Публикувам в блога си предговора към стихосбирката ми "Лирични сезони", която излезе наскоро от печат.
Подготвих
този сборник със стихове по повод 70-годишнината си, която навърших на 21
януари 2024 г. Не бързах той да излезе на точната дата, защото държах много
внимателно да подбера стиховете в него. Освен това през настоящата година
семейната ни фондация „Европа и светът“ имаше друг приоритет – издаването на
мемоарната книга „Назад-напред. Социалистическа България през погледа на един
новозеландски поет“ от Кевин Айърланд в превод на Владимир Дворецки, която се появи
в книжарниците през май т.г. Още от младостта ми постоянно се случваше така –
поезията винаги е заемала важно място в живота ми, но постоянно я оставях на
заден план заради други творчески задачи. Години наред я пренебрегвах заради
журналистиката и затова намирам, че е нормално сега името ми да се свързва
повече с тази професия, отколкото с изявите ми като автор на поезия и проза.
Искаше
ми се обаче по повод кръглата ми годишнина да покажа как поетичното вдъхновение
ме е съпътствало през различните ми възрасти и през какви криволичения може да
премине една литературна съдба, започнала с летящ старт, но продължила по
различен начин.
Пиша
стихове още от дете, продължих като ученичка в гимназията и за моя изненада се
оказах много популярна сред връстниците си, които четяха вестник „Средношколско
знаме“ и списание „Родна реч“. По онова време се подписвах с бащиното си име -
Гергина Иванова. Получавах от цялата страна писма на млади хора, които са
харесали публикуваните ми стихотворения. Тогава това не ми правеше никакво
впечатление, не ми е и минавало през ума да се възгордея.
В
редакцията на списание „Родна реч“ ме ценяха. Там работеше Григор Ленков,
главен редактор беше Иван Цветков. По тяхна инициатива като изявен автор на
списанието, една година преди да завърша гимназия, бях предложена да следвам в
Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Там не се кандидатстваше с
приемни изпити, а със стихове. Събрах публикациите си в списанието – те бяха
много – предадох ги на Иван Цветков и той възкликна, че това е цяла стихосбирка.
Учудих се. Като гимназистка не бях имала амбицията да издавам книга. Само че
когато през 1972 г. станах абитуриентка и вече психически се подготвях за
заминаването си в Москва, оттам дойде вестта, че точно тази година ще е нулева
за България. Не направих драма от неочаквания обрат, но се наложи за кратко
време да се подготвя за приемни изпити в Софийския университет и без проблем
бях приета в специалността „Българска филология“.
Помня колко се изненадах на първата
студентска есенна бригада, когато мои състуденти от тази специалност идваха при
мен да си говорим за стиховете ми, които бяха чели в средношколските издания.
Разбира се, това бяха все хора с интереси към литературата – тогава беше въпрос
на стил и престиж младежите, които имат дарба да пишат, да следват „Българска
филология”. После, като член на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов”,
а и през първите години от работата ми като журналистка в Българското
национално радио, също бях едно от известните млади имена в поезията – мои
стихове излизаха в поетичните рубрики на много вестници, канеха ме за участия в
рецитали. През 1978 г. излезе и първата ми стихосбирка в издателство „Народна
младеж” – макар и в сборник „Петима млади поети”, каквато беше честата практика
по онова време, но това бяха 26 стихотворения, а предговора написа станалият
впоследствие известен професор Симеон Хаджикосев. С други думи, бях активна
част от литературния живот.
Това започна да се променя някъде от
средата на 80-те години. Стиховете ми вече залежаваха с месеци в редакциите,
преди да бъдат публикувани в пресата. Ръкописът на стихосбирката, който дадох в
издателство „Народна младеж“ с надеждата да излезе като самостоятелна книга, ми
беше върнат. Подготвих неин нов вариант и го изпратих в пловдивското издателство
„Хр. Г. Данов“. Там го одобриха, но последва 9-годишно чакане, през което той беше
прехвърлян в издателските планове от година в година. Причините за това чакане и
досега се опитвам да разгадая. Нищо чудно в даден момент с нещо да съм
подразнила някоя партийна пионка от БКП, която обаче е имала невидимата власт
да осуетява издаването на стихосбирката ми. Днешните млади хора трябва да знаят,
че при социализма и публикуването на книги ставаше под надзора на БКП.
Естествено, това не се афишираше официално. Достатъчно красноречиво е
съвпадението, че поетичният ми сборник „Човекът, когото си чакал“ излезе в
началото на 1990 г, веднага, след като започнаха политическите промени. Тогава
като че ли се вдигна някакво ембарго, което е тежало над него. Само че вече
беше минало твърде много време. Бях пропуснала възможността да стана член на
Кабинета на младия писател, защото условието беше да имаш издадена
самостоятелна книга, а аз години наред нямах такава, което ме поставяше извън
събитията, организирани от този Кабинет. Тоест, бях отпаднала от литературната
общност. Само констатирах факта, но без да се разстройвам, защото винаги съм
поставяла на първо място работата си като журналистка.
Останах вярна обаче и на художественото
слово. След 1990 г. издадох още 3 стихосбирки и 4 книги в проза. Хората, които
ги четяха, ми казваха, че им харесват. Имаше и положителни отзиви за тях в
медиите, но като цяло, те не привлякоха масовото внимание, а пък и никой не им е
организирал шумни промоции, на каквито сме свидетели днес.
С настоящата стихосбирка правя равносметка
на дългия си път в поезията. Първата част е със стихотворения, писани през
последните десетина години. Във втората съм събрала някои мои публикации в списание
„Родна реч“, „Средношколско знаме“, ученическия вестник на 9-а Френска гимназия
„Младежки плам“. Отделям специално внимание на този период, защото знам колко
важна беше поезията за момичето, което бях тогава. В третата част накратко
припомням предишните си 5 стихосбирки, а в четвъртата за първи път публикувам
мои преводи от френски, руски, английски и италиански, които съм правила за
собствено удоволствие.
Преди двадесетина години, когато издадох сборника
си с избрани стихове „Сняг и нежност“ („Издателско ателие Аб“,
2007 г.), в предговора споменах, че постигнатото от мен досега
има съдбата на снега, който се топи и не оставя следа: стотиците ми
радиопредавания, които подготвих през дългогодишния си стаж в програма „Христо
Ботев“ на БНР, отлитаха безвъзвратно в ефира, а многобройните публикации на мои
стихове от юношеството и младостта ми потънаха като снежинки из литературни
вестници и списания, повечето от които вече не съществуват. Така потъват в
книжния океан и издадените от мен в зряла възраст стихосбирки, сборници с
разкази и романи.
Само че времето ме опроверга. Вече 10
години, откакто напуснах Българското национално радио поради навършване на
възраст, но и досега в социалните мрежи научавам от слушатели, че не са
забравили предаванията ми, знаят ме като име от радиоефира. Приятно се
изненадах, че има хора, които под постовете ми във Фейсбук или на лични
съобщения споделят, че още помнят мои ученически и младежки стихове. Особено
бях трогната, когато преди време една много популярна поетеса изрецитира
наизуст няколко мои стихотворения, публикувани в списание „Родна реч“. Да
помнят твоите стихове след повече от 50 години си е повод за гордост!
Така че днешната ми творческа равносметка
е позитивна. Вярно е, че литературната слава отлетя от мен още в младостта ми,
но писането е неизменна част от съществуването ми, като дишането, а има ли
смисъл човек да очаква слава за това, че диша?
Напоследък, като виждам какви стихове стават популярни, започвам да мисля,
че представите за хубава поезия доста се променят и често не съвпадат с моите. Вярвам
обаче, че искреността на автора винаги може да бъде разпозната, и се надявам да
я усетите в книгата, която е пред вас.
12 октомври 2024 г. Гергина Дворецка
