Обижда ли Бърнард Шоу българите в пиесата си "Оръжията и човекът"

 

На снимката: корицата на пиесата "Оръжията и човекът" от изчерпания тираж на Университетското издателство "Св. Климент Охридски", 2018 г.

На 7 ноември т.г. премиерата на пиесата „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу, поставена от Джон Малкович в Народния театър „Иван Вазов“, предизвика безредици и агресия от страна на протестиращи, твърдящи, че пиесата поругава паметта на героите от Сливница. Директорът на театъра Васил Василев призова да се гледа пиесата и тогава да се съди дали е обидна за българите. Аз пък се присъединявам към призоваващите да се прочете самата пиеса. Тя беше публикувана на страницата на „24 часа“ във Фейсбук и тук давам линк към нея "Оръжията и човекът". Някои може да не възприемат постановката на Малкович и играта на актьорите - признавам, че и аз не съм във възторг, поне от онова, което видях в стрийминга по време на премиерата. Но поводът за зулумите пред театъра на 7 ноември беше заради самия текст на Бърнард Шоу, който се гаврел с българите. Прочетох пиесата и твърдя, че в нея репликите, заради които пред Народния театър се събраха нахъсани, вилнеещи протестиращи, са като капка в морето. Става дума за романтична комедия, и то доста забавна, при това с ярки женски характери. Шоу е представил българките като смели, силни духом жени с чувство за лично достойнство. Това обидно ли е за някои нашенци?

Определено Шоу е искал да изрази отрицателното си отношение към войните, затова, за разлика от женските персонажи, е описал военните доста иронично. Реално, най-карикатурно в първо действие е представен швейцарският наемник Блънтчли, който воюва за сръбската армия. Той държи у себе си не истински муниции, а шоколад. Признава пред Райна, в чиято стая се е скрил от преследването на българите: „Мога да устоя два дни, без да показвам страх, но няма мъж, който да издържи три дни. Треперя нервно като една мишка. Искате ли да ме видите да плача?“ Малко по-рано й е заявил: „Девет от десет войници по рождение са глупаци.“

Вярно е, че прислужницата Лука предупреждава: „Нашите войници искат да претърсят къщата и са страшно пияни и подивели“, но още в първите реплики в пиесата недвусмислено става дума за героизма на българите. Катерина, майката на Райна: „...нашите доблестни, удивителни българи с блеснали саби и искрящи очи, като лавина с гръм и мълния отвяват като плява окаяните сърби и техните австрийски офицерски контета.“

Истина е, че победата на българите в пиесата е омаловажена, защото се оказва, че измисленият от Шоу герой от Сливница Сергиус Саранов, повеждайки в необмислена атака кавалеристите си срещу артилерия, е спечелил битката само защото сръбските войници не са получили подходящите муниции и не са могли да се отбраняват.

Всичко това обаче остава на заден план в пиесата, в която все по-важно място заемат личните взаимоотношения между персонажите и любовната интрига.

Обвиненията, че сме показани като малокултурни, защото Райна твърди, че притежават единствената домашна библиотека в България, също са пресилени. Девойката просто се опитва да направи впечатление на швейцареца Блънтчли, когото очевидно е харесала, и доста невъздържано се хвали: че е „от фамилия Петкови, най-богатите и известните в нашата страна.“ „Нашата къща е единствената, която има два ката прозорци и вътрешни стълби“. Тя обаче добавя и друго, което съвсем не я показва като безпросветна българка: „Ние ходим всяка година в Букурещ за оперния сезон, а аз съм прекарала цял месец във Виена.“ А че не лъже за посещенията си в операта, доказва, като цитира съвсем на място сцена от операта „Ернани“ на Верди по пиесата на Виктор Юго.

Що се отнася до обидата, че сме нечистоплътни, на тази тема е репликата на Райна: „Българите с истинско добро положение – такива като нас – си мият ръцете почти всеки ден.“, както и поученията на нейния баща към жена му Катерина да не си мие врата всеки ден, за да не се разболее, и примера, който дава с баща си, доживял до 98 години като най-здравия човек на България, без никога да се е къпал.

Само че лошата лична хигиена не е била проблем единствено на българите по онова време. Във Фейсбук някой публикува откъс от „Наивници в чужбина“ на Марк Твен (1869), в който се описват проблемите на американците, пребиваващи в хотели във Франция и Италия, където изобщо няма сапун. Аз пък си припомних как при първото ни пътуване до Андалусия, където има много паметници на Исабела Кастилска и съпруга й Фернандо Арагонски, екскурзоводката ни обясни, че кралица Исабела почти никога през живота си не се е къпала и дори испанците имали специално определение за мръсно бяло – „изабелско бяло“. Вярно е, че се отнася за близо 4 века преди времето на действие в „Оръжията и човекът“, но става дума за кралска особа, която освен с всичко друго, е останала в историята и с липсата на лична хигиена, но от това самочувствието на испанците като нация не е пострадало.

Иначе в пиесата на Шоу наистина има сходни ситуации като в „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. Обзавеждането в дома на Петкови е нещо средно между ориенталски и западноевропейски стил. Във второ действие Катерина се появява с престилка върху видимо износена официална рокля, с червена забрадка и турски чехли на бос крак. Но ние това си го знаем. Все пак през 1885 г. България едва от 7 години е излязла от Османската империя.

Аз обаче се връщам на онова, което ми направи най-силно впечатление в пиесата на Шоу – силните женски характери. Райна е смела жена, която запазва самообладание, когато непознат мъж, спасявайки се от преследване, се озовава в стаята й посред нощ. За нея няма значение, че този мъж е войник от вражеската армия. Той е човек в беда, на когото решава да помогне. До края на пиесата показва умение да излиза хладнокръвно от непредвидени ситуации, при това с женски чар. Още по-впечатляваща е слугинята Лука. Независимо от ниското си положение в социалната стълбица, тя има чувство за лично достойнство и завидно самочувствие. Не се притеснява да се възприема на равна нога с онези, на които слугува. С нещо ми напомня речовитата Дорина, слугинята от „Тартюф“ на Молиер, която постоянно си позволява да коментира и дори да поучава господарите си.

В трето действие Лука дръзко заявява на Сергиус, че ако би била кралица „Бих се оженила за мъжа, когото обичам, което нито една друга кралица няма куража да направи... Ако почувствате, че се влюбвате в мен, вие не бихте оставили това да прерасне в любов. Не бихте се осмелили – бихте се оженили за богаташка дъщеря, защото ви е страх от това, което ще кажат хората за вас.“

         В крайна сметка обаче, Сергиус наистина решава да се ожени за нея. Всъщност, в пиесата на Шоу повечето персонажи са показани като типажи от западноевропейската литература. Сергиус е описан от автора като наподобяващ романтичен Байронов герой. И той, и Блънтчли се държат кавалерски с жените. Особено очарователен е швейцарецът, който целува ръка на слугинята Лука, след като се е разбрало, че Сергиус ще се ожени за нея, с думите: „Мила госпожице, най-добри пожелания от един истински републиканец.“  

Това е друг момент, който много ми хареса в пиесата – републиканският дух! Когато майор Петков, узнавайки за богатството, наследено от Блънтчли, го пита с детинско възхищение: „Ти да не си императорът на Швейцария?“, получава отговор: „Моят ранг е най-високият в Швейцария: свободен гражданин.“

Та ето какво остана в паметта ми от пиесата „Оръжията и човекът“: силните, описани със симпатия, женски характери, разчупването на социалните догми, републиканският привкус. Разбира се, и иронията по отношение на военните, но в случая българите са използвани по-скоро за по-голям колорит. Да, героите от Сливница са имали основание да се почувстват обидени, но като съвременен читател аз забелязвам в пиесата много други нюанси и намирам, че репликите, от които може да се засегнем като българи, някак потъват в потока на действието. Моето възприятие е такова. Всеки сам ще прецени за себе си, ако си направи труда да прочете пиесата.   

 

 

 

„Градинарят и смъртта“ – книга като личен дневник

 

Прочетох „Градинарят и смъртта“ много бързо, макар и не на един дъх, но доста време се колебаех дали да пиша за тази книга, защото то е все едно да анализираш личен дневник. Точно такова чувство имах, докато четях – че разлиствам личен дневник, в който пишещият е пределно откровен, стига до подробности, които трудно свързвам с художествената литература, например, точно цитиране на големи части от медицински епикризи. В този смисъл първата половина на книгата може да се определи и като документална проза. Втората част, след смъртта на бащата, когато авторът отделя повече внимание на спомените за него и на размисли за всепоглъщащата тъга след загубата, възприех в по-голяма степен като художествен текст. 

Силната болка след смъртта на бащата се усеща в цялата книга. Усеща се и вината за пропуснатите приживе възможности на автора да бъдат по-често заедно. Затова той събира старателно всички спомени, които са му останали от него, всички предмети, до които се е докосвал през последните дни от живота си, включително и вестници с кръстословиците, които е решавал, докато е бил на легло. В съзнанието на сина те се превръщат в реликви.

Съвсем естествено е посмъртно Георги Господинов да издига на пиедестал баща си, да го идеализира. „Имах най-високия баща в моето детство. Леле, как се гордеех с това“. Нарича го Шехерезада заради навика му да разказва различни житейски истории. Възхищава се от добрата му памет, сравнява го с Атлас, „който държеше на раменете си тонове минало“.

Много читатели споделят, че са плакали, четейки книгата. И аз се просълзих в някои моменти, например, когато възрастните родители на Господинов идват да видят новородената му дъщеря и искат да целунат ръчичката на бебето, а според традицията младите целуват ръка на възрастните, не обратно. Друг трогателен момент за мен беше, че паметливият баща „Знаеше наизуст и всичките ми убоги детски стихотворения“. Описанията на самото заболяване и обгрижването на болния не ме разплакаха, по-скоро ги превъзмогнах стоически. Натурализмът ми дойде в повече: напикаванията, памперсите, кръвоизливите... Още на първата страница бях сепната от репликата на бащата „Май се напишках.“ Според мен, по-реалистично ми изглежда да е казал „Май се напиках“, а не да използва глагол, който се употребява за деца. Стори ми се, че авторът е подменил думата, за да смекчи конфузния факт, предизвикан от влошеното здраве на възрастния човек. Наистина, това е много дребен детайл, но след като е вмъкнат в литературно произведение, вниманието на читателя може да се закачи за тази дреболия, както стана с мен. Да, определено се стъписах от двукратното споменаване на напикаването още на първата страница. Запитах се нужно ли е било читателят да бъде запознаван в толкова подробности с деградацията на едно тяло, разяждано от болестта. Разбирам, че чрез подробния разказ за грижите по това деградиращо тяло, авторът е искал да превъзмогне тягостния спомен, да се освободи от него. Но не трябваше ли това да си остане в неговите лични записки, а не да бъде изложено на показ пред читателите. Какво печели образът на бащата, представен във втората част на книгата с блестящ ореол от синовно възхищение, ако преди това сме го видели в неговия пълен физически упадък в края на живота му? Не казвам, че този етап трябваше да бъде спестен в текста, само мисля, че натурализмите и епикризите можеше да са по-малко.

Темата е болезнена за всеки от нас – загубата на бащата. Едва ли има пишещ човек, независимо от степента на таланта му, който да не е описал тъгата си от такава загуба, ако се е случила и на него. Аз също съм го правила, когато си отидоха майка ми, а после и баща ми, и често хора, прочели тези мои разкази и стихове, са ми казвали, че са били развълнувани, защото са се върнали към спомена за техните починали родители. Мисля, че всеки, четейки такива произведения, си припомня за изживяното от самия него и съпреживява описаната болка. С това си обяснявам многобройните възторжени отзиви за „Градинарят и смъртта“.

Без да претендирам, че познавам цялостното творчество на Георги Господинов, за мен най-силната му книга досега остава „Времеубежище“. А колкото до най-новата – преданите фенове на писателя ще продължат да приемат с благоговение всичко с неговия подпис, а хейтърите му все така ще го хулят, каквото и да напише. Не съм нито от едните, нито от другите. Споделям откровеното си мнение.  

Впечатленията ми от "Нишка" на Виктория Бешлийска

 

Привърженичка съм на принципа „Никога не казвай никога!“ Споделяла съм, че не успях да дочета „Глина“ от Виктория Бешлийска и бях решила повече да не си купувам нейни книги. Само че в един момент се заинтересувах от новия й роман „Нишка“ и си го купих. Давам си сметка, че го направих под напора на активната му промоция, подета от издателството и продължена от някои престижни медии, но мощното рекламиране не би ми подействало, ако от него не бях научила някои подробности за сюжета. На първо място – че се разказва за 7 силни духом жени балканджийки. Коренът на баба ми по майчина линия е от Троян. Знам, че прабаба ми Рада е била „окумуш жена“, командажийка, доста серт. Най-малката й дъщеря, баба ми Иванка, също проявяваше сила на духа в критични ситуации, с което будеше учудване у майка ми, родена в София и изпадаща често в малодушие и паника. Балканът ли вдъхва сила у жените, родени в пазвите му? Стана ми интересно дали някои от героините в „Нишка“ приличат на моите баба и прабаба. Другото, което ме заинтригува, беше котленският килим. Много харесвам тези килими, голямо вълшебство има в тях. Как ли такъв килим е втъкан в с повествованието? От интервюта с авторката разбрах, че в романа тя често споменавала популярни български песни, звучащи по радиото. Този детайл също събуди любопитството ми. Изводът е, че при такива масирани промоции, се научават детайли, които могат да привлекат читатели и извън кръга фенове на автора. Последната, но не по важност, причина, поради която си купих „Нишка“, е, че в интернет прочетох откъс от началото и в него го нямаше онова струпване на метафори, което набързо ме отказа от дочитането на „Глина“. Деликатният момент е, че започнах да чета "Нишка" веднага след гениално написаната книга на Елена Феранте „Гениалната приятелка“ и паралелите, които правех между стиловете на двете авторки, бяха неизбежни. Няма смисъл да се спирам на тях. Не публикувам снимка на корицата на „Нишка“, защото може да я видите навсякъде. Илюстрацията е от страницата във Фейсбук "Котленски килими".

Сега споделям впечатленията си, след като прочетох „Нишка“. Това не стана „на един дъх“, както пишат феновете на Виктория Бешлийска. Когато стигнах 280-а страница, прескочих чак на 330-а, защото не ми бяха интересни главите за Ружа - майката на главната героиня, баба й Дана, както и за самата главна героиня Мария. От седемте жени балканджийки, за които се разказва в романа, вниманието ми привлякоха само Зорка – прабабата на Мария, Скарлада – еленчанка, нямаща роднинска връзка с останалите героини, и дъщеря й Ана. Отначало бях заинтригувана и от котленката Йова, тъкачката на килима, който е също един вид герой в книгата, защото авторката проследява как той преминава от собственик на собственик от 1894 г. до наши дни и като че ли има нещо магично в себе си. За съжаление, на Йова са посветени само три глави, като от втората нататък тъкачката, кой знае защо, преминава в някакво трансцедентно състояние - хората престават да я виждат, а тя продължава да си тъче килима, успява да го завърши и дори да го качи в каруцата на бягащи от пожара в Котел, без никой да подозира за реалното й присъствие. Йова се появява инцидентно като привидение и в последната глава на книгата, подсказвайки на Мария, че нещо ги свързва една с друга. В едно ревю за книгата се споменаваше, че в нея има магически реализъм. Лично на мен той ми се струва доста не на място, при положение, че основната цел на авторката е била да покаже реалната духовна сила на българките от Балкана, доказвана във всекидневието им, и не виждам смисъл да се търсят свръхестествени източници на тази сила.

Главите, посветени на Зорка, ми бяха интересни, защото в тях е показано как жена, чийто мъж е на гурбет в продължение на много месеци, успява да се справи не само с домакинската работа, а и с мъжката, каквато е строежът на къща. Тя устоява и на изкушението да се отдаде на един от майсторите строители, който настойчиво търси близост с нея. Познавателни са страниците, в които се описват благотворителните дейности на Зорка в женското дружество в Елена – подпомагане на вдовици от войната, носене на храна на ученици от града. Време на действието – 1930 г. Като успех на Виктория Бешлийска ще отбележа, че въпреки желанието си за открои силата на балканджийките, тя е останала вярна на истината, че всички тези силни жени са се подчинявали доброволно на традицията да отстъпват винаги първото място на мъжа. Зорка, която сама е изнесла на плещите си цялата организация по изграждането на новата къща, след завръщането на съпруга си гурбетчия се безпокои да не би той да си помисли, че тя ще си присвои заслугата за построеното, и бърза да изтъкне, че той е в основата на всичко.

Отделна тема е как същите тези силни жени, справящи се с трудни житейски проблеми, се превръщат в истински тиранки по отношение на собствените си дъщери, изисквайки от тях безпрекословно подчинение. По тази причина изключително несимпатична ми беше Дана, бабата на главната героиня. Едно че животът й се свежда основно до това какво да сготви и как да поддържа идеална чистота в дома си – вманиачаването по чистофайството винаги ме е отблъсвало, но превръща в истинска трагедия постилането на гореспоменатия килим по различен начин от този, който тя смята за правилен. Когато се върнах към пропуснатите 50 страници от книгата (този път се заинатих и реших да я прочета цялата, а не само в началото като „Глина“) бях потресена от сцените, свързани с въпросният килим. Първо двете дъщери на Дана решават, че е достатъчно той да се изтупа, а не да се пере, както тя е наредила, и започват да се терзаят как тя ще приеме тяхното непослушание. Става дума за две жени, а не за деца! По-голямата дъщеря Ружа се нагърбва с преговорите относно прането и тупането и трепери как ще реагира майка й. Дана е изумена от непокорството на дъщерите си, но понеже в момента изпитва физическо неразположение, с половин уста се съгласява с тяхното решение. Истинска буря се разразява обаче, когато върху пода на стаята се образува голямо петно от изтървано дамско червило и по-младите жени решават да го закрият като постелят килима по друг начин. Това вече Дана не може да понесе и завихря огромен скандал на дъщерите и внучките си, а те не смеят дума да й кажат, само се свиват под громящите й викове. Време на действието: 1996 г. Не знам дали в семействата на други читателки е било така. Очевидно при авторката е било, щом толкова детайлно го описва.

И си казвам, добре, искала е да изрази възхитата си колко силни духом са балкандийките, но как да се възхитя от налагането на тази женска сила по толкова безапелационен и възмутителен за мен начин над най-близките им женски създания – дъщери и внучки? Не само не се възхищавам, а се разгневявам. Тук целта на авторката се разминава с реалния ефект върху читателки като мен. Що за силни жени са тези, които треперят пред майките си заради начина, по който са постлали един килим?  

Не можа да спечели симпатиите ми и Ружа, майката на Мария, макар че е описвана с очевидното желание образът й да бъде изключително привлекателен. Отблъсна ме робското покорство пред майка й Дана – една съвременна жена би трябвало да вразуми вкоренената в миналото старица или поне да не й се плаши! Оставиха ме безразлична странните й, замислени от авторката като обаятелни, изблици, например: както слуша по радиото в колата си песента „Джалма“ на дует Ритон, изведнъж (неясно защо!) започва да се тресе от смях, превива се над кормилото и започва да удря челото си о волана. Или пък неочакваното й решение, когато с дъщеря си Мария и двете си внучки са край вира в гората, да се съблекат съвсем голи и да се бухнат заедно във водата. За съжаление, образно си представих как палаво се цамбурка повехналата гола плът на Ружа и картинката никак не ми се видя привлекателна. Високопарни и неестествени ми се сториха философските разговори между майка и дъщеря за живота, за това, което Мария иска да постигне в него.

         Не ме заинтригуваха и главите за главната героиня Мария. Страниците, посветени на любовта й от юношеските години Васил, който живее в Щатите, и поддържат само видеовръзка по смартфоните си, са изпълнени с мелодраматизъм. Сещам се, че точно мелодраматизмът, наред с изобилието от метафори, беше едно от нещата, заради които не успях да дочета „Глина“. Ето и откъс от „Нишка“:

„- Давам всичко, за да целуна очите ти сега – каза Васил.

- Спри! Не знаеш какво говориш...

- Не искам да спирам – Васил звучеше като обладан. Осланяше се на нещо първично и неизземаемо.

- Сърцето ми ще се пръсне... – поклати глава Мария.“

Може да има читатели, които ще се развълнуват от такъв диалог. Лично аз не съм от тях.

Както вече споменах, в „Нишка“ интересни ми бяха образите на Скарлада и дъщеря й Ана. Скарлада има реален прототип в живота. Както пише самата авторка в послеслова си, през 1905-1906 г. тя пътува до Божигроб, за да стане хаджийка. В книгата като години на пътуването й обаче са посочени 1908-1909 г., не разбрах защо. Скарлада по нещо ми напомни моята прабаба Рада от Троян, за която само съм чувала, защото е починала доста преди да се родя. Била сербез жена, държала да я уважават съгражданите й. Такава е и Скарлада. Тя отива на хаджилък не толкова, защото е силно вярваща християнка, а най-вече за да види свят и после, като хаджийка, да се подреди сред елита в Елена. Авторката много добре е описала разликата между нея и неин спътник до Божи гроб, който с цялата си душа преживява събитията, станали на това свещено място.

Скарлада не изневерява на традицията да налага на дъщеря си Ана, онова, което тя смята за правилно, без да се съобразява с чувствата й. Доволна е, че й е намерила за съпруг богат еленчанин, преселил се в София, доста по-възрастен от нея, и се старае да я отдалечи от бедния младеж, когото тя обича. Ана също бива изпратена от родителите си в столицата, за да учи пиано в Консерваторията, а и за да е близо до бъдещия си съпрут. Беше ми приятно да чета за нея, защото си припомнях онова, което съм чувала от баба ми и майка ми за стара София. Героинята от „Нишка“ живее на улица „Нишка“ (търсена игра на думи!), днешният булевард „Тодор Александров“, близо до „Антим I“. Моята баба и двете й по-големи сестри от Троян, омъжени и трите в София, са живели пък на „Пиротска“, която е била успоредна на „Нишка“, също близо до „Антим I“. От баба съм чувала и за търговците Тевекелиеви, също споменати в романа.

В заключение: написах този дълъг отзив за книга, която вече 4 седмици е начело в класациите по продажби в книжарниците, защото тя предизвиква не само възторг у феновете на Виктория Бешлийска, а и силни отрицателни реакции. Моето мнение е, че авторката не бива да бъде нито надценявана, нито подценявана. В „Нишка“ тя е изчистила до голяма степен стила си от излишни словесни украшения и метафорите й са в по-умерено количество. На някои читатели пък очевидно точно това не им допада и настояват, че най-добрата й книга е „Глина“. Самата Виктория Бешлийска в третия си роман споменава, че много харесва Георги Господинов. Тава си личи и по решението на главната й героиня Мария да нарече новата си дизайнерска колекция „Ние съм“ – очевидна аналогия с „Аз сме“ на Георги Господинов. За мое съжаление, съзнателно или не, тя е повлияна от стила на Мария Лалева. Един читател дори беше намерил цитат от „Живот в скалите“, в който се говори как се подарява залез, а подаряването на залез го има и в „Нишка“.

Продължавам да мисля, че книгите на Бешлийска не влизат в моя читателски профил, но не съжалявам, че прочетох последния й роман. Той ме накара да се замисля за жените в собственото ми семейство и да открия разликите със семейството на авторката. Освен това, уважавам труда на Виктория Бешлийска по проучването на историческите факти, залегнали в книгите й. Харесва ми и поведението й в социалните мрежи: никакво самоизтъкване, че е авторка на бестселъри - каквато тя наистина е, за разлика от някои самозванки, никакво преекспониране на собствената й личност, никакви самовлюбени словоизлияния. В блога си „По дирите на думите“, освен че споделя забравени старинни думи, тя описва пътуванията си из страната, местните музеи, които посещава, красиви кътчета от природата ни. Не я познавам лично, виждала съм я на литературно събитие, и ми направи впечатление на сърдечен, мил човек. Така че призовавам към по-умерен тон онези, които не харесват книгите й.  

С какво ме омагьоса „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте

 

Човек може цял живот да се интересува от книги и все пак да пропусне значим автор. Не бях чела нищо от Елена Феранте. От анотациите, на които бях попадала, разбрах, че романите й са в духа на италианския неореализъм, който ценя в киното, но не ме въодушевяваше идеята да го открия в литературна творба. Скорошната класация обаче на „Ню Йорк Таймс“, според която „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте беше определена като най-важната и влиятелна книга през първата четвърт на ХХI век, силно ме заинтригува и нямаше как да не я прочета. Купих си я преди два дни заедно с други книги и, както обикновено, пристъпих към „дегустацията“ им: прочитане на няколко страници като първо усещане какво четиво ми предстои. Започнах от „Гениалната приятелка“... и не можах да се откъсна от нея, така че докато не я изчетох, не си и помислих да „дегустирам“ другите нови попълнения в семейната ни библиотека. През цялото време се питах с какво точно ме държи тази книга, та и през ум не ми минава да посегна към друга. Честно казано, отначало не можех да си отговоря, само продължавах да чета като омагьосана.

На пръв поглед сюжетът не е нещо особено. Действието се развива в един от крайните квартали на Неапол през 50-те и 60-те години на ХХ век. Главните действащи лица са от семействата на обущар, на общински портиер, на месар, на сладкар и т.н. За да улесни читателите, авторката е описала в самото начало на книгата кой от персонажите към коя фамилия принадлежи. Отделно е отбелязала и учителите, защото те заемат важно място в сюжетната линия. Атмосферата в квартала е брутална в най-буквалния смисъл на думата. Насилието е нещо напълно нормално в семейството, на улицата, включително в игрите на децата. На този фон се открояват отношенията между двете приятелки Елена, от чието име се води повествованието, и Лила, която от малка смайва всички с феноменалните си успехи в училище. Гениалната приятелка е именно тя. Преди малко споменах „авторката“ на романа. Реално, не се знае кой се крие зад псевдонима Елена Феранте – жена или мъж. Като читател имам безпогрешния усет да разпознавам кога един литературен текст е написан от жена или мъж и винаги забелязвам малките детайли, отличаващи женското писане от мъжкото. При Елена Феранте се затрудних. Най-вече, защото авторката обикновено се отъждествява с героинята, от чието име разказва историята, и я надарява с много качества. Чела съм такива книги, в които основната героиня-разказвачка е описана с огромно възхищение, породено от неосъзнатия нарцисизъм на авторката. При Елена Феранте това напълно липсва. Разказвачката – също Елена, е изключително самокритична. Тя оценява трезво слабостите си и често дори ги преекспонира. Също толкова трезво представя и недостатъците на приятелката си Лила, като това по никакъв начин не помрачава нейната изключителност. Проникновеното вникване в отношенията между двете момичета – привързаността им една към друга и същевременно постоянното състезание помежду им, все пак ме кара да мисля, че Елена Феранте е жена. Автор мъж трудно би предал нюансите в тази сплав от обич и съперничество.

Мисля, че това е част от магията на „Гениалната приятелка“ – умението да се представят героите и събитията не в черно и бяло, а в цяла палитра от нюанси. Богатите братя Солара, синове на собственик на бар-сладкарница - мразени и същевременно раболепно уважавани от съкварталците си, не пропускат възможността да демонстрират превъзходството си над тях. Когато обаче компанията младежи от покрайнините на Неапол си позволяват да се разходят в елитния център на града и там се спречкват с богаташки синчета, братята Солара се притичват на помощ на съседите от своя квартал. Никой от персонажите в книгата не е еднопланов, всеки от тях има своите моменти на падение, но и на проблясък.   

Другият важен елемент от магията на книгата е самият език. Никакви словесни финтифлюшки, никакви напъни за оригиналничене при писането! Текстът се възприема с лекота, все едно че го вдишваш като въздух, изпълнен с аромати, от които главата ти се замайва. Дори най-обикновени житейски ситуации ти се струват като приключения с неочакван край.

Четях и се питах как може толкова да се вълнувам дали Елена ще се представи добре в училище, дали след началните класове ще може да се запише в прогимназията, защото за това трябват пари, а родителите й са бедни. Тя успява със съдействието на учителката си Оливиеро, която е открила и уникалните способности на Лила, но на самата Лила се налага да прекъсне образованието си поради бедност. Възхитителни са страниците в книгата, в които се описва стремежът на свръхинтелигентното момиче да наваксва знания, въпреки че вече няма възможност да бъде ученичка  - да намира стари учебници по латински и гръцки, да си извади четири читателски карти за училищната библиотека и постоянно да взема книги оттам, да предизвиква на интелектуални двубои приятелката си, за да и докаже, че е по-добра от нея, макар и да не я обучават учители. Така тя стимулира и самата Елена да постига все повече и повече. Междувременно Лила започва да помага на баща си в обущарницата. Там геният й се проявява отново – тя създава невероятно красиви модели за обувки, които обаче традиционно мислещия й баща отказва да приеме. Така и този порив на вечно търсещия й дух угасва. Постепенно Лила се предава, изоставя четенето и предприема най-тривиалната стъпка – омъжва се за богатия месар Стефано, с което осигурява финансова подкрепа за цялото си семейство. Цялата й амбиция да получи образование се насочва към приятелката й, която убеждава да продължи да учи и след завършване на гимназията. Стремежът на Лила постоянно да се състезава с Елена и да й доказва, че е по-добрата в учението, отстъпва място на желанието да изживее чрез нея неосъществената си мечта самата тя да стане образована жена.  

През цялото време си мислех, че докато у нас през въпросния период от време - 50-те и 60-те години на ХХ век - началното и средното образование бяха задължителни, в Италия е било въпрос на финансови възможности. От друга страна се възхитих от учителите, описани в книгата, които умеят да забележат способностите на своите ученици и да правят всичко възможно, за да убедят родителите им да не ги оставят без образование.   

Ако си мислите, че съм ви разказала цялата книга, грешите. В нея има още много вълнуващи моменти за любовните пориви на героите, за мечтата на Лила и Елена да станат писателки и как всяка от тях се справя с писането. Естествено, според разказвачката Елена, еталон за майсторско боравене със словото отново е Лила!

Накрая ще добавя, че тънките психологически анализи в книгата биха били неубедителни, ако повествованието се водеше от името на дете или съвсем млада девойка. Майсторството на Елена Феранте е и в това, че тя разказва за детските и юношеските преживявания на двете си героини от позицията на човек, който си припомня за тях в зряла възраст. Така детските и младежките преживявания са осмислени от позицията на човек с богат житейски опит, който може да ги оцени в цялата им дълбочина.

Не мога да не подчертая и майсторството на преводачката Вера Петрова, благодарение на която текстът се възприема като написан на български.

Вече се готвя да прочета и останалите три книги от тетралогията за гениалната приятелка!  

Откриването на Олимпийските игри 2024, което разбуни духовете

 

Не е чудно, че четири дни след началото на Олимпийските игри в Париж все още продължава да се коментира церемонията по откриването им. Реших и аз да изразя мнението си, когато след първоначалните възторзи от иновативния подход на режисьора на спектакъла Тома Жоли, се надигна мътна помитаща вълна на отрицанието й най-вече с аргументите за поругаване на християнските ценности и участието на ЛГБТ общността. Едва ли не ние, които бяхме харесали този спектакъл, трябваше да се засрамим заради пошлия си вкус и да се скрием в миша дупка. Точно това ме предизвика и аз да взема думата. Написах във Фейсбук следното:

         „Нямам никакво намерение да споря с хората, които говорят с възмущение и дори с отвращение за откриването на Олимпийските игри. Аз няма на променя мнението си. Спектакълът за мен беше грандиозен, новаторски, предизвикателен. Онова, което ме шокира, се постарах да го разбера, а не първосигнално да го оплюя. За някои от будещите спорове моменти бяха дадени допълнителни пояснения. Например, че сцената с пируващите не е от „Тайната вечеря“ от Да Винчи, а „Пирът на боговете“ от Ян Харменс ван Бийлерт (1635) — олимпийските богове празнуват сватбата на Тетида и Пелей, с коронясан Аполон в центъра на масата (не Исус Христос) и Дионис на преден план. Пределно ясно беше, че сцената по време на откриването е езическа, а не християнска. Най са ми смешни онези, които се самоизтъкват като много смели, защото не са харесали церемонията и по този начин били извън мейнстрийма на робуващите на политкоректността. Не е смелост да се придържаш към общоприетите традиционни правила. Прилагам първо снимка на картината от Ян Харменс ван Байлерт (1635): 

и снимка от сцената при откриването на Олимпиадата:

Ще добавя, че никакви спорове не желая да водя по този мой пост, защото от опит знам, че всеки остава на собственото си мнение. Лично аз няма да убеждавам никого, че не е прав. Държа и никой да не ме поучава, че аз греша.“

            За съжаление, независимо от предупреждението ми, доста хора влязоха в спор с мен и трябваше да им отговарям, за да не излезе, че нямам аргументи срещу техните.

Междувременно установих, че агенция Ройтерс разпространява една изопачена информация, фалшива новина, която започна да се тиражира по цял свят, включително и по БНТ 1. Затова отново сигнализирах във Фейсбук:

„На вниманието на всички, които бяха заблудени от дезинформацията, разпространена от агенция „Ройтерс“! Не отговаря на истината това, че организаторите на откриването на Олимпийските игри в Париж са се извинили заради скеч с Тайната вечеря. В самата публикация на „Ройтерс“ организаторите изразяват съжаление, ако някой се е почувствал засегнат, но не се извиняват, нито споменават Тайната вечеря. Това са внушения на автора на публикацията, подписал се като Karolos Grohmann, а оттам бяха тиражирани от други медии по света. Слагам линк към публикацията, в която режисьорът на спектакъла Тома Жоли лично обяснява, че изобщо не е имал предвид Тайната вечеря: Cérémonie d’ouverture des JO. Ето в превод неговите думи. Може да ги намерите в оригинал на френски в текста на публикацията. Тома Жоли: „Не съм се вдъхновил от християнската Тайна вечеря. На масата е Дионисий (Филип Катрин, боядисан в синьо). Той е там, защото е Богът на празника в гръцката митология. Богът на виното, коeто е една от гордостите на Франция, и баща на Секуана, богинята, свързана с река Сена. Идеята беше да пресъздадем езически празник с боговете на Олимп. Никога не съм имал желание да се подигравам и очерням когото и да било. Исках да направя церемония, която поправя грешки, която помирява и утвърждава ценностите на нашата Република: свобода, равенство, братство.“ И режисьорът добавя със съжаление: „От друга страна, ако някой използва работата ни и този момент на обединение, за да генерира отново разделение, омраза, която продължава да нараства, би било много жалко.“

             В медиите беше разпространена и друга информация, които впоследствие беше опровергана: че при откриването на игрите Селин Дион е пяла на плейбек и е получила за участието си 2 милиона долара. Сайтът „Грация“ опровергава това като уточнява, че изпълнението е било на живо, въпреки здравословните проблеми на певицата, и че хонорар тя не е взела. Били са поети само разходите за частния й самолет от Лас Вегас и за престоя й в хотел Роайал Монсо. Естествено, всеки сам ще избере на коя медия да вярва. Céline Dion en playback lors des JO de Paris ? La vérité

       Накрая ще се върна на широко обсъжданата картина от холандския художник Ян Харменс ван Байлерт, рисувана между1635 г. и 1640 г., както е отбелязано в сайта на музея в Дижон, където тя се съхранява. Musée Magnin. На нея виждаме съчетание на християнски и езически образи: ангелчета в небето и седналите край масата олимпийски богове. Не съм аз първата, която се досети, че самият художник е използвал изображението на Тайната вечеря, като е заменил Исус и апостолите му с езически богове. Дали това се е сторило кощунствено на неговите съвременници? Вероятно не, щом картината не е била унищожена. А ето че нашите съвременници са готови да разпънат на кръст режисьора Тома Жоли, защото инсценировката на „Пирът на боговете“ им се е сторила като пародия на Тайната вечеря. Май живелите преди четири века са били с по-разкрепостено мислене.

         В заключение: за мен хората, харесали церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж са широко скроени и отворени към новото, а отрицателите на спектакъла здраво са се вкопали в традиционното и се гордеят с това. Времето ще покаже чии разбирания ще вземат превес.    

Емине Садкъ и нейният необикновен „Керван за гарвани“

 

Как ме развълнува Емине Садкъ с нейния „Керван за гарвани“! Как ме накара да плача и да се смея, а щом една книга предизвиква у мен и смях, и сълзи, значи магията й се е получила, значи талантлив човек я е написал! До мен бяха достигнали немалко отзиви за тази дебютна книга и държах да я прочета. Случи се така, че попаднах на първото й издание от 2021 г., издателство „Фабер“. Емине Садкъ е спечелила Голямата награда на 42-ия Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, а самата награда е издаването на отличения ръкопис. Разбира се, знам и за новото илюстровано издание на книгата с логото на ICU от 2024 г. Предполагам, че в него има и допълнителна редакторска намеса, затова се радвам, че се запознах с автентичния първообраз на „Кервана...“.

Признавам, че отначало „Керванът...“ ми потръгна трудно. Твърде обикновен и скучноват ми се стори главният герой Николай Тодоров, учител по география, спечелил голям учебен проект. Но след като книгата беше привлякла вниманието на толкова хора, сигурно в нея имаше нещо интригуващо. Затова продължих да следвам „Кервана...“ и в един момент осъзнах, че не мога да се откъсна от него. Изведнъж наизскачаха колоритни образи – всеки от тях запомнящ се, макар в някои случаи да се мяркаше за малко. А пък и „Керванът...“ в даден момент забърза ход. Скучноватият учител Николай Тодоров внезапно взе решение да напусне родния си град в Лудогорието и да тръгне нанякъде. Оказа се, че попада от приключение на приключение, влюбва се, в следващия момент го грози смърт, после идва внезапно избавление... Пътят продължава все по-нататък, докато Николай Тодоров се озовава на протестен митинг в София, където произнася реч, предавана директно по всички телевизии. Познатите му в различни точки на България го гледат на екрана и се дивят това ли е същият незабележим човек, който сега казва на всеослушание толкова горчиви истини за живота ни?   

Ако само това беше разказала в романа си Емине Садкъ, пак щеше да си заслужава да прочетете тази книга. Но тя е разказала в нея още много, много неща. Учудих се как на малко страници – в първото издание те са 174 - младата авторка е успяла да покаже толкова разнообразна и вярна картина на съвремието ни и близкото минало. В кервана от образи ще откриете и затънали в еднообразния си делник провинциални учители, и влюбени в родното Лудогорие като Горския, и забогатели телефонни измамници, наркопласьори, богати интелектуалци, изпаднали в наркозависимост, участници в протести... И колко майсторски писателката преплита съдбите на героите си! Питах се каква ще е ролята на неочаквано появилата се в повествованието Мила, носеща от ранното си детство травмата, че през 1987 г. баща й забягва в чужбина, което в социалистическа България поставя близките му в незавидна ситуация. Оказа се, че пътищата на главния персонаж Тодоров и Мила се пресичат и то във важен за него момент.   

С изненадваща за младостта й житейска мъдрост Емине Садкъ отправя поглед и към особено болезнени отминали събития. Тя не е била очевидец на „голямата екскурзия“ на сънародниците към Турция през лятото на 1989 г., но споменът за нея й е предаден от близките й и тя го втъкава в сюжета деликатно, без да нагнетява гняв и без да прекалява с горчилката. Това са епизодите, които ме разплакаха, защото аз помня „голямата екскурзия“, само че така, както първоначално ни я представяха в София – че нашите турски сънародници по собствено желание напускат България, едва ли не с нетърпение са чакали Тодор Живков да им каже, че могат да отидат в Турция. После разбрахме как точно е било... В този драматичен момент за страната ни в лудогорското село Дурач по стечение на обстоятелствата се срещат бащата на Николай Тодоров, Александър Матев, и един от най-чаровните персонажи в „Керван за гарвани“, някогашния пощальон дядо Мухиттин-Гълъба. Учителят Матев е изпратен в селото да работи в ТКЗС-то, защото след масовото заминаване няма кой да се труди на полето. Там се среща и сприятелява с Мухиттин, който тогава е преименуван на Мартин. „А майка ти как те е кръстила?“ – настоява Матев да научи рожденото му име, а Мухиттин не смее да му го каже, не знае какво може да му се случи. Такива времена бяха! Минават дни, събира смелост, обикаля селото с колелото си, иска му се да срещне българския учител. Среща го накрая. „Метнах колелото, застанах до него и му прошепвам името си. Мухиттин – казвам му – Гълъба ми викат. Мухиттин – казва Александър Матев и ме прегръща. И тогава не знам защо, но заплаках.  Заплаках, момчето ми, като дете...“ Това разказва Гълъба на Николай Тодоров години по-късно, когато той по волята на съдбата се озовава в неговия скромен селски дом след бягството си от родния град. При този спомен очите на стареца отново се пълнят със сълзи. Така Тодоров, който никога не е бил близък с баща си, научава след смъртта му, че той дълбоко е страдал заради ставащото с българските турци през онова време и се е извинил на учениците си турчета за всичко, което се случва. И още веднъж заплаква дядо Мухеттин при срещата с Николай Тодоров – когато внукът му Мустафа разказва кои градове е посетил в Германия и Турция, кои роднини го посрещали. Можел, ако иска да живее и на двете места, но не искал. „Тука най си му харесвало, защото означавало всичко за него, така се изрази. А дядо Мухиттин се просълзи и зарида след тези му думи.“ Колко много е казала Емине Садкъ в този кратък епизод! Един днешен младеж на име Мустафа заявява, че България е всичко за него. Може ли човек да не се развълнува и просълзи при тези думи? 

          Винаги, когато харесам някоя книга, ми е интересно да прочета отзиви за нея в сайта goodreads.Там за „Керван за гарвани“ мненията са предимно положителни. Има и забележки, например, че някои ситуации били неправдоподобни. На тази забележка бих отговорила: нима всичко в един роман трябва да бъде правдоподобно? Това е художествено произведение и в него има място за измислици. Известна е фразата Se non è vero, è ben trovato – ако не е вярно, е добре измислено. Важното е да е добре измислено, а Емине Садкъ умее да го прави. Всъщност, възприемах „Керван за гарвани“ като съвременна приказка. Да, малко вероятно е слепият Мелека да тръгне сам от Лудогорието да търси изчезналия Николай Тодоров в София, защото „нали всички там отивали“, и наистина да го намери и да му предаде предсмъртното любовно писмо на Бинназ. А нима е вероятно в реалния живот красивата млада Бинназ да се влюби безпаметно в невзрачния 46-годишен учител и да твърди, че него е чакала цял живот? Не е много вероятно. Но пък колко красиво е описано раждането на любовта им и краткото й просъществуване! В мига, когато вижда за първи път Бинназ да танцува, за Тодоров „Земята се разтвори и погълна ненужното в себе си. Остави само Съществото. Танцьорката, която се роди под червените воали. И сякаш нищо преди това не е било.“

        Честно казано, когато в следващия пасаж прочетох, че танцьорката не можела да откъсне очи от Тодоров, сърцето ми се сви съчувствено, защото бях убедена, че Тодоров се самозалъгва и ще бъде дълбоко разочарован, когато разбере, че красавицата няма как да се влюби в мъж като него. Но не! Оказа се, че Бинназ също го е обикнала от пръв поглед. Колко бях благодарна като читател на авторката, че подари на своя нещастен герой тази красива взаимна любов! Тя освети като ярък пламък целия му досегашен сивкав живот. После Емине Садкъ приземява тази невероятна приказка: любовта между Тодоров и Бинназ е споделена, но завършва драматично. Те са като двама лудогорски Ромео и Жулиета – пиша го без капчица ирония, макар че този, който се противопоставя непоколебимо срещу чувствата им, им е пародиен образ - братът на Бинназ, забогателият от телефонни измами Барона.     

          Много силен е краят на книгата. След като е преминал през почти цяла България „Керванът...“ се спира в село Гарван край Дунава. Там завършва и пътят на Николай Тодоров. Много харесвам корицата на първото издание (дело на Нуркан Нуф): в нея на тъмносин фон, напомнящ за голямо водно пространство, в долния десен ъгъл е нарисувана малка оранжева хартиена лодчица, която се отразява във водата. Това е лодчицата, в която Тодоров е посипал пепелта от прощалното любовно писмо на Бинназ, изпълнявайки последното й желание – да изгори писмото и да го разпръсне в Дунава, защото „Водата има памет, ще помни нашата любов.“

         Финалният акорд в романа е красив и трагичен. Но в последните страници има и оптимистичен заряд, случват се и хубави неща: Мила преоткрива баща си, с когото не се е виждала от 30 години, талантливият музикант Мелека си намира работа в неговия пиано-бар, героите, с които сме се срещали за кратко или по-дълго по пътя на „Кервана...“ изживяват за момент вътрешно просветление, гледайки по телевизията участието на Николай Тодоров в протестния митинг в София и слушайки импровизираното му, изненадващо силно слово. Животът на този на пръв поглед скучноват герой, в крайна сметка, оставя ярка следа.

         Не мога да не отбележа лекотата, с която пише Емине Садкъ, без никакви напъни за оригинален изказ. Метафорите й се появяват спонтанно в текста, свежи и самобитни, и създават усещането, че вдишваш въздух, наситен с различни аромати.

          Тъй като намирам, че турцизмите в българския език му придават особен колорит, ще завърша отзива си с „Ашколсун, Емине Садкъ!“ Свикнали сме да казваме „Ашколсун“ в смисъл на „Браво!“, което авторката напълно заслужава. Само че в превод от турски „Ашколсун“ означава „Да бъде любов!“ А точно това е и посланието на „Керван за гарвани“.    

            

Корицата на новото издание на "Керван за гарвани", издателство ICU

          

 

Романът "Вулкан" заслужава отличие

Много съжалявам за това, което се случи с наградата „13 века България“ за романа на Елена Алексиева „Вулкан“. Тъкмо се зарадвах, че книгата е напълно заслужено отличена, и веднага във Фейсбук се появи сигнал, че в журито е участвал редакторът й, което е конфликт на интереси. Като човек, който държи на правилата и законността, не мога да възразя срещу този аргумент. Светкавичната реакция на Елена Алексиева беше да върне наградата. Изключително достойна постъпка! Като читател обаче не мога да скрия огорчението си от това стечение на обстоятелствата, защото отличието за „Вулкан“ беше напълно заслужено. Не че другите номинирани също не са го заслужавали, но наистина победителят трябваше да бъде един. Да видим какво ще стане сега. Очевидно журито трябва да заседава отново и всеки от останалите номинирани ще има своя втори шанс.

         Тъй като „Вулкан“ истински ме разтърси, днес ще споделя впечатленията си, които написах веднага след прочитането на романа. Не ги публикувах досега, защото текстът ми се стори дългичък. Днес обаче мисля, че е важно да изразя публично читателското си мнение, без никакви претенции то е литературна критика.

                   "        "       "

От години чакам с нетърпение всяка следваща книга на Елена Алексиева. Романа й „Вулкан“ обаче не прочетох веднага след излизането му миналата пролет по една съвсем субективна причина, която откровено ще споделя. Гледах интервю в Култура.бг по БНТ 1 по повод премиерата на романа през април 2023 г. Водещият Димитър Стоянович беше във възторг от „Вулкан“ и говореше от позицията на човек, прочел книгата, но нито той, нито авторката не споменаха нищо конкретно за сюжета и за когото и да било от персонажите. Разговорът се получи интелигентен, но някак абстрактен, и не успя да ме заинтригува да посегна незабавно към романа. Помислих си: Елена Алексиева е много талантлива, но този път май е написала нещо доста имагинерно.“  

Сега, когато вече и аз съм прочела книгата, разбирам затруднението тя да бъде представена по някакъв традиционен начин, защото е наистина необикновена. Написана е с богато въображение, но в никакъв случай не е имагинерна. В нея има невероятни образи като Милена - момиче, цялото покрито с козина, както и съвсем типични персонажи от времето на прехода като новобогаташите Дуньо и Коки – първият, разгърнал мощен бизнес в Стара Загора и мечтаещ тя да стане столица на България, а вторият – подвизаващ се ту в Щатите, ту в България и притежаващ тънък нюх за печеливши начинания. Негова е идеята да се добива електрическа енергия от кравешки тор, която заема важно място в романа.

С цялото ми уважение към вече покойния Светлозар Игов, не мога да се съглася, че авторката „няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите ѝ действителни лица и събития, ще сгрешат.“ ( от текста му на задната корица на книгата). Като читател разпознах съвсем реално съществуващи лица, на които разбира се, са дадени измислени имена, като Афродита – първата транссексуална жена у нас, която след смяната на пола си става гадателка. Точно такава е Адриана, бивш Андрей, за която и досега се появяват съобщения в медиите и която дори визуално напомня героинята на Елена Алексиева. Точно както е описано в романа, в действителност операцията за промяна на пола се е предавала по една телевизия. Съвсем реална е и жената в инвалидна количка, хранеща гълъби на тротоара на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Алабин“, която също откриваме в книгата (междувременно тя вече не се подвизава там). Бизнесменът Коки, който в конкретния момент преживява своето душевно прераждане, я нарича „Статуята на Свободата“! Познати черти може да забележите и у министър-председателя, който открива тръбопровод с атрактивно встъпително слово. За колоритната колекция от образи в романа ще спомена и по-нататък.

Майсторството на Елена Алексиева е в умелото преплитане на реалност и измислица и превръщането им във въздействаща художествена цялост. Бих определила „Вулкан“ като гротеска, но и като достоверна картина на живота ни през последните десетилетия. 

Поздравления за избора на заглавието заради неговата многозначност! Вулкан е името на една планета фантом, чието съществуване е предсказано чрез математически изчисления от живелия през ХIХ век френски учен Юрбен Льоверие, открил преди това по същия начин и планетата Нептун. Десетилетия наред Вулкан разпалва въображението на астрономи и любители, които се опитват да го уловят с телескопите си, но не успяват, докато Айнщайн чрез своята теория на относителността не опровергава хипотезата на Льоверие – такава планета няма. Това обаче не пречи на мнозина все още да вярват в нея и да я търсят в небесното пространство. Доколко силно владее въображението на човечеството тази неоткрита планета, говори и новината за изпратената към Луната на 8 януари т. г. първа частна американска ракета, която се нарича „Вулкан“. 

Планетата преди години се появява в популярния научно-фантастичен сериал „Стар Трек“. В съществуването й е убедена и гадателката Афродита от романа на Елена Алексиева, дори в даден момент започва да прави астрологичните си прогнози, включвайки влиянието на Вулкан, който управлявал зодия „Дева“.

Същевременно романът е истински вулкан от емоции, случки, философски размишления, драматични обрати и изблици смях. Забавно е, че сравнението с вулкан се появява на няколко места в текста, понякога съвсем неочаквано. „В полумрака лицето му (на Глиста, собственик на нощен клуб) беше сиво и бдително, застинало в дълбоководно безвремие, сред което масивният нос стърчеше като вулканична скала.“ На вулканична скала оприличава гръдта на Свободата от картината на Дьолакроа изпадналият в деменция художник Клаус Шимелхоф, който се появява в началото и в края на повествованието.

Ако думата „вулкан“ се мярка като закачка към наблюдателния читател, то има две големи теми, които са постоянен лайтмотив  - темите за свободата и щастието. Всеки от основните персонажи разсъждава върху тях, търси ги, иска да разгадае смисъла им. Тук отново проличава афинитетът на авторката към будизма, който вече показа и в сборника си разкази „Прекъсването на самсара“. Преживелият катастрофа бизнесмен Коки стига вътрешен катарзис и се отказва от богатството си, за да се почувства свободен, въпреки опитите на Мара (злият дух в будизма) да го изкуши. И макар временно отново да се връща към предишните си бизнес дела под влияние на своя приятел Дуньо, в предпоследната глава, озаглавена „Двамата Буди“, те дружно се отправят към лудницата в село Радован, където е намерил своя пристан и доктор Азнавур Церовски, извършил операцията за смяна на пола на Афродита. 

На свободата си държи и момичето с козина Милена. То не се задържа на едно място, не се привързва към никого, появява се някъде, ако му стане интересно – остава, но изчезва при първа възможност. Поведение на безпризорно коте, което, каквито и трудности да му поднася животът, винаги запазва вътрешното си достойнство и чувство за независимост.

Ще спомена само още някои впечатляващи образи в романа като Еднокракия с татуирани патриотични изображения по крайниците, който, щом му омръзне порното, си пуска видеозапис с прословутия мач, когато Костадинов отбелязва победния гол над французите и проправи пътя на България към Световното първенство през 1994 г., на което българите се класираха четвърти. Еднокракия многократно гледа това видео и плаче. „Защо плачеш? Лошо ли ти е?“ – пита го Милена, на което Еднокракия отговаря: „Не се бой, момиче. От щастие плача. От гордост, че съм българин.“

Не знам как биха реагирали на тази част от „Вулкан“ някои патрЕоти, но те май такива книги не четат.

Забележителен персонаж е и ромчето Исус, което се подвизава по улиците и за известно време става нещо като покровител на изпадналия по своя воля до положението на клошар доскорошен бизнесмен Дуньо.

Един от най-ярките образи обаче е поетът пънкар Сатан Пирдопски, който впоследствие се превръща в гадателката Афродита. Сред най-забавните за мен пасажи в романа беше литературният анализ на единствената публикувана творба на Сатан - стихосбирката „Микроб“. Анализът е озаглавен „Радикална херменевтика“ и е образец на критика, в която авторът се чуди как по-научно да се изрази и вместо респект постига комичен ефект. Особено, когато цитираните стихове, обект на сериозното научно изследване, са от сорта на: „Мама беше хубавица, но с една едничка цица..“ Да не пропусна и въвеждането на нов литературоведски термин – творбец! Дали няма да го срещна в някои пореден професионален анализ?

Не мога да не отбележа и композицията на романа. Вече споменах, че той започва и завършва в дома на изпадналия в деменция художник Клаус Шимелхоф. Но докато в първата глава все още не сме подозирали коя е българката Магда, която го обгрижва, накрая вече сме разбрали, че тя е майката на косматото момиче Милена, за чието отглеждане е изпращала припечелените в чужбина пари. Така повествованието се връща към своето начало, но читателят вече го поставя в контекста на всичко, случило се до този момент. Много умело Елена Алексиева някъде в средата на книгата пренася действието в дома на Юрбен Льоверие, заподозрял през XIX век съществуването на планетата Вулкан - едно любопитно надникване във всекидневието на учения, дал началото на легендата за едно реално несъществуващо небесно тяло, което вълнува въображението и до днес.

Бих писала още за най-новата книга на Елена Алексиева, но по-добре да прочетете самия „Вулкан“, а не дълги отзиви за него.

Недоразумението около получаването и връщането на наградата „13 века България“ не може да помрачи художествените качества на този роман.