От този свят си тръгна известната преводачка от английски език Петя Игнатова. Тя дълги години работеше в БНТ, нейни са преводите на популярни сериали като "Седморката на Блейк". Думата "телепортирам", която се повтаряше често в този сериал, всъщност е българска находка на Петя. Беше превеждала и художествена литература. За нейната колегиална отзивчивост ни е разказвала колежката й от БНТ и наша приятелка Aneta Dantcheva. Ние обаче се запознахме с Петя по време на екскурзията ни до Индия през есента на 2012 г., когато тя беше наша екскурзоводка. Това беше друго нейно амплоа, породено от любовта й към пътешествията.
Да водиш туристически групи е отговорна и трудна работа. Какви ли не туристи има, какви ли не претенции, непредвидени ситуации в чужда страна, спонтанно възникнали междуособици сред пътуващите. Водачът на групата е длъжен да се справя с всичко това. Той е този, който без никаква лична вина обира и всички негативи, дължащи се на самата туристическа агенция, защото при пътуването е неин представител.
Нашата група в Индия като цяло беше дисциплинирана, но имаше един драматичен преход с автобус от Каджурахо до Агра, който продължи 14 часа и изнерви всички. Тогава заваляха упреци към Петя, а причината беше не в нея, а в недомислицата на нейните работодатели да не предвидят пътуване със самолет или поне с влак за толкова голямо разстояние. Маршрутът беше експериментален за фирмата - освен традиционния "Златен триъгълник": Делхи, Агра Джайпур, бяха включени Варанаси, Каджурахо и Орча. Май експериментът повече не беше повторен, така че сме имали късмет да стигнем чак до свещения град Варанаси. Сега оценяваме този факт и си казваме, че неудобството от дългия преход с автобус си е струвало все пак, но тогава не мислехме така. Двамата с мъжа ми и други туристи разбирахме отлично, че не Петя е човекът, когото да залеем с недоволството си, но други не разсъждаваха като нас. Удивително беше спокойствието, което тя запази, когато някои от спътниците ни започнаха да се карат с нея. Самата тя отлично разбираше какво е раздразнило хората, отговаряше кротко и нито веднъж не напомни, че вината е на туристическата агенция. Беше изключително лоялна.
Като изключим този инцидент и някои други по-незначителни, задачата на Петя беше да превежда от английски онова, което местния ни водач Радж или други хора от посещаваните обекти разказваха. Най-често е попадала в обективите ни, когато се отбивахме в манифактурни работилници и фабрики.
Тя обаче не само превеждаше, а често правеше паралели между онова, което виждаме и други места, където е била. Непрекъснато споменаваше Етиопия и ЮАР - там беше живяла с мъжа си, който е работил в тези страни.
Не обичам спомени, в които разказвачът уж си припомня за починалия, а всъщшност разказва предимно за себе си, но все пак ще спомена, че нашето пътуване до Индия преди 6 години беше по повод 30-годишнината от запознанството ни с Владо. Той държеше за тази наша кръгла годишнина непременно да ме заведе в Тадж Махал - място за поклонение на всички влюбени по света. На Петя дължим една изключинелно приятна изненада - по време на вечерята в Агра, преди на другата сутрин да отидем в Тадж Махал, ни беше поднесена торта по случай 30 години любов. Като водач на групата ни тя беше организирала този поздрав от името на туристическата фирма. Вярно е, че на тортата името ми беше изписано на латиница като Geogriny, но откъде индийците да знаят как се пише Гергина! Споменът остава незабравим, благодарение на Петя.
На вечерята в един етнографски комплекс край Джайпур бяхме с нея около трапезата. Оттогава ни е единствената обща снимка в Индия.
Видяхме се отново 3 години по-късно, когато двама наши спътници и приятели от индийското ни пътешествие, Мария и Людмил, ни поканиха заедно на гости в софийския си дом. Петя вече не работеше за туристически фирми. При тази наша среща, за която не подозирахме, че ще е последна, говорихме за пътувания. за театър, за книги.
Тя отново се върна към спомените си от Етиопия. Разказваше много картинно и с чувство за хумор. И досега си представям, сякаш съм го видяла с очите си, високия сериозен на вид етиопец, който се грижел за сина й, докато бил малък, и детето го възприемало като най-важния човек в живота си.
Разбира се, говорихме си и за Индия. Казах й, че ще й пратя снимки, които имаме с нея.
На връщане се качихме заедно на трамвая и продължихме да си бъбрим. Тя ме наричаше по много трогателен за мен начин: "Гини". От всевъзможните вариации, които съм чувала на името си, само Петя ми казваше така. С този дребен детайл също ще я запомня. Обещахме си да се видим пак. И както често става, не се видяхме повече. После разменихме по един имейл, но така и не намерих време да издиря снимките, за които й бях говорила. Направих го едва сега, когато това за нея няма вече никакво значение.
Други нейни познати и колеги също се упрекват, че не са намерили време да се срещнат с нея, въпреки традиционното "Непременно трябва да се видим!"
Истината обаче е, че Петя Игнатова беше обичан и уважаван човек. Колега от СБЖ припомни, че е била сътрудничка на в. "Поглед", докато е работела в главна редакция "Кино" на БНТ. Засмяна, млада, хубава, ведра и приказлива - така я помни колегата журналист.
Лек път на светлата ти душа към други необятни светове, скъпа Петя!
Първата и последните две снимки в публикацията са от изгрев над река Ганг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар