Блогът на Гергина Дворецка: За поезията на Миряна Башева

Подготвях се да пиша нещо за лятото на 2020 г. и случайно попаднах на този мой текст по повод кончината на поетесата Миряна Башева преди месец и половина, който тогава не съм публикувала в блога си. Правя го сега.

През последните дни често мисля за поезията на Миряна Башева. Не за нея самата, защото не я познавах лично. Срещали сме се един-единствен път, но за това ще разкажа малко по-нататък. Помня как когато беше излязла първата й стихосбирка „Тежък характер“, с един млад тогава поет, с когото за много кратко бяхме женени, си говорехме как се появи изведнъж в литературата ни тази поетеса, за която по-рано не бяхме чували. Не беше минала през вестник „Средношколско знаме“ и списание „Родна реч“ като всички нас, които пишехме стихове още от ученици, а колко безспорно ярка беше нейната поезия. Къде се е крила досега? На години беше по-възрастна от нас и би трябвало да знаем къде се е изявявала преди да блесне още с първата си книга.

После се оказа, че Миряна Башева наистина е прописала стихове по-късно от обичайното – чак около 23-24-годишна възраст. Талантът й е изригнал изведнъж, мощно и нависоко, като гейзер, който мигом предизвиква възхищение.

В края на 70-те или началото на 80-те години на миналия век се състоя единствената ми лична среща с поетесата. Като журналистка в Младежка редакция на БНР ме бяха изпратили да направя интервю с нея за популярното тогава предаване „Хоризонт на вълните на младостта“. Предаването беше тричасово и се излъчваше до полунощ. В него имаше и материали на запис, но като цяло се излъчваше директно от студиото с преки репортажи от радиокола. В случая трябваше да отида с въпросната радиокола да интервюирам Миряна Башева в дома й на възпетия от нея булевард „Руски“. Имаше начин радиотехниката да се разположи в самия дом на интервюирания и разговорът да се излъчва оттам, но нещо се беше осуетило – или при техническите проби е имало проблем със звука, или домакинята ни е решила, че не е нужно непознати хора и техника да нахлуват в личното й пространство, така че прекарахме с нея известно време в самата радиокола, паркирана в една от преките на прословутия булевард. Говорехме в ефир за поезията на Миряна. Тя отговаряше интелигентно и сдържано. Връщайки се към този спомен, виждам само едва очертаващия се силует на поетесата в тясното пространство на автомобила, в който се промъкваха слаби отблясъци от електрически светлини.

В Младежка редакция на БНР отчетоха интервюто ми с нея като много добро, но след обсъжданията една колежка дойде при мен и се възмути: „Е, може ли Миряна по време на целия ви разговор нито веднъж да не спомене, че и ти си поетеса!“ Гледаше ме изпитателно, очакваше реакцията ми. По онова време (края на 70-те или началото на 80-те години) аз наистина бях едно от познатите имена в младата поезия и публикувах често в литературните издания, но Башева не беше длъжна да ме е чела. Това отговорих на колежката си и явно разочаровах очакванията й да изразя огорчение или яд, че събеседничката ми не ме е удостоила с честта да разговаря с мен като с посестрима по перо. Действително не се бях огорчила. Намирах за напълно нормално, след като съм отишла при нея в качеството на журналистка, тя да ме възприеме единствено като такава.

Повече никога не сме се срещали. През лятото на 1994 г. инцидентно се запознах с дъщеря й Марина – сърдечно, усмихнато момиче. Беше преводачка на един от чуждестранните англоговорещи участници в среща на писателите полицаи, организирана във Варна, а аз бях командирована да отразя събитието. (В интернет вече не намирам нищо за тази писателска общност, а тогава бяха доста голяма и амбициозна група.)

С това се изчерпват личните ми контакти с поетесата и член на нейното семейство. Поезията на Миряна обаче познавам добре. Удивителното е, че няма нейно стихотворение, което да не ми харесва. Чудела съм се дали е така, защото е самокритична и не публикува всичко, което пише, а само онова, което преценява като сполучливо. Имаше едно-единствено изключение: „Любов“ не можах да прочета до края от първия път. Да, става дума за „Когато вече няма да те има/ във вид така удобен за любов...“ Зачетох се с нарастваща възхита, докато стигнах до „...когато тъй обичания череп/ пробиват с най-дебелите игли.“ После, както знаете, се споменава „скалпела, под който кръв отдавна не шурти“, появява се и докторът, с когото лирическата героиня разговаря, и изведнъж пред мен изплува текстът на старата градска песен: „О, чуй ме докторе, ти който,/ надвесил си се върху мен/ и режеш ми месата мъртви/ с нищер безжалостен студен“ и повече не можех да чета „Любов“. Помислих си: „Ето едно стихотворение на Башева, което не мога да възприема.“

Прочетох го докрай едва през последните дни, благодарение на Илеана Стоянова, чиято поезия също много харесвам. Споделяйки във Фейсбук тъжната вест за кончината на Миряна Башева, тя я определяше като своя най-любима поетеса и добавяше стихотворението й „Любов“. След като вече бях чела преводите на самата Илеана на стихове от Чарлз Буковски, пълни с натурализми, вече ми беше по-лесно да възприема забитите игли в черепа на мъртвия любим в стихотворението на Башева, които безжалостно ми бяха напомнили за нищера, режещ месата мъртви на героинята от старата градска песен. Замислих се дори дали поетесата не беше направила нещо като антипародия на тази песен, превръщайки я от будещ снизходителна усмивка текст във възвишен химн на любовта - както, вземайки в ръцете си примитивно изработена глинена фигурка, големият майстор може да я доизвае така, че тя да стане истински шедьовър.

След вестта, че Миряна Башева си е тръгнала от този свят, интернет се изпълни с нейни стихове. И кой би казал, че през последните две десетилетия, а може би и повече, не е писала поезия! Хората помнят онова, което е създала. Така както избликна неочаквано като гейзер поетичният й талант, така внезапно се спотаи, но струите, които разпръсна не попиха в земята, а останаха на повърхността, като малко море. Не езерце, а море, което винаги ще разплисква вълни, ще се вълнува, ще ни вълнува!

Когато споделих и аз във Фейсбук покрусата си от смъртта й, не успях да избера стихотворение, с което е останала в паметта ми, защото бих споделила всичките й стихове. Единствените думи, които ми дойдоха наум тогава, бяха: „Силна поезия, силен характер.“

Сила – това е думата, с която свързвам Миряна Башева и написаното от нея. Тя не се прави на герой. Споделя и моментите, в които се чувства обидена, наранена, но дори тогава стиховете й излъчват сила. Няма хленч при нея, няма желание да трогне, още по-малко да умили. Сещам се за стихотворението й „Вие, ние и аз“, което започва с цитат от Виктор Самуилов „Тя е наше момче“: Аз ще хвана такси пред ВИТИЗ./ Сам-самичка ще се отправя.../ Поздравете от мен жените си!/ И изобщо - много здраве.“

Написала съм този текст на 17 юли т.г., 5 дни след кончината на Миряна Башева, но тогава си казах, че е излишно да го споделям. Междувременно в медиите се появяваха спомени на хора, които са я познавали отблизо, били са сродни души. Аз определено не съм я чувствала като моя сродна душа. Какъв смисъл имаше да публикувам свои размисли за нея? В крайна сметка обаче реших, че си заслужава. Когато чета стихотворения на някои поетеси, които са ми близки духом, понякога си казвам: „Аз също бих го написала по този начин!“ Когато чета стиховете на Миряна Башева, винаги си казвам: „Аз не бих го написала по този начин! Но е прекрасно!“ Мисля, че признанието за таланта от човек, който не го е чувствал близък духом, има своята стойност.

И още нещо ми дойде наум, докато четях във Фейсбук стихове на Башева, публикувани от нейни почитатели след тъжната вест, че нея вече я няма. Приживе за поетесата се говореше, че има тежък характер (каквото е и заглавието на първата й стихосбирка), не всички приемаха възгледите й след политическите промени през 90-те. И ето, че след като тя напусна този свят, в паметта на хората избликнаха нейните хубави стихове и заличиха наслоенията върху образа й през годините! Както след смъртта на Дориан Грей неговият портрет си възвръща изначалната красота, която надживява тленното му тяло.