Интересна среща имах на щанда на
издателство "Колибри" на Алеята на книгата в средата на септември с
моя съученик от Френската гимназия Георги Борисов, който даваше автографи на
двата си тома с мемоари "Моите истории - 1973-2023". В гимназията той
беше три випуска преди мен, но известно време бяхме заедно в редколегията на
училищния вестник "Младежки плам", както и със съпругата му Сашка
Велева, с която пък учехме в един клас. Та срещаме се на Алеята на книгата и
Жоро започва да се майтапи с мен. Постоянно ме нарича Иванова, както си
подписвах стиховете като ученичка, а и по-късно, преди да се омъжа за Владимир
Дворецки. Докато говори, една от книгите му, които е поставил изправени, тупва
настрани и той веднага обяснява това с моето присъствие. Казва ми, че съм като
тийнейджърите, които само ходят по сергиите и снимат със смартфоните си, но
нищо не четат. Това ми се струва забавно и му отговарям, че значи съм се
подмладила. Обяснява ми, че двата му тома трябва да са във всеки дом, също като
Библията, защото също като нея не е нужно да се четат от началото към края, а
откъдето си поискаш. Показва ми задната корица на единия от томовете, за да
видя за кои известни личности е разказал лични спомени (на предпоследната
снимка). Пояснява, че това не са точно мемоари, защото са записки, които си е
водил след всяка среща с тези хора, с други думи - няма го изкривяването, което
понякога се получава, когато човек си припомня събитията години по-късно. Мъжът
ми го изненадва с въпроса дали не е описал и мен в някой от тези два тома, но
аз веднага добавям, че е по-добре да не е писал нищо, отколкото лошо. Всъщност,
цитирам самия Георги Борисов, защото той казва точно това в един откъс от
"Моите истории", когато покойният Кирил Кадийски (лека му пръст!) му
се оплаква, че един виден поет не е написал за него в мемоарите си. В даден
момент Жоро ни заявява, че разговорът с нас е чисто губене на време, защото не
си купуваме книгите му, и отива да си говори с други хора. Така премина срещата
ми с Георги Борисов на Алеята на книгата. Развесели ме!
Имаше обаче един важен момент в
раздумката ни, за който реших да разкажа отделно. Правя го сега.
Както се майтапеше с мен, преди
демонстративно да отиде да си бъбри с други хора, Жоро подхвърли, че е чел
публикация в блога ми, в която съм споменала, че през 1972 г. не съм заминала
да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, защото е била
обявена нулева година. „Нямаше нулева година. Тогава в института дойдоха двама
души от България. Отсвирили са те!“ – разясни ми моят бивш съученик. „Така ми
казаха“ – вдигнах рамене учудено. Можех ли да не приема за чиста монета, онова,
което ми бяха съобщили малко преди абитуриентски ми бал от редакцията на
списание „Родна реч“, след като в продължение на цяла година ме подготвяха
психически, че ще следвам в престижния по онова време Литературен институт. Не,
очевидно Георги Борисов грешеше! Припомних му, че през 1972 г. бяхме определени
да следваме в Москва две поетеси. Втората се казваше Дафинка или Добринка. Жоро
ме гледаше и явно нямаше желание да задълбава в тази тема, а после скоропостижно
приключи разговора ни.
Ние с мъжа ми продължихме по Алеята на
книгата, но подхвърлянето, че през 1972 г. не е била обявена нулева година от
института „Горки“, а мен са ме „отсвирили“, се загнезди в главата ми. Нито
тогава приех новината драматично, още по-малко сега – повече от половин век
по-късно. Само че казаното от Георги Борисов всъщност никак не беше безобидно. Ако
то беше вярно, излизаше, че над половин век аз съм живяла с една лъжа! И
неволно я тиражирах през годините, защото я бях приела на доверие. Как да нямам
доверие на редакторите в списание „Родна реч“ – главния редактор Иван Цветков,
Григор Ленков, които лично ме бяха предложили да следвам там, а в крайна сметка
ми обясниха защо това няма да се случи!
Мъжът ми, който обича да прави
журналистически проучвания, влезе в сайта на института „Горки“ и намери
списъците на всички, които успешно са го завършили през годините. Оказа се, че
във випуска, с който е трябвало да се дипломирам аз през1976-а, (следването нормално продължаваше 4 години), има две поетеси с български фамилии: В. Радинска и
Д. Стефанова. Да, Георги Борисов казваше истината! През 1972-а не е имало
нулева година за България, а за самата мен! Прав беше Жоро, „отсвирили“ ме
бяха! Само че кой?
Заинтригувах се. И започна да се
разплита чорапът... Първо попитах една известна поетеса, завършила института,
възможно ли е да са ме отхвърлили оттам. Тя отговори категорично „не“. От
института „Горки“ винаги са се доверявали на подбора, направен от предлагащата
страна – в случая България. Значи на родна почва са ме „отсвирили“. Но
кой?
Нямаше съмнение, че „В.Радинска“ от
списъка с дипломантите на института за 1976 г., е голямата поетеса Валентина
Радинска. Моя близка приятелка от литературните среди, с която споделих
откритието си, веднага ми цитира автобиографичната й книга, в която тя описвала
как точно е станало заминаването й за института „Горки“. Познавала се с Георги
Джагаров, защото и двамата били от Сливен. Срещнали се на някакво събитие и той
я попитал дали иска да следва в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва.
Тя, естествено, отговорила утвърдително. И заминала. Георги Джагаров беше
председател на Съюза на българските писатели в периода 1966 –
1972 (източник - Уикипедия). После продължава
шеметната си кариера във висшите етажи на партийната и държавна власт. Защо на изпроводяк от шефския пост в СБП да не
направи едно добро за наистина изключително талантливата поетеса Валентина
Радинска, като я препоръча в престижния институт „Горки“ в Москва? Самият той
го е завършил през 1951 г. (Уикипедия). В справката за Валя Радинска (пак в Уикипедия) пише, че тя е следвала две години българска филология
в Софийския университет, след което заминава за Москва и завършва института
„Горки“ през 1976 г. Всичко е точно.
Само че аз не се чувствам изместена от
нея. Големият й талант е бил достоен за нещо толкова престижно по онова време –
да следва във въпросния Литературен институт.
По-скоро си мисля, че на мое място е
заминала фигурираща като Д.Стефанова в списъка на същия випуск на института.
Когато ме запознаха с нея през пролетта
на 1972 г., изобщо не я познавах като автор, не бях чела нищо от нея в
средношколските издания. През същата година нея я нямаше в рубриката, в която
списание „Родна реч“ традиционно представяше най-изявените си сътрудници абитуриенти,
където всеки от нас фигурира със снимка и едно свое произведение. Не знам как
се появи тази поетеса. Имахме една кратка среща с нея през пролетта на същата
година в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5. Дотогава не ми бяха казвали,
че ще има и друг представител на България в института „Горки“. Година преди
това в редакцията на „Родна реч“ ме бяха запознали с Любен Лачански, който,
както ми обясниха, първо щял да отбие военната си служба, а после да постъпи в
института, т.е. аз щях да съм там преди него.
Писала съм за кратката си среща с
въпросната поетеса в публикацията „Как щях да следвам в института „Горки“ в
блога си през март 2019 г. и неправилно съм я нарекла Добринка. Всъщност името
й е Дафинка. На самата среща не съм се спряла подробно в публикацията си, но
сега си спомням, че момичето ми изглеждаше скромно и сдържано, докато майка му,
която го придружаваше, буквално преливаше от щастие.
По-късно главният редактор на „Родна
реч“ по онова време, Иван Цветков, ми беше казал: „Гергинке,
знаеш ли каква баница ни направи майката на Дафинка!“ Не знам дали не се
шегуваше, но това стана повод моята майка, след като ми бяха казали за нулевата
година, да се пошегува: „Язък за баницата, дето я е направила майката на
другото момиче!“ Само че за Дафинка годината не е била нулева. Заминало е
момичето през есента на 1972 г. за Москва!
Чудя се как не ми е минало през ума, че
само аз съм била „отсвирена“, след като години по-късно научих, че Дафинка все
пак е следвала в Москва. Просто си бях помислила, че е заминала на следващата
година, докато аз повече изобщо не се поинтересувах от института „Горки“ и не
съм питала дали е възможно да бъде подновена кандидатурата ми да следвам там.
Разнищвайки тази история със закъснение
от над половин век, извадих дневниците си от последните две години в гимназията
– на младини редовно си водех дневник. От записките става ясно, че още през
пролетта на 1971 г. ми е било казано, че ще ме предложат да следвам в Москва.
Прочетох как през януари 1972 г. съм занесла цикъл стихотворения в редакцията
на „Родна реч“ и как Григор Ленков много ги е харесал, наредил е веднага да
бъдат занесени за печат, а главният тредактор Иван Цветков ми е казал:
„Изглежда ще има разходки на Тверском бульваре!“, сиреч, в Москва. За мен
думите му са били поредното доказателство, че ще следвам в института „Горки“. Едва
на 5 май 1972 г. ми е било съобщено, че това няма да се случи. Помня, че стана
по телефона, но не й кой се е обадил. Вероятно е бил Иван Цветков, но не съм
обърнала внимание, защото новината ме е зашеметила. Отбелязала съм факта в
дневника си накратко и доста емоционално, като съм нарекла Москва – „любов
несподелена“. На 12 май обаче съм отбелязала: „Може би е по-добре, че оставам
тук при всички домашни удобства. Ще се подготвя за изпита по литература.“
И така, в много кратки срокове се
подготвих за кандидатстудентския изпит по литература в Софийския университет и
влязох в специалността българска филология. Наистина, никога не съжалих, че не
следвах в института „Горки“. Препрочитайки ученическите си дневници разбрах
защо. Първо, това не е било моя мечта – аз и не подозирах за съществуването на
този институт. От редакцията на списание „Родна реч“ ми обясниха, че ще ме
предложат да следвам там, защото харесват стиховете ми и това е подходящо място
за талантлива поетеса. Нямаше как да не приема. Още повече, че там се влизаше
не с приемни изпити, а със стихове. Всъщност, това беше проблем! Разлиствайки
дневниците си от последните два гимназиални класа, открих тревогата дали пиша
достатъчно хубави стихове, та да съм достойна за този институт. Замисляла съм
се как да постигна по-голямо вдъхновение... Ако е да научиш нещо, за да се явиш
на изпит – ще го научиш, но вдъхновението е нещо, което не се подчинява на
волята ни. Слава Богу, в редакцията на „Родна реч“ намираха стиховете ми за
много хубави., както се казва – до последно! А последното беше, че малко преди
абитуриентския ми бал ми съобщиха за нулевата година в института. Която се е
отнасяла само за мен.
И досега ми е интересно какво е станало
с Дафинка Стефанова, с която уж щяхме да учим заедно в Москва, но тя наистина
замина, а аз – не. Нито преди, нито по-късно съм чула да се споменава името й
като поетеса, нито някога съм чела нещо от нея. Но това не е изключение. Ако
погледнете списъците с имената на випускниците на института „Горки“, ще видите
немалко български фамилни имена, които после никога не сме чули в литературните
среди. Дафинка поне фигурира в списъка на завършилите, докато липсват други
хора, заявяващи гордо в биографичните си справки, че са се дипломирали в този
институт. Няма да издавам кои са.
Изпитвам огромна благодарност към този,
който ме е „отсвирил“ от следването в института „Горки“! Ако бях заминала за
Москва, животът ми щеше да протече по съвсем различен начин. Оставайки в България,
аз осъществих детската си мечта да стана журналистка, при това в медията, в
която се чувствах най-пълноценна -
радиото. Оставайки в България, срещнах голямата си любов Владимир Дворецки, с
когото сме женени вече 42 години! Оставайки в България, написах много хубави
стихове – по мнението на читатели и на повечето редактори в литературните
издания през 70-те и 80-те – въпреки, че не бях учила за поетеса в престижен
литературен институт.
И все пак, остава въпросът, кой ме
„отсвири“ през 1972 г.! Кой ми направи тази голяма услуга? Както и да го мисля,
следата води към най-високото място в литературната йерархия по онова време –
председателят на Съюза на българските писатели
Георги Джагаров. Само негова може да е била последната дума, така както
е препоръчал притежаващата наистина уникален талант Валентина Радинска.
Очевидно с неговата благословия вместо мен е заминало момичето, от което нито
преди, нито по-късно съм прочела нещо. Дано да е мой пропуск! Дано да е имала
своите успехи като автор!
Но какво е можел да има Георги Джагаров
против мен? Никога не съм контактувала с него лично. Поне не пряко.
Единственият ми спомен с негово е участие е от първия семинар на сътрудниците
на „Родна реч“, на който присъствах като осмокласничка във Френската гимназия. Било
е може би 1969 г. Вече бях публикувала стихотворения в списанието и други
сътрудници ме разпознаха по името ми Гергина Иванова – така се подписвах
тогава. На общия обяд, който ни дадоха, присъстваше и председателят на СБП.
Тогава поетът Христо Георгиев, (после той си избра за псевдоним Перун и го знаем като Ицо Перуна), стана и даде предложение стихотворения да прочетат
най-възрастният и най-младият поет от присъстващите. Предполагаше се, че
най-възрастният е Георги Джагаров. За най-младия се знаеше, че съм аз, и много
погледи се насочиха към мен. Джагаров се засмя и уточни, че май главният
редактор на „Родна реч“ Иван Цветков е по-възрастен от него (така е – справка Уикипедия), но доколкото си спомням, каза някакво свое
стихотворение, защото следваше и аз да направя същото. Погледите пак се
насочиха към мен. Само че аз изпитвах неудобство да рецитирам свои стихове пред
толкова известен поет. Макар и още дете, имах реална представа за онова, което
пиша. Не изрецитирах нищо и май се получи конфузно. Май излезе като неуважение.
А то си беше чиста детска стеснителност, съчетана с добра самопреценка.
Все пак не вярвам Джагаров да е запомнил
тази случка и тя да е станала причина три години по-късно да не замина за
Москва. Може би някой силно му е препоръчал Дафинка като перспективен автор и е
решил да ме замени с нея. Никога няма да разбера.
Държа обаче да благодаря на Георги
Борисов, че ме изведе от моето половинвековно заблуждение и ми каза истината защо
не следвах в института „Горки“. Казали са ми, че за България е обявена нулева
година, а тя се е отнасяла само за мен.
Завършвам с едно мое ученическо стихотворение, за да припомня как съм писала тогава, и да не е чудно защо в списание „Родна реч“ ме ценяха като автор:
„ „ „
Аз ли прескачах оградата,
обвита във лишейни свитъци?
Аз ли дъха на ливадите
жадно събирах в гърдите си?
Аз ли се спусках унесено
към малкото езеро стихнало
и, над водата надвесена,
аз ли мечтаех усмихната?
С мене ли всичко е станало?
С мене ли? – питам учудена.
Струва ми се нереално,
че някога съм била влюбена.
XI клас, сп. „Родна реч“, бр. 10, 1971 г.
Стихотворението е публикувано и в сборника "Лирични сезони. Стихове от младостта до днес", издание на "Европа и светът", 2024 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар