Откриването на Олимпийските игри 2024, което разбуни духовете

 

Не е чудно, че четири дни след началото на Олимпийските игри в Париж все още продължава да се коментира церемонията по откриването им. Реших и аз да изразя мнението си, когато след първоначалните възторзи от иновативния подход на режисьора на спектакъла Тома Жоли, се надигна мътна помитаща вълна на отрицанието й най-вече с аргументите за поругаване на християнските ценности и участието на ЛГБТ общността. Едва ли не ние, които бяхме харесали този спектакъл, трябваше да се засрамим заради пошлия си вкус и да се скрием в миша дупка. Точно това ме предизвика и аз да взема думата. Написах във Фейсбук следното:

         „Нямам никакво намерение да споря с хората, които говорят с възмущение и дори с отвращение за откриването на Олимпийските игри. Аз няма на променя мнението си. Спектакълът за мен беше грандиозен, новаторски, предизвикателен. Онова, което ме шокира, се постарах да го разбера, а не първосигнално да го оплюя. За някои от будещите спорове моменти бяха дадени допълнителни пояснения. Например, че сцената с пируващите не е от „Тайната вечеря“ от Да Винчи, а „Пирът на боговете“ от Ян Харменс ван Бийлерт (1635) — олимпийските богове празнуват сватбата на Тетида и Пелей, с коронясан Аполон в центъра на масата (не Исус Христос) и Дионис на преден план. Пределно ясно беше, че сцената по време на откриването е езическа, а не християнска. Най са ми смешни онези, които се самоизтъкват като много смели, защото не са харесали церемонията и по този начин били извън мейнстрийма на робуващите на политкоректността. Не е смелост да се придържаш към общоприетите традиционни правила. Прилагам първо снимка на картината от Ян Харменс ван Байлерт (1635): 

и снимка от сцената при откриването на Олимпиадата:

Ще добавя, че никакви спорове не желая да водя по този мой пост, защото от опит знам, че всеки остава на собственото си мнение. Лично аз няма да убеждавам никого, че не е прав. Държа и никой да не ме поучава, че аз греша.“

            За съжаление, независимо от предупреждението ми, доста хора влязоха в спор с мен и трябваше да им отговарям, за да не излезе, че нямам аргументи срещу техните.

Междувременно установих, че агенция Ройтерс разпространява една изопачена информация, фалшива новина, която започна да се тиражира по цял свят, включително и по БНТ 1. Затова отново сигнализирах във Фейсбук:

„На вниманието на всички, които бяха заблудени от дезинформацията, разпространена от агенция „Ройтерс“! Не отговаря на истината това, че организаторите на откриването на Олимпийските игри в Париж са се извинили заради скеч с Тайната вечеря. В самата публикация на „Ройтерс“ организаторите изразяват съжаление, ако някой се е почувствал засегнат, но не се извиняват, нито споменават Тайната вечеря. Това са внушения на автора на публикацията, подписал се като Karolos Grohmann, а оттам бяха тиражирани от други медии по света. Слагам линк към публикацията, в която режисьорът на спектакъла Тома Жоли лично обяснява, че изобщо не е имал предвид Тайната вечеря: Cérémonie d’ouverture des JO. Ето в превод неговите думи. Може да ги намерите в оригинал на френски в текста на публикацията. Тома Жоли: „Не съм се вдъхновил от християнската Тайна вечеря. На масата е Дионисий (Филип Катрин, боядисан в синьо). Той е там, защото е Богът на празника в гръцката митология. Богът на виното, коeто е една от гордостите на Франция, и баща на Секуана, богинята, свързана с река Сена. Идеята беше да пресъздадем езически празник с боговете на Олимп. Никога не съм имал желание да се подигравам и очерням когото и да било. Исках да направя церемония, която поправя грешки, която помирява и утвърждава ценностите на нашата Република: свобода, равенство, братство.“ И режисьорът добавя със съжаление: „От друга страна, ако някой използва работата ни и този момент на обединение, за да генерира отново разделение, омраза, която продължава да нараства, би било много жалко.“

             В медиите беше разпространена и друга информация, които впоследствие беше опровергана: че при откриването на игрите Селин Дион е пяла на плейбек и е получила за участието си 2 милиона долара. Сайтът „Грация“ опровергава това като уточнява, че изпълнението е било на живо, въпреки здравословните проблеми на певицата, и че хонорар тя не е взела. Били са поети само разходите за частния й самолет от Лас Вегас и за престоя й в хотел Роайал Монсо. Естествено, всеки сам ще избере на коя медия да вярва. Céline Dion en playback lors des JO de Paris ? La vérité

       Накрая ще се върна на широко обсъжданата картина от холандския художник Ян Харменс ван Байлерт, рисувана между1635 г. и 1640 г., както е отбелязано в сайта на музея в Дижон, където тя се съхранява. Musée Magnin. На нея виждаме съчетание на християнски и езически образи: ангелчета в небето и седналите край масата олимпийски богове. Не съм аз първата, която се досети, че самият художник е използвал изображението на Тайната вечеря, като е заменил Исус и апостолите му с езически богове. Дали това се е сторило кощунствено на неговите съвременници? Вероятно не, щом картината не е била унищожена. А ето че нашите съвременници са готови да разпънат на кръст режисьора Тома Жоли, защото инсценировката на „Пирът на боговете“ им се е сторила като пародия на Тайната вечеря. Май живелите преди четири века са били с по-разкрепостено мислене.

         В заключение: за мен хората, харесали церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж са широко скроени и отворени към новото, а отрицателите на спектакъла здраво са се вкопали в традиционното и се гордеят с това. Времето ще покаже чии разбирания ще вземат превес.    

Емине Садкъ и нейният необикновен „Керван за гарвани“

 

Как ме развълнува Емине Садкъ с нейния „Керван за гарвани“! Как ме накара да плача и да се смея, а щом една книга предизвиква у мен и смях, и сълзи, значи магията й се е получила, значи талантлив човек я е написал! До мен бяха достигнали немалко отзиви за тази дебютна книга и държах да я прочета. Случи се така, че попаднах на първото й издание от 2021 г., издателство „Фабер“. Емине Садкъ е спечелила Голямата награда на 42-ия Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, а самата награда е издаването на отличения ръкопис. Разбира се, знам и за новото илюстровано издание на книгата с логото на ICU от 2024 г. Предполагам, че в него има и допълнителна редакторска намеса, затова се радвам, че се запознах с автентичния първообраз на „Кервана...“.

Признавам, че отначало „Керванът...“ ми потръгна трудно. Твърде обикновен и скучноват ми се стори главният герой Николай Тодоров, учител по география, спечелил голям учебен проект. Но след като книгата беше привлякла вниманието на толкова хора, сигурно в нея имаше нещо интригуващо. Затова продължих да следвам „Кервана...“ и в един момент осъзнах, че не мога да се откъсна от него. Изведнъж наизскачаха колоритни образи – всеки от тях запомнящ се, макар в някои случаи да се мяркаше за малко. А пък и „Керванът...“ в даден момент забърза ход. Скучноватият учител Николай Тодоров внезапно взе решение да напусне родния си град в Лудогорието и да тръгне нанякъде. Оказа се, че попада от приключение на приключение, влюбва се, в следващия момент го грози смърт, после идва внезапно избавление... Пътят продължава все по-нататък, докато Николай Тодоров се озовава на протестен митинг в София, където произнася реч, предавана директно по всички телевизии. Познатите му в различни точки на България го гледат на екрана и се дивят това ли е същият незабележим човек, който сега казва на всеослушание толкова горчиви истини за живота ни?   

Ако само това беше разказала в романа си Емине Садкъ, пак щеше да си заслужава да прочетете тази книга. Но тя е разказала в нея още много, много неща. Учудих се как на малко страници – в първото издание те са 174 - младата авторка е успяла да покаже толкова разнообразна и вярна картина на съвремието ни и близкото минало. В кервана от образи ще откриете и затънали в еднообразния си делник провинциални учители, и влюбени в родното Лудогорие като Горския, и забогатели телефонни измамници, наркопласьори, богати интелектуалци, изпаднали в наркозависимост, участници в протести... И колко майсторски писателката преплита съдбите на героите си! Питах се каква ще е ролята на неочаквано появилата се в повествованието Мила, носеща от ранното си детство травмата, че през 1987 г. баща й забягва в чужбина, което в социалистическа България поставя близките му в незавидна ситуация. Оказа се, че пътищата на главния персонаж Тодоров и Мила се пресичат и то във важен за него момент.   

С изненадваща за младостта й житейска мъдрост Емине Садкъ отправя поглед и към особено болезнени отминали събития. Тя не е била очевидец на „голямата екскурзия“ на сънародниците към Турция през лятото на 1989 г., но споменът за нея й е предаден от близките й и тя го втъкава в сюжета деликатно, без да нагнетява гняв и без да прекалява с горчилката. Това са епизодите, които ме разплакаха, защото аз помня „голямата екскурзия“, само че така, както първоначално ни я представяха в София – че нашите турски сънародници по собствено желание напускат България, едва ли не с нетърпение са чакали Тодор Живков да им каже, че могат да отидат в Турция. После разбрахме как точно е било... В този драматичен момент за страната ни в лудогорското село Дурач по стечение на обстоятелствата се срещат бащата на Николай Тодоров, Александър Матев, и един от най-чаровните персонажи в „Керван за гарвани“, някогашния пощальон дядо Мухиттин-Гълъба. Учителят Матев е изпратен в селото да работи в ТКЗС-то, защото след масовото заминаване няма кой да се труди на полето. Там се среща и сприятелява с Мухиттин, който тогава е преименуван на Мартин. „А майка ти как те е кръстила?“ – настоява Матев да научи рожденото му име, а Мухиттин не смее да му го каже, не знае какво може да му се случи. Такива времена бяха! Минават дни, събира смелост, обикаля селото с колелото си, иска му се да срещне българския учител. Среща го накрая. „Метнах колелото, застанах до него и му прошепвам името си. Мухиттин – казвам му – Гълъба ми викат. Мухиттин – казва Александър Матев и ме прегръща. И тогава не знам защо, но заплаках.  Заплаках, момчето ми, като дете...“ Това разказва Гълъба на Николай Тодоров години по-късно, когато той по волята на съдбата се озовава в неговия скромен селски дом след бягството си от родния град. При този спомен очите на стареца отново се пълнят със сълзи. Така Тодоров, който никога не е бил близък с баща си, научава след смъртта му, че той дълбоко е страдал заради ставащото с българските турци през онова време и се е извинил на учениците си турчета за всичко, което се случва. И още веднъж заплаква дядо Мухеттин при срещата с Николай Тодоров – когато внукът му Мустафа разказва кои градове е посетил в Германия и Турция, кои роднини го посрещали. Можел, ако иска да живее и на двете места, но не искал. „Тука най си му харесвало, защото означавало всичко за него, така се изрази. А дядо Мухиттин се просълзи и зарида след тези му думи.“ Колко много е казала Емине Садкъ в този кратък епизод! Един днешен младеж на име Мустафа заявява, че България е всичко за него. Може ли човек да не се развълнува и просълзи при тези думи? 

          Винаги, когато харесам някоя книга, ми е интересно да прочета отзиви за нея в сайта goodreads.Там за „Керван за гарвани“ мненията са предимно положителни. Има и забележки, например, че някои ситуации били неправдоподобни. На тази забележка бих отговорила: нима всичко в един роман трябва да бъде правдоподобно? Това е художествено произведение и в него има място за измислици. Известна е фразата Se non è vero, è ben trovato – ако не е вярно, е добре измислено. Важното е да е добре измислено, а Емине Садкъ умее да го прави. Всъщност, възприемах „Керван за гарвани“ като съвременна приказка. Да, малко вероятно е слепият Мелека да тръгне сам от Лудогорието да търси изчезналия Николай Тодоров в София, защото „нали всички там отивали“, и наистина да го намери и да му предаде предсмъртното любовно писмо на Бинназ. А нима е вероятно в реалния живот красивата млада Бинназ да се влюби безпаметно в невзрачния 46-годишен учител и да твърди, че него е чакала цял живот? Не е много вероятно. Но пък колко красиво е описано раждането на любовта им и краткото й просъществуване! В мига, когато вижда за първи път Бинназ да танцува, за Тодоров „Земята се разтвори и погълна ненужното в себе си. Остави само Съществото. Танцьорката, която се роди под червените воали. И сякаш нищо преди това не е било.“

        Честно казано, когато в следващия пасаж прочетох, че танцьорката не можела да откъсне очи от Тодоров, сърцето ми се сви съчувствено, защото бях убедена, че Тодоров се самозалъгва и ще бъде дълбоко разочарован, когато разбере, че красавицата няма как да се влюби в мъж като него. Но не! Оказа се, че Бинназ също го е обикнала от пръв поглед. Колко бях благодарна като читател на авторката, че подари на своя нещастен герой тази красива взаимна любов! Тя освети като ярък пламък целия му досегашен сивкав живот. После Емине Садкъ приземява тази невероятна приказка: любовта между Тодоров и Бинназ е споделена, но завършва драматично. Те са като двама лудогорски Ромео и Жулиета – пиша го без капчица ирония, макар че този, който се противопоставя непоколебимо срещу чувствата им, им е пародиен образ - братът на Бинназ, забогателият от телефонни измами Барона.     

          Много силен е краят на книгата. След като е преминал през почти цяла България „Керванът...“ се спира в село Гарван край Дунава. Там завършва и пътят на Николай Тодоров. Много харесвам корицата на първото издание (дело на Нуркан Нуф): в нея на тъмносин фон, напомнящ за голямо водно пространство, в долния десен ъгъл е нарисувана малка оранжева хартиена лодчица, която се отразява във водата. Това е лодчицата, в която Тодоров е посипал пепелта от прощалното любовно писмо на Бинназ, изпълнявайки последното й желание – да изгори писмото и да го разпръсне в Дунава, защото „Водата има памет, ще помни нашата любов.“

         Финалният акорд в романа е красив и трагичен. Но в последните страници има и оптимистичен заряд, случват се и хубави неща: Мила преоткрива баща си, с когото не се е виждала от 30 години, талантливият музикант Мелека си намира работа в неговия пиано-бар, героите, с които сме се срещали за кратко или по-дълго по пътя на „Кервана...“ изживяват за момент вътрешно просветление, гледайки по телевизията участието на Николай Тодоров в протестния митинг в София и слушайки импровизираното му, изненадващо силно слово. Животът на този на пръв поглед скучноват герой, в крайна сметка, оставя ярка следа.

         Не мога да не отбележа лекотата, с която пише Емине Садкъ, без никакви напъни за оригинален изказ. Метафорите й се появяват спонтанно в текста, свежи и самобитни, и създават усещането, че вдишваш въздух, наситен с различни аромати.

          Тъй като намирам, че турцизмите в българския език му придават особен колорит, ще завърша отзива си с „Ашколсун, Емине Садкъ!“ Свикнали сме да казваме „Ашколсун“ в смисъл на „Браво!“, което авторката напълно заслужава. Само че в превод от турски „Ашколсун“ означава „Да бъде любов!“ А точно това е и посланието на „Керван за гарвани“.    

            

Корицата на новото издание на "Керван за гарвани", издателство ICU