Нееднозначната историчка и публицистка Милена Върбанова

 

                             Корицата на книгата "Бъдни вечер", художник: Емилия Върбанова

Преди 3 месеца от този свят безшумно си e тръгнала Милена Върбанова, която през последните години стана известна с бурните си словесни битки с лични опоненти и с институции. Образно казано, изразяваше мнението си винаги на висок глас, без да се притеснява какви реакции ще предизвика. Ответни реакции не закъсняваха, Милена не оставаше длъжна и с жар се впускаше в схватките. Основните теми на филипиките й бяха в сферата на историята, културата, литературата, политиката. 

Следях изявите й епизодично и отдалече. Когато попаднех на името й, проявявах интерес какво се случва с нея, защото я познавам отдавна. От края на 80-те до 1997 г. работехме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио. После тя напусна радиото поради някои административни и програмни промени и не знаех къде е отишла. Преди доста време ми попадна информация за жена на име Милена Върбанова, която живеела в Щатите. Питах се дали е тя. По-късно научих, че наистина е емигрирала, но в Италия и Швейцария, за Щатите не се споменаваше. В даден момент – не съм фиксирала точно кога - нейната състудентка от Историческия факултет на Софийския университет Галя Кларк, по баща Кирилова, ми съобщи, че Милена се е завърнала в България и че е станала член на Съюза на българските писатели. Учудих се, защото не бях подозирала, че колежката ми от БНР е имала литературни амбиции.

Сега разбирам колко малко съм знаела за нея, макар че десетина година седяхме бюро до бюро. Оттогава я помнех като човек, с когото ми беше много приятно да разговарям. Имаше чувство за хумор, умееше да говори колоритно, да анализира точно ситуации, постъпки, характери. Никога обаче не ми е казвала, че пише стихове. Нямам спомен как реагира, когато в началото на 1990 г., веднага след промяната в политическата ситуация у нас, в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ най-после, след неколкократно прехвърляне от един в друг издателски план, излезе  самостоятелната ми стихосбирка „Човекът, когото си чакал“. С Милена не сме говорили за поезия.

Това, което я травмира още в самото начало на познанството ни в Радиото, беше, че дъщеря й в съвсем ранна възраст беше диагностицирана със сериозно хронично заболяване. Казвала ми е, че тогава се е почувствала „извън коловозите на живота“. Проявяваше се като амбициозна журналистка, но най-важно за нея беше здравето на дъщеричката й и не се колебаеше да откаже професионална изява, за да е до детето си.

Беше речовита от млада, не се замисляше дали ще засегне някого с думите си. Явно запази тази своя особеност и в зряла възраст.

Когато с голямо закъснение разбрах, че е починала, потърсих из интернет нейни публикации и сглобих донякъде пъзела на живота й след напускането й на БНР, така както самата тя го е щрихирала бегло в някои свои статии и интервюта. След близо 20 години в чужбина е решила да се върне в родината и е кандидатствала за директор на Регионалния исторически музей във Враца. Друг е спечелил конкурса и това е дало повод Милена да изрази възмущението си в дълго изобличително писмо. След връщането си в България не е имала постоянна работа, двамата с баща й живеели с неговата пенсия. Парите, които е спечелила в чужбина, използвала, за да издава книгите си. Всичко това е описала самата тя.  

Общността, в която намира опора, е Съюзът на българските писатели. Там открива хора, които я ценят, дават й трибуна в съюзния литературен орган „Словото днес“. Не е чудно защо така яростно тя се нахвърляше срещу онези, които критикуват СБП. Предполагам, че усещането й е било като да брани собствения си дом. 

Четейки публикациите й, особено през последните 3-4 години, откривах толкова наплевателства, толкова грозни думи, че се замислих с това ли Милена ще остане като автор в паметта на читателите. Би било тъжно, но и несправедливо. Защото Милена Върбанова беше талантлив човек. И точно това ме накара да пиша за нея, а за илюстрация да използвам снимка на корицата на нейната книга „Бъдни вечер“, издадена през 2022 г. в памет на единствената й дъщеря Елена, починала една година по-рано. В тази малка, красиво оформена книжка, Милена е изляла душата си на любяща майка, неможеща да си намери място на земята от мъка по своето дете. Как бих искала всеки, който се е почувствал засегнат от обидните й думи към него – а тя никак не ги пестеше, да прочете тази книжка! В нея има толкова любов към дъщеря й, толкова чувство за вина, че невинаги е успявала да бъде до нея, че не е могла да я опази (като че ли това е възможно при тежко хронично заболяване!), че не й показвала приживе колко я обича! Не сдържах сълзите си, когато прочетох как е гушкала котето, което дъщеря й е отгледала и го е наричала „сине“:

„Сине спи в моето легло, мушнал жълта муцунка под мишницата ми - така, както никога не ти позволих да заспиш до мен, когато беше малка - защото се страхувах от всичко, боях се да не те залегна като се въртя, да не те заразя, ако съм хванала грип, да не наруша спокойствието на съня ти. Откакто си отиде, всичките ми страхове изчезнаха - но те съсипаха и твоя и моя престой на тоя свят. Толкова години прекарах далеч от теб - почти целия ти живот, а когато се върнах, се разделихме навеки. Сега Сине получава ласките, с които майка ти не обсипа теб. Не те нацелувах и напрегръщах, не те напритисках до гърдите си, както ми се искаше и както ти, без да го признаваш, желаеше.“ („Бъдни вечер“)

Най-потресаващото от изповедта на Милена в „Бъдни вечер“ за мен беше съмнението й дали дъщеря й ще пожелае да се срещне с нея в отвъдното. Има ли по-страшна болка от това!

„А на 10 юли миналата година в Монтана за нас с дядо ти Върбан угасна Слънцето. Но звездата, която наричаме слънце, умира и се възражда всяка Коледа, а ти, Слънце мое, няма да се върнеш при мен. И може би няма да пожелаеш да се видим, когато се упътя към теб.

Чудила съм се как живеят майките, изгубили единственото си дете. Мислила съм си, че на тяхно място на секундата ще умра. А ето на - продължавам да живея. Ако живеенето в мрак е живот.“

Цитирайки думите й, имам усещането, че изваждам на показ част от най-съкровен личен дневник, но си позволявам да го направя, защото те са в откъс от книгата, който самата Милена е изпратила на поетесата Надя Попова десетина дни, преди да почине, за да бъде публикуван във вестник „Словото днес“. Публикацията става факт, но, за съжаление, е посмъртна. С разрешението на Надя я включвам тук: 

         Една съботна сутрин, скоро след като бях научила, че Милена си е отишла, говорихме дълго по телефона с Надя Попова. Тя и Добрин Добрев-Финиотис единствени от СБП бяха успели да отидат на погребението й във Враца при вестта за внезапната й смърт. Изключително деликатен човек, Надя сподели с мен, че всекидневието на Милена никак не е било лесно. Двамата с бъща й са си патили от съседи, които са им създавали битови проблеми. Милена е страдала от постоянни стомашни болки. Тези детайли никак не са маловажни, ако искаме си обясним онази невероятна злъч, с която тя се нахвърляше през последните години срещу опонентите си. Разбира се, не може да се отрече, че имаше чепат характер. Но, наистина, прочетете нейната „Бъдни вечер“ и ще откриете съкровената същност на Милена с нейното дълбоко страдание и угризения! Ще откриете и колко добър разказвач е тя! Как вълшебно е описала едно видение от Бъдни вечер през 1938 г., останало в семейната памет, когато посред нощ весела компания с каруца нахлула в двора на къщата в село Рогозен и всички помислили, че са техните роднини, които всяка година идвали на гости за празника. Компанията обаче както вихрено дошла, така се и бързо се запиляла нанякъде, а роднините пристигали чак на следващата сутрин. „Бъдни вечер“ е изпълнено с любов и горчивина писмо до починалата дъщеря, но в него се припомнят случки от детството на самата Милена. Хармонично допълнение към разказаното са илюстрациите и оформлението на корицата на изданието от художничката Емилия Върбанова.

 Първоначално се учудих защо в книжката Милена е включила преводите си на 7 сонета от Пиер дьо Ронсар, но се оказа, че това никак не е случайно. Сонетите са посветени на една съименничка на нейната дъщеря – Елен дьо Сюржер, любима на поета. Мисля, че добавяйки неговите стихове към своята своеобразна елегия за дъщеря си, Милена е искала да покаже за каква поезия е била достойна нейната Елена. Как ме жегна едно изречение в началото на книгата за момичето, „непознало ответна любов от страна на обикнат мъж“! Всяка майка би желала дъщеря й да вдъхва любов. С преводите си на Ронсар Милена е дала на своята дъщеря поетичните любовни признания, които е заслужавала. А самите преводи са великолепни! Открих в интернет оригиналите на два от преведените сонети. Да се превежда Пиер дьо Ронсар (1524-1585), чийто френски език е доста по-различен от съвременния, никак не е лесно. Милена се е справила блестящо! Тя владее съвършено класическия стих.    

  Връщам се на това, че доскоро изобщо не познавах Милена Върбанова като поетеса. Едва сега открих стиховете й. Открих ги на този линк в сайта „Литературен свят“: Милена Върбанова. Те са необичайни. В подборката, която очевидно самата авторка е направила, няма любовни стихове. Можете ли да си представите поетеса или поет, които не пишат за любовта? Допускам, че и Милена е имала такива, но ги е сметнала за неподходящи за изграждане на литературния й образ. Избрала е предимно свои патриотични стихотворения. В тях има толкова пламенна обич към България и героите от нейното минало, че, струва ми се, разгадавам неосъществимата й мечта да се е родила в друго време, когато би могла да извърши подвиг в името на Родината. В наши дни тя се постара да възвеличи това героично минало и като историк, стигайки до крайности в търсенето на български генезис и там, където едва ли го има. Впрочем, още една причина да превежда Пиер дьо Ронсар е убеждението й, че той е с български корени. В някои статии за поета наистина се цитира негов стих, че родът му е от място в Европа "где Дунавът студен край Тракия минава/ Отвъд Унгария е то", но по-късно тази информация се приема за неизяснена. Милена обаче в „Бъдни вечер“ цитира изследователя Любомир Йорданов, който през 1975 г. намерил в Националната библиотека в Париж документ за родословието на Ронсар, доказващ българския произход на неговия прадядо.

Честно казано, прекаленото прехласване по българската история ми е чуждо, предпочитам по-трезвите и обективни оценки, затова и не съм заинтригувана от историческите драми на Милена. Някои от тях ще намерите на горепосочения линк. Впечатлена съм обаче от стиховете й. В прозата авторът може да извае собствения си образ, както на него му харесва, но в поезията това е невъзможно. Тя е откровеният глас на душата. В поезията на Милена душата й е горда и страдаща. В публицистиката си тя често без жал бичува опонентите си, но в немалко свои стихотворения бичува безмилостно себе си, смятайки страданията си са заслужени. Сред най-ярките й стихотворения са тези за баща й Върбан Велчев, също поет. От тях се излъчва огромното й възхищение от него, въпреки че на моменти е възниквал естественият сблъсък между два силни характера:

„Но някога, на масата, у нас
ти беше хляба, виното бях аз.

Бях твой буквален превод в женски пол,
бях свобода, закон и произвол,
дух от духа ти, кост от твойта кост,
окото черно в синьото око.
Но както кончето с уши преде
и звуците настръхнало краде,

така и аз, подушила света,
изчатках и препуснах вдън нощта…“

(Откъс от „Баща и дъщеря“)

Особено ми харесва стихотворението й: „Река“:

„Като в майчина утроба свита,
аз лежа край мудната река.
Бели, смолни, огнени, водите
тежки от живот и смърт текат.

Гонещи се, гладни като риби,
блясват и преплитат се тела.
Няма под вълните лов по избор,
ни любов, каквато пожелах…“

Озаглавих публикацията си за нея "Нееднозначната историчка и публицистка Милена Върбанова", защото изявите й в тези области будеха разнопосочни мнение. но има нещо, което намирам за безспорно при Милена - тя е много добра поетеса.

 

Това, което пиша за Милена, не е неин творчески портрет, а само онова, което открих за нея след смъртта й. То е в пъти повече от всичко, с което я бях запомнила през няколкогодишната ни съвместна работа в Младежка редакция на Българското национално радио. Очевидно не ме е чувствала близка и почти нищо не е споделяла с мен. Признавам, че и аз не я чувствах близка. Имах един неприятен инцидент с нея. Веднъж я заведох на гости у нас и майка ми, която за първи път я виждаше, започна да споделя с нея свои тревоги заради отношението на главната ни редакторка и някои колежки към мен. Няколко дни по-късно чух буквално думите на майка си от устата на една от въпросните колежки, произнесени подигравателно. Нямаше откъде да ги знае освен от Милена. Погледнах я изумено, защото и тя присъстваше на разговора, а Милена ми се усмихна. Не изпитваше никакво неудобство, че е разказала на други хора какво й е доверила майка ми. Споменавам тази случка не от дребнавост, а за да стане ясно, че напълно осъзнавам колко противоречив беше характерът й и самата аз съм си патила от него, но осъзнавам също така, че тя имаше качества, които не трябва да бъдат подценявани.    

След кончината й нейната колежка и близка приятелка от младостта Галя Кларк написа:

„Милена Върбанова. Няма да я забравим – тя бе силна натура, много талантлива. На международна археологическа бригада във Велико Търново, Милена пя „Вино пият 50 юнаци” по време на Българската вечер. Обичаше да пее и италианска естрада. Умееше да рисува хубаво, особено сцени от древногръцките митове, с рисунките си украсяваше стените в аудиториите по време на студентски празници. В студентските си години Милена пишеше стихове, имаше публикации в тогавашните литературни издания и членуваше в литературния клуб „Димчо Дебелянов” към Студентски дом. Прекрасно боравеше със словото и римите. Цитираше свободно френски поети като Рембо, имаше дълбоки познания по френската литература и история като възпитаник на Френската гимназия. Като радиожурналист Милена отразяваше както културни събития като Франкофолиите в Благоевград, така и научни конференции като Школата за млади историци в Приморско, където тя правеше интервюта с водещи историци дисиденти.“   

Ще добавя и няколко думи от Соня Фурнаджиева, която не познавам лично, но реално от неин пост в една литературна страница наскоро научих, че Милена си е отишла: „В момента, когато прочетох твои неща, Милена, пожелах да се запозная с теб... Коленича пред смелостта ти, острия език, таланта да се втурваш срещу вятъра... дано в следващия живот имам честта да те нарека ПРИЯТЕЛ... Поклон и вечна памет...“

 Може би хора, познавали по-отблизо Милена Върбанова, ще напишат своите спомени за нея. Аз ще завърша с думите, с които я описа накратко и много точно Галя Кларк:

„Силна, колоритна, непредсказуема. Талантлива.“

И още нещо: книгите на Милена ще намерите в книжарница „Български книжици“. Вярно е, че голяма част от тях могат да се прочетат в електронен вариант, но книжното издание има своите предимства. Когато купих моя екземпляр от „Бъдни вечер“, още с разгръщането му попаднах на снимката на Милена и дъщеря й, когато е била на 8-9 години - каквато я познавах, когато идваше при майка си в редакцията. Такива ще останат и двете в паметта ми!