Дъщерята на поетесата

 

Всъщност, заглавието би трябвало да бъде „Дъщерята на поетесата, която не запомних с добро“, както съм озаглавила една публикация в блога си от август 2019 г., но предпочетох да не добавям това продължение. Вчера по повод смъртта на поета и преводач Кирил Кадийски научих, че популярната фраза на Хилон от Спарта: „За мъртвите или добро, или нищо“ не съдържала продължението „освен истината“, което много ми харесваше. Компетентни хора ми приведоха доказателства, че това допълнение е измислено по-късно. Очевидно от човек, който е държал на обективността.

Няма да спра да повтарям, че за мен смъртта не е индулгенция. Тя не може да изтрие с един замах лошите спомени, които някой е оставил у нас. Не искам да се чувствам виновна, че такива спомени са останали в паметта ми. Убедена съм, че всеки трябва приживе да мисли как ще бъде запомнен и да не огорчава другите умишлено.

Дълги години мислех, че съм злопаметна, но постепенно открих, че ако човек, който ме е засегнал, след време прояви добро отношение към мен, напълно забравям обидата. Ставала съм приятелка с такива хора. За съжаление, с поетесата, която на младини не запомних с добро, не се видях втори път и усещането ми за обида не можа да се разсее.  

Случи се така, че се срещнах с дъщеря й. Стана преди няколко месеца на литературна вечер, посветена на нейната майка и на още три известни български поетеси, вече покойници. Тази инцидентна среща остави следа у мен, но не я описах веднага. Искаше ми се да я осмисля. Вече се чувствам готова да разкажа за нея.

Дъщерята на поетесата беше поканена да разкаже спомени за майка си. Първото ми впечатление от нея беше, че излъчва доброта и благост. Възрастта беше оставила отпечатък върху физиката й, но тя гледаше на света с усмивка. Държеше се непринудено и мило. Неволно правех сравнение с майка й, която на вид беше „сербез жена“, с остър поглед и с остър език – извън нежните й стихове. Естествено, дъщеря й говореше за нея с много любов и възхищение. В даден момент започна да обяснява, че тя много подкрепяла и поощрявала младите пишещи, а това беше в пълен дисонанс с моите спомени за нея. После добави, че все пак поетесата била и строга, особено с автори, у които е открила талант и е вярвала, че имат бъдеще в литературата, докато към отчайващо бездарните предпочитала да се отнася по-любезно, като утешение.

Имах чувството, че казва тези думи заради мен, което със сигурност не беше така, защото тя не ме познаваше. Едва ли беше прочела публикацията в блога ми, където описвах с каква наслада майка й в далечната ми младост беше разгромила стиховете, които й занесох в списание „Септември“ по препоръка на поета Димитър Василев, и колко смазана се почувствах след разговора си с нея. На друг мой познат пък беше препоръчала да се посвети на преводачеството, а не на поезията, и той също й беше дълбоко обиден. Не беше права за стиховете му. Те показваха литературен талант, макар че по-късно той наистина предпочете повече да превежда, отколкото да се изявява като автор. Не знам как въпросната известна поетеса е мислела, че ще ни стимулира с прекалената си критичност. Ако се вярваше на дъщеря й, правила го е с тези, у които е виждала талант, способен да се развие. Значи би трябвало да се почувствам поласкана, че унижавайки ме, ми е мислела доброто като автор. Не се чувствах поласкана. Най-точната дума, която изразява състоянието ми след въпросния разговор в младостта ми с нея, е унижение. Беше стигнала дотам, че да ме обвини в недостатъчно познаване на българския език, защото в едно мое стихотворение си личало недобро владеене на граматичните форми. Тогава наивно се опитах да се защитя като й казах, че съм взела с отличие изпита си по граматика, и бях сразена с фразата: „Въпреки отлично взетия изпит, сте използвали грешна граматична форма!“ Как ли би възприела някои съвременни български автори, които изобщо не се съобразяват с граматиката, но си имат своите читатели и почитатели?   

После съм се питала как би се почувствала маститата поетеса, ако някой се държи по този начин с дъщеря й, моя връстница. И ето, дъщеря й стоеше пред мен, излъчваща доброта и благост... Помислих си: Дано никой никога не се е държал с нея така, както нейната майка с мен!

На въпросната литературна вечер прозвучаха записи с автентичния глас на поетесата, която рецитираше свои стихове. Стиховете нищо не печелеха от това, че ги изпълнява авторката им. Дори такива, които съм харесвала, когато съм ги чела, не можех да разпозная веднага и вече не ги намирах за хубави. Причината беше в гласа на поетесата. Звучеше... о, как ми се иска да намеря дума, която да не е прекалено обидна, за да не излезе, че й отмъщавам със задна дата заради психическата травма, която ми причини някога! Звучеше... недостатъчно културно. По-точно, като продавачка на сергия на пазара! Вероятно дългогодишната ми работа като радиожурналистка е развила у мен непоносимост към зле звучащи гласове. Реших да сверя впечатленията си с моя колежка, която също присъстваше на литературното събитие, и се оказа, че тя напълно споделя мнението ми.

 Но - дотук за поетесата. Реално пиша този текст не заради нея, а заради дъщеря й, която срещнах за първи път, когато вече и двете сме жени на възраст. В края на събитието много от присъстващите отидоха при нея, за да й кажат колко ценят майка й. Тя искрено се радваше, продължаваше да се усмихва лъчезарно. Изпитах огромна топлота към нея. Дори не знам защо. Дали защото нейната майка, която и на вид си беше „сербез жена“, беше създала толкова мило свое продължение? Само че не ми даваше сърце да я заговоря. Какво можех да й кажа? Че има стихове на майка й, които ми харесват, но аз съм от авторите, с които тя е била прекалено строга и това им е оставило белег за цял живот? Разбира се, аз много рядко мисля за този белег, но винаги, когато се спомене името поетесата, си спомням за него. Познавам хора, които я помнят с добро. За съжаление, аз не.   

Така и не заговорих дъщерята на поетесата. Тръгвайки си от литературното събитие, минах покрай нея и тя ме загледа, както ми се стори – с очакване. Сигурно предположи, че ще й кажа няколко хубави думи за майка й, както бяха направили други присъстващи. Само че аз нямах никакво желание да говоря с нея за майка й. Единственото, което бих й казала, би било: „Толкова сте мила и лъчезарна!“, но не го направих, защото знаех, че ще се разплача.

Припомням и публикациите си: 

Поетесата, която не запомних с добро

Разминаването между творчество и автор

Откъс от началото на "Славянско танго"

 

Преглеждайки блога си, осъзнах, че в него съм публикувала само два откъса от книгата си „Славянско танго“, издание на „Книжен тигър“ от 2009 г. Реших да попълня тази празнота, още повече, че напоследък съм на вълна изучаване на чужди езици, а в книгата съм описала как в доста напреднала възраст се захванах сериозно с изучаването на полски език и как това оказа неочаквано въздействие върху мен и начина ми на писане.

“  “  “

 

В някакъв момент, когато се запитах дали харесвам живота си... и помислих, че общо взето го харесвам... но от паметта ми заизскачаха образи на хора, които разсеяно бях подминавала през годините, а сега се открояваха по-ярко, отколкото бих допуснала... после като призрачни флуоресциращи риби изплуваха неосъществени намерения, забравени мечти, пренебрегнати любови...

В такъв момент, преди две години, реших най-после да изпълня едно свое желание, останало от младостта ми – да науча полски език! Това беше моя стара мечта... като възможна, но неосъществена любов...

Връщайки се, вече в зряла възраст, към тази любов, изобщо не допусках доколко тя ще ме промени...

Не знаех, че душата ми постепенно ще възвърне младостта си... дори външно ще придобия някогашния си облик... и все по-често хората ще ми казват: „Но вие сте млада!”... и ще откривам искрена симпатия в очите им...

И всичко това... защото преди две години се заех сериозно да уча полски! Май звучи несериозно...

Мога да дам съвсем прозаично обяснение за моята почти невероятна метаморфоза: когато се отдадем на интелектуално занимание, което изисква от нас усилия, каквото е ученето, умът ни е ангажиран, не се сещаме така често за материалната храна... и неусетно придобиваме младежката си форма, поизгубена през зрелите години...

Такова е разумното обяснение за моето духовно и физическо връщане към младостта... Има и друго... То е алхимия... То е наистина като в приказките...  

В незнаен, непредвиден миг някой произнася една-единствена дума... и тя се оказва вълшебна... като горещата сълза, която стопява стъкълцето от огледалото на дявола, попаднало в окото ни... и отново виждаме света с добри очи... а ледените замъци на Снежната царица се пропукват и рухват... и на тяхно място идва слънцето... животът с всичките му цветове...

 

Нямах представа, че ще ми се случи такова нещо... нито кой ще произнесе вълшебната за мен дума...

 

Може би беше случайност, но това стана в Полша...

 

В даден момент реших „да пренапиша” живота си на полски...  така че първо се появи полската версия на тази книга,  после я преведох на български... Исках да се получи  пълноценно двуезично издание.

Впоследствие осъзнах колко е самонадеяно да си въобразиш, че можеш да създадеш литературна творба на чужд език, който учиш едва от година и няколко месеца... Но в края на моя неуспешен езиков експеримент все пак ми остана българският превод... Част от оригиналния полски текст включих в края на книгата.

 

Това е разказ за една голяма любов... В него има случайности, ревност, обрати и щастлив край...

 „      „    „

 

Напоследък често ме навестява един мой ярък спомен... Преди няколко години отивах  към болницата, където лежеше майка ми. Не знаех какво точно се е случило с нея -предишната вечер получи сърдечна криза и я приеха по спешност....

Изненадващо, пред мен изникна образът на моята майка, но от времето, когато беше по-млада... Усмихваше се и танцуваше... танго... Изглеждаше щастлива... Запитах се какво би могло да означава това привидение – че майка ми е оздравяла и душата й се сега радва, или обратно, че се чувства така еуфорично, защото вече танцува в друг свят...

Вървях по софийските улици и пред очите ми се поклащаше, в ритъма на недостигаща до мен музика, усмихнатият образ на моята майка... Наистина изглеждаше щастлива... Макар че... не се виждаше с кого танцува... ръцете й като че ли се опираха на нечии рамене, но във въздуха...

В болницата научих, че майка ми се чувства по-добре... значи такъв беше смисълът на усмихнатото й привидение... но никога не успях да разбера кой беше другият танцьор, който  я караше да изглежда по-млада... и щастлива…

 

Нещо подобно чувствам сега и за себе си... Очевидно душата ми от дълго време боледуваше – стараеше се да бъде силна (в живота това е нужно), а беше станала мрачна...

В последния ден на 2007 г. колеги от Радиото ме поканиха в предаването си, за да изпратим отминаващата година със стихове... Тогава прочетох кратко стихотворение  за това как дълго променях крехкия си духовен облик, освобождавах се от излишната доброта... и толкова работих над своя нов портрет, че вече би трябвало да се харесам на себе си... но май не се харесвах... Финалът беше: „...и се моля отново да стана добра, но не зная дали ще мога...”

„Доста е тъжно!” – каза ми колежката Веселина.

„Да, но е вярно!” – признах тогава.

После, по някаква случайност, с Веселина направихме предаване за аржентинското танго (оттам по-късно ми хрумна заглавието на тази книга)... А междувременно се върнах към младежката си любов – полския език, който усилено започнах да уча... мислех за Полша, общувах с поляци, открих как добре се чувствам, когато пиша на полски... Стараейки се да изразя себе си на език, който все още не владеех достатъчно, като че ли участвах в хубаво приключение... и забравях за дреболиите от всекидневието... и като че ли станах по-добра...

На всички препоръчвам такова лечение на духа – да се отдадеш в определен период от време на култура, различна от твоята, но която с нещо ти е близка... Наистина е като танц - стараеш се да хармонизираш своите движения и жестове с другия, мислиш за него, сравняваш се с него...

 

В даден момент имах чувството, че танцувам... танго... и бях щастлива... като привидението на майка ми преди няколко години, когато оздравя... Може би и моята душа оздравя... И както в случая с това привидение, не се виждаше с кого точно танцувам виртуално: с полския език, с един млад поляк или със самата Полша... но важен беше резултатът: чувствах се по-добре...

 

Когато казах на колежката си Веселина, че искам да напиша книга със заглавие „Славянско танго”, тя ме предупреди: „Тангото за мен е страст... любов... Ако липсват в книгата ти, няма да е интересна!”

„Е... ще става дума за любов!” „Към кого?” – полюбопитства колежката.

„Разбира се, че към сина ми и мъжа ми!... но ще има и още нещо...”

 

„  „  „

 

Всичко започна с това, че в началото на ваканционния курс по полски език и култура Полоникум, нашият млад преподавател във Варшавския университет ни даде първата домашна работа и посъветва да я напишем... като разказ...

 

 

 

Гергина Дворецка

06.08.08                           

                                Моят първи контакт с Полша

                                ( домашна работа – разказ )

 

Това ще бъде разказ за голямата ми любов към полския език. В тази история има различни случайности, ревност, обрати и щастлив край.

Историята започна в годините на моята младост, когато бях студентка в Софийския университет. Следвах българска филология, но имахме и лекции по граматика на другите славянски езици. Тогава се срещнах за първи път с полския език. Това бе любов от пръв поглед!

В моето семейство имаме франкофонска традиция. Във френското училище в София учех и испански, и руски, защото бяха включени в програмата.

Полския език сърцето ми избра само.

Търсех учебник и какво щастие изпитах, когато открих книгата на Тереса Домбек!

Писах за това на приятеля си, който следваше в чужбина, и за мое учудване той прояви ревност. Отговори ми с иронично писмо за „моя любовник, полския език”. С този приятел бързо се разделихме... Но нищо не ми липсваше: четях текстове от полски автори, стараех се да запомням стихове наизуст, често без да разбирам точно за какво става дума. Мелодията на езика ми харесваше...

    Започнах да уча полски сама. Беше ми приятно, но щом стигнах до склоненията на съществителните, първоначалното ми въодушевление угасна...

    Когато срещнах бъдещия си съпруг и се влюбих в него, се оказа, че той също харесва полския език и си е купил същия учебник на Тереса Домбек, който вече имах вкъщи. Сега разполагаме с два екземпляра...

Преди четири години опитах отново да уча полски сама и отново, когато стигнах до скланянето на съществителните, ентусиазмът ми се изпари...

За първи път пристигнах в Полша през 2007 г. Преди това не бързах да видя тази страна, както жена, влюбена в снимката на младеж и нямаща смелост да се срещне с оригинала.

Първото ми пътуване до Полша беше невероятно! Припомнях си стиховете на Владислав Брониевски: „... да видя Висла и Татрите, всичко обичано и почувствано...”

Имах щастието да видя Висла и Татрите, всичко, което обичах и чувствах в моята младост...

Когато се върнах вкъщи, реших най-после да уча полски не сама, а в Полския институт. Записах се на курс. Започнахме уроците... и стигнахме до склонението на съществителните. За трети път в моя живот се запитах: „Какво ще правя? Това никога не може да се научи!” Но сега въодушевлението ми не изчезна. И... о, чудо! Склоненията започнаха да ми харесват. Както, когато обичаш някого, дори това, което ти се е струвало недостатък, вече чувстваш като достойнство.

Този първи разказ, който пиша на полски, е обяснение в любов към полския език. Моето любовно обяснение е пълно с грешки, защото в любовта човек винаги прави грешки.

Сега, в моята напреднала възраст, не мисля дали любовта ми е взаимна или не. Достатъчно е, че съм в Полша, говоря на полски и си припомням една популярна полска песен: „Dobrze wiem, co to miłość prawdziwa!” Добре знам какво е истинска любов!

Моята любов към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.        

 

                                “       “    “

 

      „Прочетох работата Ви, Пани Гергино.” – каза ми Младият Преподавател от Варшавския университет.

Не изглеждаше особено доволен. Може би, защото бях направила много грешки в домашното си... но не знам защо тогава помислих, че иска да ме попита какво означава финалната фраза в моя „разказ”:  „Любовта ми към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.”

    Преди междучасието предложи да разговаря с всеки от нас, който би искал да остане в класната стая – правеше го често по време на целия курс в Полоникум и аз обичах да се възползвам от това, за да го питам за полския език... но моята първа домашна работа не исках да обсъждам с него и припряно излязох навън с останалите студенти...

 

Тогава още не знаех, че след като се върна в София, Младият Преподавател за известно време ще бъде връзката ми с Полша. 

 

Из "Славянско танго", изд. "Книжен тигър", 2009 г.

 

Други откъси от книгата в блога ми:

Славянско танго 

Пани Гергино! Варшава се буди от сън...

 

Какво ми даде „подготвителният“ клас във Френската гимназия

 

Гергина Дворецка (вдясно) на откриването на изложба в 9-а Френска гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ на 20 ноември 2024 г. по повод шестото издание на Международния ден на учителя по френски език, въведен от президента Еманюел Макрон Снимка: Владимир Дворецки

Днес подписах петицията до министъра на образованието „Да запазим езиковите гимназии и часовете по чужд език“. Освен намаляване на часовете по чужд език в тези гимназии, предложената реформа, предвижда в началния клас, някога наричан „подготвителен“, когато основно се набляга на усвояването на съответния език, да бъдат въведени повече часове по други предмети, за да не изоставали децата в обучението си по тях.  

 Завършила съм 9-а Френска гимназия през 1972 г., т.е. преди повече от половин век, но и досега си спомням колко важен беше за мен този основополагащ за знанията по езика клас. Потопихме се изцяло във френския език и култура. Имахме часове по българска литература, математика и пеене, но основното в учебната програма беше френска лексика, фонетика, граматика, синтаксис. Помня, че ни преподаваха и предмет „Френска цивилизация“, който ни въведе по подходящ за възрастта ни начин в историята и традициите на Франция. Това оставя отпечатък за цял живот.

Държа да спомена една важна подробност. Уча френски език от 5-годишна възраст – първо в забавачката в Алианса на площад „Славейков“, а после до 7-и клас в курсове по езика пак в Алианса, но в сграда на ул. „Алабин“ – три пъти седмично по два учебни часа. Бях убедена, че вече знам френски доста добре и в подготвителния клас едва ли ще надградя кой знае колко. Учудването ми беше голямо, когато в края на първия срок установих, че само за три месеца и половина съм достигнала нивото на знания по френски, натрупани в курсовете за цели 7 години, и вече започвах да научавам нови и нови негови тънкости. Ето за какво интензивно изучаване на езика става дума!

Имаше един метод на езиково обучение в подготвителния клас, който може и да е бил специфичен за Френската гимназия – съпругът ми, който е завършил пловдивската Английска гимназия, и синът ни, възпитаник на Първа английска в София, нямат спомен за такъв метод. Когато в час учителката ни казваше нова френска дума, всеки от нас трябваше да я повтори на глас пред всички. Ако имаше проблем с произношението (известно е, че на френски то никак не е лесно), ученикът биваше поправян, докато не каже думата достатъчно добре. Така имахме възможност да чуем съответната дума тридесетина пъти, колкото бяхме хората в класа, а и сами да я произнесем. Ефективен начин за запомняне!

Много години по-късно, като журналистка в програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио, в авторското си предаване „Европа без граници“ въведох рубриката „Стани полиглот“, в която приложих точно този метод за научаване на думи на чужд език. Специалист по езика казваше популярна дума или израз на някой от европейските езици, отваряхме директните телефони за обаждания на слушатели и всеки желаещ можеше да я произнесе в ефир. На най-добре представилите се давахме награди – материали за чуждоезиково обучение. Идеята за тази рубрика, която някои си спомнят и до днес, ми хрумна, защото се възползвах от гореспоменатия си опит в часовете по френски.      

Засиленото изучаване на основния чужд език, както и на втория западен - за мен това беше испански, и задължителния тогава руски, не попречи на обучението ни по останалите предмети в следващите класове. След завършването на гимназията - с общ успех на класа ни над 5.50! - всички съученици от моя „А“ клас влязохме още първата година в университетите, и то не само във филологически специалности. Цялостната ни подготовка беше на много високо ниво и никак не ни ощети това, че в подготвителния клас наблягахме основно на френския.

Нека не се променя обликът на този начален гимназиален клас в езиковите гимназии, когато най-активно се изучава основният чужд език!

Традицията на българските езикови гимназии не бива да се губи!

Накрая ще се върна на снимката към тази публикация. На нея, освен мен, като нейна авторка, е и друга възпитаничка на Френската гимназия– доц, д-р Цветелина Даскалова, архитект, зам.-декан по научната и международна дейност в Университета по архитектура, строителство и геодезия (вляво). На снимката са също така ученици и преподаватели от настоящата Френска гимназия: Вяра Любенова – председател на Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България (в средата), младата преподавателка Браяна Ракова (вдясно). От години като журналистка следя дейностите на Асоциацията и знам колко ентусиазъм, творческа енергия и най-вече любов влагат тези учители в часовете си. Сигурна съм, че така е и с всички преподаватели по и на други чужди езици, които разширяват кръгозора на децата към света. Намирам за неуместно да бъде ограничавано полето на благородната им и полезна работа!    

Хубавото коте от "Сан Стефано"

 

Всъщност, това е една много тъжна история. Не знам кого ще трогне, но искам да я споделя. Преди два дни с Владимир Дворецки вървяхме по улица "Сан Стефано" и забелязахме едно хубаво коте, което ядеше на тротоара. Загледахме се в него и потресени забелязахме, че то не яде, а ближе лакомо абсолютно празната тротоарна плочка. Очевидно там е имало някаква храна, от която нищо не беше останало, но на котето още му миришеше на нея и то настървено обираше последните следи от този аромат.

Като големи коткари с мъжа ми винаги носим паучове и гранули за бездомните котки. Веднага отворихме един пауч, но първо попитахме жената, която седеше на столче пред близкия магазин, дали да му го дадем. Предположихме, че тя се грижи за бездомничето. Жената презрително повдигна рамене, в смисъл "Все ми е тая". Сипахме на котето от пауча и то веднага се захвана с него, както се вижда на двете снимки. Освен нашите пет домашни котета обичаме да снимаме и улични красавици и красавци, а този наистина беше много красив пухкавелко.

"Момченце е, нали?" - попитахме жената пред магазина. "Да!" - неохотно отговори тя. Виждаше се, че й досаждаме с темата за котето. После, все така неохотно добави: "Той имаше и сестра, но нея я осиновиха в Германия." "А защо него не? Той е толкова хубав!" "Сигурно защото не е социален" - заяви жената.

Не знам какво искаше да каже. Котарачето не побегна от нас, а не ни познаваше, позволи ни да го доближим. Какво му беше асоциалното?

"А как се казва?" - попитахме все още усмихнато. "Глупи" - отговори жената. Забеляза изумените ни погледи и повтори: "Да, Глупи."

Как можеше да нарече едно толкова хубаво коте Глупи?

Продължихме по пътя си. Поне тази вечер щеше да е нахранен. Но и досега сърцето ми се свива най-вече при мисълта, че това котараче не е обичано. И ние не можем да приберем в дома си всички бездомни котки, но не само редовно храним тези в квартала ни, а се отнасяме към всички тях с любов. Даваме им имена като Джоконда, Клодин, Дон Карлос, Марк Антоний, Едвин и Бони (двама персонажи от "Царицата на чардаша"). Това са част от кварталните котки, които обгрижваме в момента. Никога не би ни хрумнало да наречем тези същества в нужда с име, което ги унижава. Затова няма да запомним котарачето, за което ви разказах, с обидното име, което му е дала жената пред магазина. За нас то ще е Хубавото коте от "Сан Стефано".

При първа възможност ще минем оттам пак да го нахраним. Пък дано има късмет да го осинови добър човек!

35 г. от първото излъчване на европейското ми предаване по БНР

 

Точно на днешната дата, 20 юли  1990 г., по програма „Христо Ботев“ на БНР прозвуча първото ми предаване за обединена Европа! Тогава то се наричаше „Младежта среща Европа“ по името на Международния младежки конкурс на Италианското радио и телевизия RAI, в който младежи до 25 –годишна възраст бяха поканени да изразят чрез художествено произведение представата си за една Европа без граници. В началото на тази публикация съм сложила снимка на рекламна фланелка за този конкурс, който през 1991 г. организирах и в България чрез предаването си в Младежка редакция на Радиото. Сред четиримата победители в първото издание на конкурса, наградени с пътуване до Венеция, беше и световноизвестният днес български писател Георги Господинов. Стана ми много приятно преди няколко дни, когато видях негова снимка на среща в препълнена зала в Рим и прочетох, че снимката е направена от поета и литературен критик Йордан Ефтимов, който пък беше победител във второто издание на същия конкурс през 1992 г. Очевидно, добър подбор е направило журито ни!

Няма да повтарям неща, които вече съм писала в блога си, само ще припомня, че предаването ми се излъчваше в продължение на близо четвърт век, до 17 септември 2014 г., когато напуснах БНР поради навършване на съответната възраст. През това време на три пъти смени името си - първите си 7 години се наричаше „Младежта среща Европа“. После при смяна на административното ръководство стана „Европейски проекти“, накрая – „Европа без граници“. Радвам се, че и досега има слушатели, които го помнят, макар че не е в ефир вече повече от 10 години.

Годишнината на авторското ми предаване обаче ме подтиква да споделя какво мисля за перипетиите, които преживява самият Европейски съюз. Преди 35 години, когато, благодарение на един младежки конкурс, се вдъхнових от идеята за обединена Европа, той дори още не се наричаше така – официално прие това наименование с Договора от Маастрихт през 1992 г. Отначало малко българи знаеха какво е ЕС, после, в края на 90-те и след приемането на България за пълноправен член през 2007г., темата стана много модна, нароиха се предавания и публикации за евроинтеграцията... През последните години ентусиазмът стихна и сега имаме български депутати в Европейския парламент, които открито се стараят да го взривят отвътре.

Какво бих казала за себе си в тази ситуация? Ще кажа, че аз също съм изживявала разочарование от трудноподвижната бюрократична машина на Европейския съюз, но продължавам да се чувствам европейка по дух. Онези, които уж ратуват за националната ни независимост, всъщност ни теглят към друг съюз, в който никак няма да сме независими. Неголяма държава като нашата може да оцелее при безжалостната световна конкуренция само ако е част от по-голяма и силна общност, която да й бъде опора. Важното е да бъде правилната общност! Аз избирам Европа!

Още по темата в блога ми:

Една европейска радиогодишнина

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

Тук може да чуете последното ми европейско предаване, излъчено по по пр. "Хр.Ботев" на БНР на 17.09.2014 г. През последните 3 г. то се наричаше "Европа без граници".

http://bnr.bg/hristobotev/post/100461507

 

Една моя читателска дилема

 

Напоследък не страдам от скрупули и, щом някоя книга не ме грабва, не я дочитам. Това в младостта си почти никога не го правех. Сега давам шанс на такава книга до 150-ата страница и, ако все така не изпитвам удоволствие от четенето й, с чиста съвест я зарязвам. Точно на този етап – до 150-а страница съм стигнала с двете книги, които чета паралелно: „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, превод Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, и „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, превод Рада Шарланджиева, изд. „Летера“. Отделен въпрос е как така „всичката Мара втасала“, та вземаме с мъжа ми книги и от библиотеката, при положение, че вкъщи ме чакат купчини закупени от Панаири и Алеи, но то си е мой читателски проблем. С двата споменати романа положението е особено. Първо ще уточня, че и двата превода ми харесаха. Преводачката на японската книга е дала и допълнителни пояснения под линия, които обогатяват познанията ни за живота и традициите в Япония. Дотук добре. Останалите ми бележки са за съдържанието на двете книги.

Всеизвестно е колко обичам котки и държах да прочета „Пътеписът на един котарак“. Мислех, че ще стане за ден-два, защото темата ми е любима, но не стана така. Още от първите страници написаното от японската авторка ми се стори по детски наивно. Как главният герой Сатору и приятелят му Косуке намерили малко котенце и всеки от тях искал да го вземе в дома си, ама бащата на Косуке бил категорично против и Сатору инсценирал бягството на приятеля си, та бащата да се уплаши, че ще изгуби сина си, да се смили и да приеме котето, но не станало така, а точно обратното. Как на една ученическа екскурзия Сатору и друг негов съученик, Йошимине, пак предприели бягство от групата, та Сатору да види същото коте, отглеждано вече от друго семейство в близък до маршрута на екскурзията град. Ученическите екскурзии и разни детски бягства са любими сюжетни аксесоари на авторката и тя не се притеснява да ги повтаря. Няма нищо лошо в детската наивност и се питам дали ако бях на 13-14 години романът щеше да ми допадне, но като си помисля, че на тази възраст любим автор ми беше Виктор Юго, малко се съмнявам. Има и нещо друго: уж повествованието се води от котарака Нана, но в книгата са разказани истории от детството и юношеството на собственика му Сатору, на които котаракът не е присъствал и няма как да ги знае. Реално това само на моменти е „пътепис на един котарак“, но в по-голямата си част не е. Иначе авторката има верни наблюдения върху психологията на котките и техните стопани. Очевидно е голяма коткарка и по тази причина ми е много симпатична, но, за съжаление, това не прави книгата й по-четивна за мен. 

Затова реших да се разтуша с романа „Цепнатината“ на Дорис Лесеинг. Харесвам книгите й „Лятото преди мрака“ и особено „Петото дете“, където главен персонаж е изтърсачето в многодетно семейство – странно, примитивно същество, дошло като че ли от праисторията на човечеството. Реших, че трябва непременно да прочета „Цепнатината“, в която писателката се връща към тази най-ранна история на човешкия род. Отначало ме очарова поетичният стил и хрумването повествованието да се води основно от древен римлянин, който разчита старинни документи, описващи зараждането на човечеството. Ентусиазмът ми обаче бързо се охлади, когато се занизаха описания за живота на Цепките и Изродите. Авторката се основава на хипотезата, че първите представители на човешкия род са били само женски индивиди, Цепки (сещате се защо), а когато са започнали да се появяват мъжките, те са били възприемани като аномалия и затова са наричани Изроди, дори са изхвърляни, за да умрат, или били малтретирани. Думата Изроди ме отблъскваше. Постепенно тя беше заменена с Църкала (пак се сещате защо). Изобщо, на описанието на половите органи, и то доста натуралистично, са отделени доста пасажи в началото на книгата, което никак не ме спечели като читател. После гениталиите останаха на по-заден план, но продължиха сцените на привличане и противоборство между мъже и жени на фона на всемогъщата природа. Някаква притча, но състояща се от случки, които все повече ми се струваха не по-малко наивни от преживяванията на героите в книгата за котарака Нана от споменатата по-горе японска книга. Продължавах обаче упорито да напредвам до заветната за мен 150-а страница, когато щях да реша ще довършвам ли книгата или не. Душата ми се разведряваше за кратко, когато попаднех на епизод от живота на древноримския разказвач, защото обожавам историята на Древен Рим, но после пак затъвах в трудно проходимото всекидневие на Цепки и Църкала.

Е, сега и при двете книги съм достигнала до своя читателски Рубикон и не знам дали ще го премина. Японският роман е световен бестселър, а авторката на „Цепнатината“ е нобелистка, само че мен такива етикети може да ме привлекат, но не и да ме задържат. Единственото, заради което бих дочела първата, е, че обожавам котките, а втората – защото други книги на Дорис Лесинг са ми доказали, че тя наистина е писател от голяма величина. Ако в крайна сметка дочета и двете книги, ще споделя дали съм си променила първоначалните впечатления.  

ПОСЛЕПИС:  

В крайна сметка, дочетох двете книги - „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, превод Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, и „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, превод Рада Шарланджиева, изд. „Летера“. Не съжалявам. Особено за котешката история! При нея се бях застопорила на 150-а страница, точно когато главният герой Сатору, иначе голям любител на котки, искаше да спаси едно изпаднало в беда кученце. Не че ситуацията не е умиляваща, но все повече у мен се наслагваше впечатлението, че романът е предназначен за деца. Все едно, че слушаш детско гласче да ти пее песничка. Хем е симпатично, хем в даден момент започва да ти липсва богатството на зрелия глас. Не крия, че направих усилие над себе си, за да продължа нататък. И постепенно детското в гласа на авторката започна да ми звучи по-различно, в характерите се появиха нюанси, не бяха само черно-бели. 

В пролога и в първите две части се разказва колко много Сатору обича котките и колко добър приятел е на съучениците си Косуке и Йошимине. В третата част, за Суги и Чикако, с които първо учи в гимназията, а после и в университет в Токио, той продължава да бъде много добър приятел, но се прокрадва и ревността на Суги, влюбен в Чикако и долавящ, че Сатору също е влюбен в нея. Използвайки благородството на Сатору, Суги успява да го елиминира като съперник, без това да помрачи приятелството им. Суги обаче постоянно се измъчва от въпроса как е възможно Сатору да има толкова нещастна съдба, а да не се е озлобил, винаги да е добър и щедър, докато на самия него нищо не му липсва, а не може да бъде такъв. Наистина, обективно погледнато, съдбата е ощетила Сатору, той губи майка си и баща си при катастрофа още докато е в началното училище. Това би могло да го сломи, но душата му остава ведра, отворена за хубавото в живота. Друг персонаж от романа, който също се измъчва от угризения заради Сатору, е леля му Норико. Тя го осиновява след смъртта на родителите му и се старае да се грижи за него, но с напредването на годините все повече се разкайва, че не е пожелала навремето да предпочете длъжност, при която няма постоянно да се мести от град на град, поради което племенникът й непрекъснато е сменял училищата си. Сатору обаче я успокоява, че така е намирал нови и нови приятели. Изобщо, Сатору е като малко, но ярко слънце, което огрява всеки с добротата и великодушието си. Не е чудно, че котаракът Нана така се привързва към него. Самият Нана е далеч от душевното съвършенство на стопанина си. Той си е типичен котарак – своенравен, с чувство за достойнство, горделив, винаги готов за битки, но умее да оцени доброто отношение, да проявява разбиране към другите и да прощава. Един чудесен приятелски тандем са Сатору и котаракът му Нана! За съжаление, обстоятелствата налагат те да се разделят. Не е трудно читателят да се досети защо, но няма да разкривам финала. Младият мъж спешно търси на кого да повери пухкавия си приятел и тръгва да обикаля свои някогашни съученици, с които го свързват скъпи спомени. Обаче Нана не одобрява нито един от домовете, където го води Сатору, и накрая е принудена да го приеме леля Норико, която по принцип не обича котки. Пътешествието им, разказано през погледа на котарака, все повече ме увличаше, а когато стигнах до главата „Последно пътуване“, така ме развълнува, че се разплаках и до края четох книгата с премрежени от сълзи очи. Последното пътуване на двамата приятели е до остров Хокайдо, където цъфтят лилави и жълти цветя. Там има и море от треви, полюшвани от вятъра, сред които Нана едва не се изгубва. Когато го открива сред тревите, Сатору силно го прегръща и му казва: „Нана, не ме изоставяй... Бъди до мен!“ „Аха, каза го най-сетне. Най-сетне даде воля на истинските си чувства“ – ликува котаракът, защото е доловил, че приятелят му всеки път си е отдъхвал с облекчение, когато Нана не е одобрявал поредния приемен дом. „Как изобщо ти минава през ума, че мога да те изоставя? За нищо на света на бих те изоставил. Никога.“ .И наистина става така. 

Като човек, влюбен в котките, мога да гарантирам, че те са способни на същата преданост и всеотдайност, която обикновено се смята за присъща само на кучетата. Така че образът на котарака Нана е напълно правдив. А дали не е прекалено идеализиран Сатору? Може би, но това е логично, защото е видян през очите на своя предан пухкав приятел. Дори Сатору да е просто пожелателен образ, той ни подсказва колко хубаво е да не се самосъжаляваме и да не намразваме света, ако ни сполетят нещастия, а винаги, във всяка ситуация да търсим добрата й страна. „Пътеписът на един котарак“ е тъжна, но и носеща просветление книга. Колкото до първоначалното ми наблюдение, че звучи по детски, осъзнах, че това също е логично, щом разказвачът е котарак. Колкото и да са мъдри, котките си остават едни вечни деца.

         За втората книга, чието четене ми вървеше трудно до 150-а страница, „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, ще бъда по-лаконична. Наложих си да дочета и нея, защото сме я взели от библиотека и трябва да я връщаме. Доволна съм, че добих цялостна представа за замисъла на авторката да даде своята версия за зараждането на човешката цивилизация в най-древни времена. Още веднъж ще отбележа, че е добра нейна авторска находка разказвачът в романа й да е древен римлянин, живял през I век от н.е. По-приемливо изглежда той да се позовава на писмени текстове, основани на устни разкази за онази праисторическа епоха. 20 века по-късно е абсурдно да са останали такива писмени документи. Романът ме накара да се замисля над хипотезата, че първо са се появили женските организми, а едва по-късно – мъжките. Как, действително, се е стигнало до разделението на биологичните полове? Отговорът, който дава Дорис Лесинг, не ми се струва достоверен. Според нея, женските организми отначало се размножавали някак от само себе си, едва ли не чрез оплождащата роля на морските вълни, сред които женските основно са пребивавали. После като аномалия се родили и индивиди с мъжки полови белези и постепенно и едните, и другите инстинктивно доловили, че могат да се чифтосват помежду си... Четенето на този роман ми се стори като пътуване с бавен пътнически влак. През прозореца се мяркат картини, които уж са различни, а всъщност са еднообразни. Не ме заинтригуваха нито противоборствата между женските и мъжките индивиди, наричани съответно Цепки и Църкала, нито спонтанните им съешавания. В крайна сметка природен катаклизъм разрушава свещената за Цепките скала, наричана Цепнатината, символ на самите Цепки заради формата си, и това поставило „края на една приказка“ – така завършва романът. Само че на мен тази приказка не би беше интересна. Разказвачът прави паралел с избухването на Везувий по негово време, което потвърди предположението ми, че става дума за I век от н.е. Добре, че беше повествователната нишка за Древен Рим, та да не се отегча напълно, но тя се мяркаше рядко. С други думи, може един автор да е нобелист, но не всички негови книги будят еднакво възхищение. Не че казвам нещо ново. Просто за пореден път го констатирам.     

 

                      

 

Тъга за Доли Дворецка

 

                                                                 Доли Дворецка

Случи се така, че точно днес, когато се навършват 15 години, откакто баща ми си тръгна от този свят, пиша за кончината и на друг скъп на сърцето ми човек – нашата сестра Доли, която също си отиде в края на юни. Долорес Дворецка е сестра на съпруга ми Владимир по бащина линия – деца са на актьора от Димитровградския театър Моше Дворецки. Имат различни майки, но винаги ги е свързала голяма братско-сестринска обич, която се предаде и на мен. В профила си във Фейсбук Доли ме е посочила като своя сестра и аз така я чувствам.

Тя живееше в Пловдив, а ние в София, но в социалните мрежи постоянно чувствахме нейното присъствие до нас. Не пропускаше да ни честити рождените и имените дни, лайкваше, коментираше и често споделяше публикациите ни. Последното, което е споделила във Фейсбук, е нашата статия по повод 10-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu. По политически теми не бяхме на едно мнение – например, за Европейския съюз, и тя, като прям човек, понякога поставяше гневно емотиконче под нещо, което съм публикувала. Но това по никакъв начин не променяше сестринските й чувства към мен. Затова наистина ще ми липсва, макар че за последен път се видяхме преди около година и половина. Тогава в София бяха дошли наши роднини от Израел и тя, въпреки че беше трудно подвижна, дойде чак от Пловдив, за да се види с тях и с нас.

Доли изпитваше силна привързаност към всичките си близки: сестра си, двамата си братя, техните деца и внуци, братовчедите си. Мисля, че беше наследила това свое любвеобилно сърце от майка си, леля Данче, първата съпруга на Моше Дворецки, която съм чувала да казва с гордост: „Аз съм първата Дворецка!“. Леля Данче се омъжила за него съвсем млада и му родила три деца: две дъщери – Сули и Доли и един син – Олег. По-късно от брака му с Лилка, се родил любимият ми съпруг Владимир. Моше Дворецки се разделил и с нея, докато накрая намерил жената на живота си – леля Радка, с която живяха повече от 23 години, чак до смъртта му през 1988 г. Приемаше заварения си син Жоро като свое дете и се разтапяше от нежност пред неговата дъщеричка Радост. Хубавото е, че всички споменати дотук, винаги са се отнасяли помежду си с обич и уважение. Снимката по-долу е от второто тържество за сватбата ни с Владимир Дворецки през 1983 г., което, след това в София, направихме в Димитровград заради роднините му там. На нея вдясно е Доли, прегърната майчински от втората съпруга на баща си, моята свекърва мама Лилка.

Когато леля Данче научила, че в пловдивската Английска гимназия е приет да учи Владко, синът на Моше Дворецки от втория му брак, отишли с Доли да го намерят в общежитието. Той отначало малко се притеснил, но леля Данче му обяснила, че винаги може да разчита на тях и домът им е отворен за него. В този дом гостоприемство е намирала и майка му Лилка, когато е идвала от Димитровград да го навести. Още в първите седмици, след като се оженихме през лятото на 1983 г. Владко ме заведе в Пловдив, да се видим с леля Данче и Доли. Те живееха в една еврейска къща близо до Четвъртък пазар. По-късно сме им ходили на гости в новото им жилище в район „Тракия“.

Доли е завършила Националното училище за приложни изкуства в Троян и работеше като графичен дизайнер във фирма „Ален мак“ , а после и в „Биосет“. Гордеехме се с красивите опаковки за чайове, които изработваше. По стените на дома си беше окачила нарисувани от нея картини на библейска тематика. Иначе беше част от пловдивската артистична бохема.

Тежко понесе смъртта на майка си, леля Данче, през 2004 г. (същата година почина и моята майка), а смъртта на по-малкия й брат Олег през 2015 г. я съкрушиха. Тя така и не можа да се съвземе от тези загуби.

Не обичаше да пътува, но духът й летеше в различни посоки. Интересуваше се живо от ставащото по света, обожаваше да чете поезия и често споделяше стихове в профила си във Фейсбук. Имаше си любими съвременни български поетеси, които не са сред най-нашумелите имена в публичното пространство, но Доли ги беше открила за себе си и ценеше таланта им.

Ще я запомня нежно усмихната, излъчваща топлота и обич.

Винаги ще те обичаме, скъпа Доли!