества на този роман.

 

Мнението ми за "Времеубежище" на Георги Господинов

 

Реших да споделя и аз мнението си за „Времеубежище“ на Георги Господинов. Бях си наумила да го направя на Гергьовден, когато авторът е именик, но в крайна сметка предпочетох по-неутрална дата, за да не излезе, че го хваля само заради празника му.

Не съм от хората, които са се заинтересували от романа още „преди Букъра“. Аз го купих, след като беше награден. Веднага прочетох 20-ина страници, както правя с всяка нова книга, за да я „дегустирам“. Началото определено ми хареса. Допада ми такъв начин на писане. Реших, че непременно ще прочета „Времеубежище“ до края. Междувременно се зачетох в други книги, а в интернет постоянно попадах на отзиви от наши сънародници за „Времеубежище“ и, за мое изумление, доста от тях бяха негативни. Някои заявяваха, че се насилвали да прочетат романа от любопитство, само защото е награден, но не успели. Други обвиняваха Господинов в липса на патриотизъм, оплювал българското и с това спечелил симпатиите на чуждестранното жури. Някои от най-настървените отрицателни мнения не оставяха съмнение, че са породени от откровена професионална завист, но между критиците имаше и такива, които със сигурност нямаха амбицията да стават световно известни писатели...

Четях и се дивях, защото все си спомнях колко ме бяха заинтригували първите страници на „Времеубежище“. И някак инстинктивно започнах да отлагам във времето прочитането на романа. Какво ли наистина щях да открия в него? Най-после тази пролет го прочетох от край до край. Книгата не само в нито един момент не ми доскуча, но ме увлече. Не усетих как стигнах до финала.

Понеже литературният вкус е нещо субективно, ще поясня защо харесах тази книга.

Допада ми похватът на Г. Господинов да представя основния си герой Гаустин като реално съществуваща личност и същевременно постоянно да напомня, че той е всъщност негова измислица. Допада ми, че темата за човешката памет и нейната загуба е представена отначало чрез отделни лични истории, но постепенно се стига до проблемите с паметта на цели народи и отношението им към миналото. С искрен интерес очаквах резултатите от референдума в кое изминало десетилетие всяка държава в Европа се е чувствала просперираща, за да се върне в него и да намери там своето убежище. За да се опише такъв въображаем референдум, са нужни не само солидни познания за европейската история, но и голяма творческа фантазия.

Естествено, с най-голямо любопитство прочетох как е минал референдумът в България. Много точно Господинов е уловил двете основни тенденции в отношението към миналото у нас – носталгия по социализма и патриотарството, българщинАта. Двете движения, които си оспорват гласове на референдума за минало са Движение за социализъм – с многозначителната абревиатура ДС, и Българи-юнаци – на патриотите. Авторът, който описва събитията като участник в тях, решава да присъства на предизборните прояви и на двете формации. Може би точно тази част от книгата кара някои да подозират Господинов в липса на патриотизъм, но, според мен, нямат никакво основание. Не е ли вярно, че наши сънародници с носталгия копнеят за социализма? Вярно е! И ето, на някогашния площад „9 септември“, а сега площад „Александър I“ (във „Времеубежище“ тези имена не са споменати, мястото е описано като площада зад Партийния дом) отново се издига, скован от дъски, мавзолеят на Георги Димитров, официалните лица се качват на трибуната, махат с ръце към множеството, хората се обръщат един към друг с „Другарю, другарко“... До болка позната картина за хората от моето поколение. Дотук описаното може да предизвика у някои читатели усмивка, у други – умиление, но настъпва миг, когато сатирата достига връхната си точка: от върха на мавзолея се издига мумията на Георги Димитров и леко помахва с ръка към множеството, докато звучи запис с неговия автентичен глас. Тук нервите на някои от присъстващите жени не издържат и те биват изведени,  а четящите носталгици по социализма вероятно ще се възмутят.

Със сигурност ще се възмутят от следващите страници и запалените по българщинАта, защото разказвачът решава да отиде и на митинга на движението Българи-юнаци, който е в Борисовата градина. Тук хората са с народни носии и мъжете се обръщат един към друг с „бачо“. Наоколо ехтят юнашки песни и пищят каба гайди, извива се хоро. Изведнъж в небето се чува бръмчене – 300 дрона носят във въздуха най-големия български трибагреник. Някои от юнаците се въодушевяват и започват да стрелят нагоре. Две-три простреляни дрончета падат на земята. Останалите дронове, може би стреснати от пукотевицата, като по даден знак отпускат щипците си и огромното знаме пада бавно върху Борисовата градина, похлупва събралите се. Настава суматоха как да се измъкнат изпод трибагреника... Много символична е тази сцена, макар че едва ли ще се хареса на всички български читатели.

Преразказах някои епизоди от книгата, които лично мен ме разсмяха, макар че смехът ми беше с горчив привкус. Не липса на патриотизъм откривам у автора, а напомнянето, че всяко преекспониране на една идея може да доведе до нейното окарикатуряване.

Ако още не сте чели „Времеубежище“ и ви е станало интересно кое от двете движения: ДС (Движение за социализъм) или Българи-юнаци е спечелило на референдума за минало, по-добре е да проверите сами. Резултатът е хем изненадващ, хем не е. Вече писах по-горе, че с голям интерес прочетох какви са били резултатите в други европейски страни. Много се забавлявах.

Някъде в нашенските отзиви за книгата бях чела критики за композицията й. Аз я намирам за много добра. В „Епилога“ Господинов ясно го е казал: в съвременния роман авторът не е този, който държи всички нишки на действието. „Истински смелата книга, смела и безутешна в същото време, би била тази, в която всички истории, случилите се, и неслучилите се, плуват около нас в първородния хаос...“. Това откриваме от началото до края на „Времеубежище“ и едва накрая осъзнаваме, че авторът всъщност през цялото време е направлявал нишките на действието. Особено майсторски ми се стори  краят на книгата. Повествованието беше достигнало апогея си с представянето на резултатите от референдумите в Европа. И както след избухването на ярък пъстроцветен фойерверк после надолу се разпиляват малки блуждаещи светлинки, така, след кулминацията, в последната глава проблясват кратки спомени на разказвача от детството и младостта му, цитати от измисления, но съвсем истински Гаустин, описания на възстановки на важни исторически събития – след референдума за минало цяла Европа е обхваната от манията за исторически възстановки. Някои от тях се ограничават не само до инсценировка, а случайно или не завършват с истински фатален край. За да се стигне до глава 0 след епилога. Тя е озаглавена „1939-2029“ и описва накратко възстановката на събитията в навечерието на 1 септември 1939 г., когато започва Втората световна война. Уж е само инсценировка, но май не е. Защото миналото реално се е върнало. „Утре беше 1 септември“.

Това изречение ни припомня първата глава на книгата, в която четем: „На 1 септември 1939 г. рано сутринта дойде краят на човешкото време.“ И ако в началото това изречение може да е изглеждало озадачаващо, след като стигнем до финала, разбираме смисъла му.

Всъщност, реалният финал след епилога е озаглавен „-1“ и представлява ред и половина безсмислено натрупани букви, цифри и знаци. Това е съвсем същата поредица от букви, цифри и знаци, която в първа глава е използвана като илюстрация какво натраква върху клавиатурата на пишеща машина човек, когато е дете и не знае буквите, или когато е изгубил паметта си и думите за него вече нищо не означават.

Недвусмислено послание, че Европа е изгубила паметта си и е готова да повтори огромната грешката от миналото – войната. Зловещото предсказание е направено в началото на 2020 г., когато е завършена книгата. За съжаление, събитията изпревариха предсказаната от автора година 2029. Война избухна в Европа през 2022 г.

Аз не знам как толкова пророческа книга може да бъде отричана от някои. Да не говорим, че в нея има впечатляващи игри на въображението, поетична образност, която често избликва като красив водоскок в наглед прозаичния текст, чувство за хумор...

       Държах да споделя защо харесах „Времеубежище“. Намирам я за модерно написана, силна книга и не е чудно, че много хора я оценяват високо, особено в чужбина.