Блогът на Гергина Дворецка: Над къщички и дворчета

Снимка: Владимир Дворецки

Вече втори ден в София има сняг. През последните зими рядко се задържа по-дълго, бързо се топи, а сега почти се върнах в снежните спомени от детството си и от тези спомени изникна нещо, което съм написала преди 20 години. Имала съм намерение да го включа в романа си в разкази „Откриването на Дагоберта“, който излезе през 2012 г. във Военно издателство, но в крайна сметка не съм го включила. Досега не съм го публикувала никъде. Днес реших да го споделя в блога си. Заглавието е от една песничка, която обичах като дете:

"Над къщички и дворчета..."

Невинаги обичам да се връщам на места, където съм била. Но първият адрес, на който съм живяла, с годините придобива власт над мен: ул.”Шести септември” 26! Ако минавам по някоя от близките улици, този адрес ме привлича и обикновено се поддавам на изкушението да тръгна натам. Обичам усещането, докато се приближавам до кооперацията, защото тогава си мисля, че живея на първия етаж и след малко ще се изкача по тясната стълба, ще натисна звънеца на вратата вдясно...

Щом вече стигна до външния вход, дори не се спирам. Само хвърлям поглед към паметната плоча на актьора Владимир Трендафилов, който се премести със семейството си в нашия апартамент, когато бях на 6 години, а ние отидохме да живеем през няколко улици, в апартамента, където сме и досега.

След като подмина дома на моето най-ранно детство, мислите ми се връщат в настоящия живот и докато стигна до в къщи вече съм изцяло погълната от ежедневието си. До следващия път, когато отново случайно се наложи да мина оттам...

Понякога сънувам апартамента на “6 септември” 26, но при събуждането си осъзнавам, че той в действителност е доста по-различен от съня ми. И ми е странно защо подсъзнателно съм искала да бъда там.

Помня просторния хол, в който съвсем спокойно се разполагаше старият ни бюфет, голямата разтегателна маса и едно легло, покрито с шарен китеник и пак оставаше много свободно място. (По-късно същият бюфет и масата изпълваха до крайност малкото ни холче в настоящия и апартамент и трябваше да минат години, докато постепенно го обзаведем така, че мебелите да не го задръстват.) Помня и спалнята, където в определен момент пренесоха леглото от хола, за да спя на него, защото дотогава се гушех всяка нощ между майка ми и баща ми. Малко по-смътно си спомням кухнята, защото не се заседявах там – оставила ми е усещането за мрачно неголямо помещение с черен циментов под и имитация на балконче, широко една педя, но с парапетче от метални пръчки като истинските балкони.

В апартамента имаше и килер – много удобно помещение, в което можеш да хвърляш всичко, станало ненужно, за да ти е разтребено вкъщи. (Такова помещение страшно ни липсва в апартамента, където живеем сега). В килера се влизаше от коридора, но, ако не се лъжа, имаше врата за него и откъм миниатюрната стая на баба ми. Прекарвах времето си основно в тази стая – играех си със стъклени топчета, разглеждах книжки с картинки или рисувах. По радиото веднаж бях чула една песничка, която ми беше харесала и обичах да си я пея: “Над къщички и дворчета, край светлите прозорчета, летим, летим, летим, децата веселим.” Сигурно песничката ми беше направила толкова дълбоко впечатление, защото в нея се разказваше за снежинките, а докато съм я слушала за първи път, навън е валяло сняг. Така или иначе я намирах за вълшебна. Баба ми след години все си припомняше с умиление тази картинка от моето детство: “Седнала си с блокчето, рисуваш и си пееш “над къщички и дворчета...”

Спомените ми от онова време са като случайни снимки – не много на брой и без логическа връзка помежду им.

Като дете съм боледувала често – от ангина и бронхопневмония. Едно от нещата, които си спомням, е как лежа със затворени очи в леглото си (когато вече имах отделно легло в спалнята на нашите ). Унесла съм се, но не спя. Вероятно имам висока температура. Майка ми е край леглото и говори тихо на някого – не различавам думите, разбирам само, че говори за мен и състоянието ми. Решавам да покажа, че съм будна – размърдвам се под завивките, отварям очи и след минута ми подават парченце обелена ябълка. Запомнила съм тази кратка житейска сценка заради полушепота на майка ми (тревожен, но и с желание сама себе си да убеди, че всичко ще се оправи) и парченцето старателно обелена ябълка. По него сега, след толкова години, разбирам, че тогава до леглото ми е бил и моят баща – той ми белеше ябълките по този начин, като изрязваше дълбоко частта със семките.

Помня и захарните животни, които се продаваха в един магазин срещу нашата кооперация: петлета, слончета, но предимно петлета. Вкъщи винаги имаше от тях. Веднаж майка ми реши да си купим още захарни животни, но ако няма слончета, да не вземаме нищо. Стана така, че влязох в магазина преди мама, тя се беше забавила на входа. За мен това се оказа изпитание, защото бях стеснително дете, а в един момент се озовах пред две лели, на които трябваше да кажа какво искам. Поисках захарни слончета. “Няма-отговори едната леля. - Останали са ни само петлета.” „Ама ние си имаме...”- безпомощно произнесох аз. Беше ми неудобно да им отказвам, но така се бяхме разбрали предварително с майка ми. В този момент влезе и тя. Продавачките набързо й обясниха какво има и какво няма. “Добре! - заключи майка ми – Купуваме петлета!” Не знам защо го направи. В детското ми съзнание остана удивлението, че самата тя беше казала “Ще вземем само слончета и нищо друго!”, а след това купи захарни петлета, макар че наистина си имахме вкъщи.

Мисля си какви дреболии могат да направят впечатление на едно дете, дотолкова, че да изскачат в съзнанието му, когато вече е в твърде зряла възраст.

Свързвам дома на най-ранното си детство най-вече с баба ми Иванка. Тя беше продала къщата си в Перник и се беше пренесла да живее у нас с надеждата парите от продажбата да ни послужат да си купим по-хубав апартамент. Това никога не стана и „й изядохме парите”, както повтаряше години след това майка ми с укор към моя непредприемчив баща...

А колкото до детските ми спомени, когато се преместихме на днешния ни адрес, аз все още бях малка и през зимите пак рисувах в блокчето си и пеех "Над къщички и дворчета...", но вече не беше същото, както в първия дом от детството ми.

В живота ни нещата може и да се повтарят, но усещането е различно.