Какво стана с кризата в БНР?

Съвсем умишлено избягвах да пиша за кризата в БНР. Радвам се, че вече не съм там и предпочитам да се занимавам със сайта на фондацията ни или да измисля някое забавно стихотворение. Само че не мога да избягам от мисълта за Радиото, защото години наред и аз съм се пекла на тамошния бавен огън.

         Днес, 29 юни, трябваше да е повратен момент за кризата в БНР – или ръководството на Радиото да намери изход от ситуацията, или председателят на СЕМ Георги Лозанов да си подаде оставката, както самият той предложи още преди един месец. Чаках с интерес развръзката. Тази сутрин видях по БНТ 1 доц. Георги Лозанов да коментира речта на омразата по повод София Прайд 2015, все едно че въпросът с оставката му от СЕМ изобщо не стои на дневен ред, и се запитах: Или е забравил за даденото обещание, или кризата в БНР е намерила благополучно разрешение. Кое ли от двете е вярно?

         Преди малко прочетох във Фейсбук, че програмният директор на БНР Иво Тодоров днес е бил уволнен, защото в един момент Управителният съвет на медията е решил, че заемащият тази длъжност трябва да има образование „магистър” по публична администрация. Такова изискване никога не е имало по-рано и явно сега е измислено, за да се оправдае едно уволнение. Значи генералният директор Радослав Янкулов и УС са готови на всякакви решителни действия, включително и неадекватни, само и само да не бъдат искани повече техните собствени оставки.

         Аз пък от вчера съм решила да напиша защо, според мен, председателят на СЕМ доц.Георги Лозанов трябва да си подаде оставката. Най-вече, защото отговорността за избора на Янкулов е негова и на СЕМ, но и по много други съществени причини.

To be continued...

Дъга от аромати

Нахлуващият мирис на липите

помита всяка сянка от тъга.

Сърцето ми превръща се в обител

на ароматна пролетна дъга.

Тя свети и ухае – много чиста

в наситения с груби щрихи ден.

И няма нищо лошо да помисля,

дори и ако злото е пред мен.

Гергина Дворецка

22.06. 2015 г.

Младоликост

Едни такива римушки ми хрумнаха днес – за забавление, като свирене на пиано с една ръка :)

Безспорно, много е добре

човек да бъде младолик!

Обаче щом се разбере 

на колко е, го сриват в миг.

Напук на всички чудеса

от личния му календар,

ще го дамгосат начаса:

„Че на години ти си стар!”

А истината е една:

на вид какъвто и да си,

не младостта ще те краси,

а вътрешната светлина.

Гергина Дворецка

14.06.2015

Проблемите в БНР не са от 2 години

Не ми е безразлично какво става в БНР – все пак целият ми професионален път допреди няколко месеца е минал там. Следя внимателно какво се случва в обществената медия, има и много колеги, които споделят с мен мнението си за ставащото.

 Когато преди време разбрах, че хонорарите са намалени почти наполовина, си направих проста сметка: бюджетът на 70-минутното ми предаване за евроинтеграция  „Европа без граници” години наред беше 35 лв. (тридесет и пет). Понякога се е случвало да получавам и 40 (четиридесет) лв., т.е. с 5 лв. бонус! На толкова е оценено едно предаване от образователната линия в пр. „Хр.Ботев”. Значи журналистите, правещи тези предавания, ще получават вече по 20-тина лв.

Но като си припомня, че при други ръководства на БНР през дълги периоди бюджетът ми е бил 8 (осем) лв., си казвам, че е имало и по-мизерни времена отсега.

Големият проблем с доходите на работещите в БНР е, че заплатите им са като цяло много ниски и могат да се увеличат единствено чрез хонорари. Периодично и чрез ДМС. По-нормално е човек да разчита основно на заплатата си, а не на хонорари, защото те са непостоянна величина - при екстрена ситуация може първо тях да орежат. Дори и без изискването за финансови съкращения, ако човек отсъства известно време от работа и не прави материали, това веднага се отразява отрицателно на месечния му доход.

Неслучайно и в двете концепции, с които се кандидатирах за генерален директор на БНР през 2010 и 2013 г., бях включила повишаване на заплатите, защото те винаги са били ниски в Радиото.  Нека напомня защо стигнах до решението да се кандидатирам, след като години наред бях работила в медията: защото бях очаквала с всяко ново ръководство нещата да се променят към по-добро, а това не ставаше. Накрая реших повече да не чакам, а да действам, съзнавайки цялата огромна отговорност на поста генерален директор на БНР.

Сега, препрочитайки и двете си концепции, изпитвам лично удовлетворение, защото в тях съм заложила на прозрачността, като съм описала подробно как тя ще се превърне в практика, заложила съм на постоянния диалог между ръководството на медията и работещите в нея, на реалната, а не формална роля на Обществения съвет и редколегиите.

Оставам си само с личното удовлетворение, защото друг спечели конкурса за генерален директор. Станалото – станало! От няколко месеца съм щастлива с това, което правя, след като напуснах Радиото.  Мога само да кажа с абсолютна убеденост, че никога не бих допуснала да се случи това, което сега става в БНР, защото в нито един момент нямаше да прекъсна връзката си с колегите. За съжаление в т. нар. Властелин на ефира периодично се разиграва сюжетът от романа „Властелинът на пръстените” - всеки новоназначен генерален директор се променя почти до неузнаваемост, надявайки на пръста си пръстена на властта.

Та ако говорим за проблемите, срещу които колеги съвсем основателно протестират, като липса на яснота как точно се използва държавната субсидия, на какъв принцип стават назначенията на различни длъжности и др., нека напомним, че в БНР при всички досегашни ръководства е царяла непрозрачност по тези въпроси. Така че Радослав Янкулов просто имаше малшанса да опере пешкира, зацапан  още от предходниците му. Някои от тях много се обнадеждиха от създалата се кризисна ситуация в Радиото – Валери Тодоров май искрено повярва, че ще може бързо-бързо да се върне на бял кон на генералното директорско място. Заваляха изпълнени с патос публикации в новопоявилия се сайт „Обаче”, създаден като пропагандна платформа с цел бъдещото преизбиране на В.Тодоров за шеф на БНР.

Искам да разочаровам напиращия да си възвърне властта В.Тодоров, че колегите, които споделят с мен мнението си за ставащото в медията, изобщо не го припознават като желан бъдещ началник. Има хора, облагодателствани от него, които биха му се зарадвали, но с мнозинството от работещите в Радиото не е така. Те помнят и главозамайването му, и селективното му началническо поведение – към едни неоснователно свръхдобър и щедър (разбира се, с чужда пита), към други – несправедливо злобен. Но негативното явление Валери Тодоров като шеф на БНР заслужава по-обстоен анализ, за да се избегне рискът то да се повтори.

Така че периодично ще бъда на радиовълна.

А сега отново се заемам със сайта на фондацията ни „Европа и светът” www.evropaworld.eu, който от 3 дни вече е и с английска версия.

БНР – игра на тронове

Отдавна не бях писала за БНР, защото от няколко месеца вече не съм там и това, с което се занимавам в момента, ми е много интересно и приятно – информационният сайт на фондацията ни „Европа и светът” www.evropaworld.eu, който се появи в интернет преди месец, вече набира скорост. А какво ли става в БНР? 
         От време на време в интернет попадам на публикации в новопоявилото се интернет издание „Обаче”, чрез което група около бившия генерален директор Валери Тодоров е предприела пропагандна кампания срещу настоящото ръководство на общественото радио. 39 години работих в БНР и през това време се смениха много генерални директори. Със сигурност на повечето от тях им се иска отново да заемат този пост и те понякога се кандидатират за него на конкурсите, обявявани от СЕМ през 3 години. За първи път ОБАЧЕ в случая с Валери Тодоров се сблъсвам с такава абсолютна убеденост, че генералното директорство на БНР най-много приляга на него и му се полага едва ли не по право. Той буквално няма търпение да мине още една година, та да си се върне там, където си мисли, че е най-подходящ и необходим. За първи път ставам страничен свидетел на такава позиционна словесна война, каквато приближени и фаворити на Валери Тодоров водят чрез редовни разобличителни публикации. 
         Само че, като човек, работил в БНР 39 години без прекъсване, аз съм съвсем наясно, че прегрешенията, в който валеритодоровистите разобличават настоящото ръководство, се случваха и по времето на Валери Тодоров. Неведнаж съм напомняла, че нямам никакви основания да бъда фен на Радослав Янкулов, но предишният генерален директор, по мое мнение, го превъзхождаше единствено по това, че говореше по-гладко, а Янкулов – дали от стремеж към артистичност или по друга причина, при публичните си изяви често си търси думите. 
         През последните месеци редовно чета обвинения, че новият генерален директор си имал кръг от приближени и преследвал свободомислещите и талантливите. Съвсем същото правеше и Валери Тодоров! И той си имаше фаворити, чиито властови и финансови амбиции обгрижваше всеотдайно. Да не говорим пък как се отнасяше с хора, които му противоречат или просто не му се подмазват – самата аз, като потърпевша, мога да напиша цяла сага с перипетиите, които ми е създавал през двата си мандата. Ще го направя друг път, като нагледна илюстрация какво означаваше да бъдеш недолюбван от Валери Тодоров, но сега не искам да ви занимавам със себе си. 
         Лично аз съчувствам на двамата колеги от екипа на „Инфохолиците”, които при Валери Тодоров водеха в Радио София по пет авторски предавания седмично, а при новото ръководство останаха без нито едно. Дето се казва, можеше поне по едно-две предавания на седмица да им оставят – както е с много от водещите в различните програми на БНР. Струва ми се ОБАЧЕ, че и тогава „Инфохолиците” нямаше да са доволни и щяха да се борят да си върнат всичките 5. Фаворитите на Валери Тодоров по принцип са максималисти – след като той ги е покровителствал години наред, те са свикнали да са на по-специален режим. Нямам никакво желание да се заяждам с колегите – самата аз харесвах идеите за повечето им предавания. Проблемът е в усещането за привилегированост, което В.Тодоров съвсем умишлено създаде у някои хора в медията, за да му бъдат благодарни и да искат той винаги да е начело на БНР. А тази каста привилегировани от В.Тодоров никак не е малобройна – между тях има и журналисти, и администратори, и шофьори. Знам, например, че при цялата си квалификация и професионални постижения, които никой не ми е оспорвал, до края на работата си в БНР аз така и не достигнах по размер заплатата на един от шофьорите фаворити на В.Тодоров. 
         Известно е също, че в „Хоризонт” пак по валеритодорово време само на определен кръг от журналисти са възлагани материали по проекти с европейско финансиране, от които хонорарите са изключително добри. Та такива облагодетелствани от В.Тодоров има и те го чакат да се върне и да им създаде предишния душевен и финансов комфорт. 
         През тези дни беше уволнен избраният с конкурс миналата пролет директор на пр. „Хоризонт”, Васил Чобанов. Чувах, че той се е заел да сложи ред в неравномерно разпределяните авторски ангажименти, които облагодетелстват едни колеги за сметка на други, но му „взеха главата”. Явно кликата на онези, които са свикнали да бъдат привилегировани, е показала силата си! 
         Впрочем, за това, че се готви уволнение на настоящия директор на „Хоризонт” прочетох в сайта „Обаче” малко преди решението да бъде обявено публично. Значи групата на В.Тодоров, която може да бъде наречена кръгът „Обаче” и е съставена предимно от хора, вече неработещи в БНР, черпи сведения от първа ръка какво се готви там. Така е – при позиционната война има и съгледвачи, и законспирирани вестоносци.
В интерес на истината, очаквах някакъв коментар в сайта „Обаче” по повод смяната на директора на „Хоризонт”– нещо от сорта: „Янкулов започва да признава провала на кадровата си политика” и пр... Отзвук на това събитие обаче в опозиционния на настоящото ръководство сайт поне до този момент няма. 
         И точно тогава ми хрумна сравнението с „Игра на тронове”, макар че аналогията със заглавието на този сериал е съвсем формална. Просто някои хора възприемат поста генерален директор на Радиото като трон и искат да си го запазят, а други - да си го върнат. В играта за тронове се налага да бъде проявявана хитрост. Ето, например Р.Янкулов явно се е поддал на натиска на някои някогашни фаворити, които са почувствали привилегиите си застрашени от доскорошния директор на „Хоризонт”, и го уволни. А това е хитър ход – Янкулов е показал повече сговорчивост към самоопределящите се като елит, които са свикнали да диктуват какво да става в БНР! Ако продължи със сговорчивостта, може и втори мандат да си спечели. Ето затова не ликува кръгът „Обаче” заради отпадането на човек от настоящия ръководен екип! Как ще изиграе ролята на спасител Валери Тодоров, ако междувременно настоящият му наследник възприеме неговата собствена тактика и вземе да угажда на „елитите” в БНР, които, ако някой не се съобразява с тях или просто не им е по вкуса, заплашват с бунт!
         От една страна ми е любопитно как ще се развият нещата, защото самата аз ги гледам отстрани като фентъзи сериал от рода на „Игра на тронове”. От друга страна, всичко това никак не е забавно, защото който и от настоящите играчи да завладее трона, на простосмъртните в БНР няма да им стане по-добре – само „елитите” в медията при всички случаи ще тържествуват. А как е възможно в една обществена медия да има такова разделение на „елит” и „простосмъртни” е отделна тема, по която отдавна искам да пиша, но е толкова неприятна, че все отлагам. Скоро ще трябва най-после да го направя.

Приказката Испания

Заминахме за Андалусия 12 дни след като сайтът на фондацията ни "Европа и светът" www.evropaworld.eu се появи в Интернет. Имахме още много работа по този сайт, не бяхме качили и една трета от материалите, които сме подготвили за публикуване, но датата на нашето отдавна планирано пътуване дойде и ние тръгнахме. Можехме да посвещаваме на сайта всяка свободна минута при обиколката ни из Испания - така щяхме да поддържаме току-що зародилия се интерес към него. Само че ние не направихме това. Решихме да се отдадем изцяло на удоволствието от опознаването на нови места. Вечер проверявахме броя посещения на сайта ни и установявахме, че с всеки изминал ден те намаляват, но това не ни вразуми. Оставихме работата за по-късно. Защото Испания е приказка и щом човек има щастието да попадне в нея, трябва да я изживее с всичките си сетива. Учила съм испански език, знам в оригинал много от стиховете на Лорка, но досега харесвах тази страна само отдалече. Когато се потопих в нея, тя ме привлече към себе си, както страстен танцьор придърпва своята партньорка - непоколебимо и нежно, подсказвайки: "С мен ще се чувстваш вълшебно, но трябва да се оставиш в ръцете ми!".
В продължение на малко повече от седмица бяхме в прегръдките на този страстен танцьор, Испания! Не мислехме за онова, което е полезно за работата ни, а изживявахме докрай тази страна - с аромата на разцъфнали портокали, от който ти се подкосяват краката, с пъстротата на керамиките, които те пресрещат отвсякъде и от които погледът ти се премрежва мечтателно, с топлината на въздуха, от която страните ти поруменяват, както в младостта... Испания е приказка и дано се случи на всеки да попадне в нея! Каквото и да си пропуснал, отдавайки се на Испания, то е поправимо. Но със сигурност, би било грях да бъдеш в Испания и да не я изживееш докрай. 

Услуги по български?

В навечерието на националния ни празник 3 март имах поводи да се замисля за националния ни характер – колкото и скептично да гледат някои на самото понятие „национален характер”, защото хората били много различни едни от други, има си черти и особености, които се повтарят по-често у представителите на една нация.

         Бяхме за три дни във Велинград и околностите му. Били сме често там и друг път, но все в командировка, все с мисъл за делови ангажименти, на които градът и жителите му бяха само фон. Сега обаче заминахме там на почивка. Първото, което открихме у велинградчани, беше отзивчивостта и искрената доброжелателност. Мъжът, когото попитахме как да стигнем до хотела си, не успя да ни упъти съвсем точно, но ни показа в каква посока да вървим и после подвикна след нас: „Да сте живи и здрави!” Извика го някак от цялото си сърце, не бях чувала скоро така изречено пожелание. Поне в София не бях чувала. Може би са прави онези, които твърдят, че столицата прави хората по-затворени в себе си и по-хладни към другите, макар че май всичко си е до човека...

         Свръхлюбезни бяха и келнерите в един ресторант край карстовия извор Клептуза, където отидохме да обядваме веднага след пристигането си. Още от вратата бяхме посрещнати от двама представители на персонала и от един симпатично усмихнат гипсов чичко. Харесахме си маса на втория етаж (първият не работеше). Единият от келнерите ни донесе менюто, но веднага започна да ни изрежда специалитетите на заведението, някои от които ги нямаше вписани черно на бяло, но можели веднага да ни ги сготвят. Избрахме агнешка пържола и суджук от еленско месо, невписани в менюто, пъстърва на скара с гарнитури и току-що изпечена питка, каквато никъде другаде не се правела. Келнерът ни изреди и марките бутилирани вина, макар да казахме, че не ни се пие повече от чаша. „Ама то е много хубаво!” – настояваше професионалистът. Решихме да е някакво леко бяло вино. Докато чакахме да дойде поръчката, се забавлявахме да се снимаме из целия ресторант, защото в него имаше наистина приятни кътчета, както и още двама любезно усмихнати гипсови чичковци, които явно са местната атракция. Келнерите ни насърчаваха да продължаваме с фотографиите и дори един от тях предложи да ни направи обща снимка на двамата с мъжа ми.

         Сервираха ни ястията. Порциите се оказаха не особено големи, но затова пък – много добре оформени. Бутилката с бяло вино ни беше донесена вече отворена, но пък – в кофичка със студена вода. През цялото време около нас се навъртаха келнери и ни питаха доволни ли сме. Да, доволни бяхме. Дотолкова, че накрая си поръчах и един крем карамел.

         И дойде сметката. Донесе ни я не келнерът, който ни беше обслужвал, а една миловидна девойка. Мъжът ми погледна листчето и повдигна изумено рамене. Аз също погледнах листчето и също повдигнах изумено рамене. Вече бяхме видели менюто и имахме представа горе-долу колко трябваше да струва всичко. По наши изчисления – не повече от 50-тина лв. Цифрата, която пишеше на сметката обаче, беше 99,60 лв.!  

         „Не се притеснявай! – каза мъжът ми. – Все пак ни обслужиха добре, беше ни приятно.”

         Но възникна и друг проблем – ресторантът не работеше с дебитни карти. Докато мъжът ми търсеше работещ банкомат наблизо, полюбопитствах как я бяха уйдурдисали тази сума от 99,60 лв., след като повечето ястия в менюто бяха на стойност около 7-8 лв., а ние бяхме взели само 3 специалитета. Не намирах за голям проблем, че вместо посочената цена от 7,50 лв. за печена пъстърва, в нашата сметка тя беше станала 8,50 лв.. Агнешката пържола, невписана в менюто, се оказа 13,50 лв.. Е, можеше и на толкова да я оценят. Питката, специалитет на заведението – 3,50 лв. – можеше и толкова да струва, бутилката вино - 30 лв. – също. 7% надценка за обслужването – да, щом се вписва в цената. И все пак как успяха да надуят сумата до 99,60 лв.?

         В един момент открих: суджукък от еленско месо беше отбелязан в сметката ни: 0,475 кг.х 6,40 лв. = 30,40 лв.! Значи ето къде бяха сбъркали – вместо 3 лв. ни искаха 30!

         Междувременно мъжът ми се върна с изтеглената от банкомат стотачка. Когато миловидната девойка дойде да прибере парите, й посочих драстичната грешка в изчисленията за еленския суджук. „Не е грешка – каза миловидната девойка. – Цената от 6,40 лв. е за 100 гр., а не за килограм!”

         Не ни се разправяше повече. Какъв беше смисълът да си разваляме настроението. Казах й само: „Следващия път предупреждавайте хората!”, а миловидната девойка ме гледаше право в очите, без да мигне. Неслучайно бяха изпратили нея да ни вземе парите. На излизане един от свръхлюбезните келнери ни махна отдалече и гузно се измъкна през близката врата. В подобни случаи баба ми казваше: „Туй да им е радостта!”

         И си мисля за националния ни характер. Добре, успяха да ни преметнат със сметката и можеха да бъдат доволни от тарикатлъка си. Само че ние никога повече няма да стъпим в този ресторант. Тогава къде им беше печалбата? Ако наистина бяхме останали доволни, можехме през следващите два дни да идваме непрекъснато тук, защото наистина персоналът обслужваше любезно. А така – направиха един удар, но пък завинаги изгубиха клиенти, които умеят да ценят хубавата атмосфера в заведенията.

         Все си говорим, че българинът трябва да се откаже от тарикатлъка си, ама какво да направим, като на някои отвътре им иде да надхитрят някого, пък ако ще и последиците в далечен план да не са никак розови. Как се воюва с такъв саморазрушителен навик? Не е никак лесно превъзпитанието.

         Сега единственото, с което можем да помогнем на приятелите си, е да ги посъветваме: Ако отидете в ресторант, в непосредствена близост до Клептуза във Велинград, и ако келнерите ви посрещнат много любезно и ви предлагат специалитети, невписани в менюто, по-добре е да се придържате към самото меню. И да питате цената за еленския суджук на килограм ли е или на 100 гр. А иначе, самото обслужване е на ниво. 

Започнах тази велинградска история с една развълнувала ме случка за човек, който ни упътваше и ненадейно най-сърдечно ни благослови. Ще завърша с друго подобно преживяване. Край хотела ни на площад „Македония” в квартал Чепино, открихме приятно магазинче за ядки, шоколади и напитки. Забелязахме на рафтовете един вид вино „Фраголино”, какъвто дотогава не бяхме опитвали, и си го купихме. Продавачката, жена на средна възраст, ни сипа щадро в едно пликче печени фъстъци: „Това пък е от мен – върви с виното!” Настояхме да й платим за фъстъците, но тя категорично отказа: „Те са от мен – да ви е сладко!”

Та ето и това е българският характер! Интересни чешити сме, българите – има сред нас и тарикати, и духовно щедри. Дано вторите са повече!  

         

На снимката: менюто, оценено на 99,60 лв. Впрочем, в друга европейска страна може и да струва толкова, но не и във Велинград, където доходите на хората са такива, че на банкоматите най-голямата отбелязана сума за теглене е 50 лв.