Следпразнично за първата ми учителка

 

Това, което пиша сега, не е като за 24 май, когато повечето хора си спомнят с обич и признателност за учителя, който ги е научил на българските букви. Моите спомени за първата ми учителка са следпразнични, лишени от ореола на възторга и възхищението. Аз съм от онези (надявам се да сме малцина!), неизвадили късмета да попаднат на човек, който с ласка и любов да им отвори вратите към познанието.

Първата ми учителка се казваше другарката В. Спестявам цялото й име, защото – дай Боже! - може да е жива и целта ми не е да й вгорчавам старините, ако по някакъв начин написаното от мен стигне до нея. На никой 24 май не съм се сещала за „другарката В.“ Вчера обаче, четейки във Фейсбук искрени, затрогващи текстове на мои познати и приятели за любими учители, някак изневиделица се сетих за нея. Просто си помислих: „Ех, да можех и аз да напиша нещо подобно!“ За съжаление, не мога и ще напиша откровено онова, с което съм запомнила „другарката В.“

Първият ми спомен от първата ми учителка е, че в един от първите часове в първи клас тя ни накара да нарисуваме картинка на тема по собствено желание. Събра рисунките ни и каза, че ще ни ги върне, когато завършим четвърти клас, тоест, когато се разделяме с нея. Помня и досега какво нарисувах със скромните си възможности: един човек под плажен чадър. Беше ми приятно да знам, че тази моя „творба“ ще се върне при мен след 4 години. Това така и не се случи и остави в детската ми душа огромно разочарование. Другарката В. очевидно напълно беше забравила за обещанието си. Какво ли беше направила с рисунките ни? А иначе идеята й да ни ги върне, за да си ги запазим като спомен от първи клас, и досега ми се струва много хубава. Жалко, че не я осъществи докрай и ми показа, че един учител може да не държи на думата си.

Друго, което си спомням с пределна яснота, е първата ми диктовка, след като бяхме научили всички букви. Другарката В. произнасяше отчетливо отделни думи и аз старателно ги записвах в тетрадката си, но в даден момент съученикът ми Васко, с когото седяхме на един чин, ми се присмя, че пиша думите една до друга, а не една под друга. Наистина, учителката ни беше дала някакви инструкции преди началото на диктовката и беше споменала „на нов ред“. Очевидно и други първолачета се бяха объркали и бяха започнали да пишат всяка дума на нов ред. Хвърляйки поглед към тетрадките, докато вървеше между чиновете и диктуваше, другарката В. периодично изпадаше в нервна криза, надвесваше се над някое дете и се разкрещяваше: „Ама защо пишеш така! Не, не, не така!“ Започнах да си мисля, че и аз правя нещо нередно и чаках бурята да стигне и до мен. Не ме подмина! Другарката В. се надвеси и над моята тетрадка и се развилня: „Ама защо пишеш думите една под друга? Една до друга трябва!“ И започна да зачерква яростно написанато от мен до този момент. Същото сполетя и съученика ми Васко, който всъщност ме беше подвел да подреждам думите по неправилния начин.

След тези свои избухвания другарката В. продължи да диктува, но аз бях така стресирана, че вече не можех да я следвам, и пропуснах голяма част от диктовката. В паметта ми се е забила думата „пухи“, която учителката повтори два пъти, а аз с отчаяние си помислих, че няма да смогна да я изпиша.

Когато другарката В. ни върна тетрадките, под моята диктовка се мъдреше сочна двойка. Това е единствената слаба оценка, която съм получавала като ученичка и студентка! Много ме беше срам. Помня как се стараех нашите да не разберат за моя провал и, докато си пишех домашното в същата злополучна тетрадка, си държах лявата ръка върху двойката. После баба с добродушен смях разказваше на мама и татко: „Гледам я, че си сложила ръката върху съседния лист и не я отмества, а то – да скрие двойката!“ Нямах проблеми вкъщи заради тази моя ученическа несполука.

С другарката В. обаче продължих да имам проблеми. За едно училищно тържество беше разпоредила да отидем в народни носии. Вкъщи сукман и везана блуза нямахме и майка ми ме облече с една червена жилетчица с шарки, напомнящи шевица. Другарката В. се ядоса от вида ми. Вкопчи пръсти в жилетчицата ми, издърпа ме от чина и ме изправи пред класа: „Какво е това? Носия ли е?“ „Мама това ми даде!“ – смотолевих плахо. Нямам спомен дали останалите съученици бяха в народни носии, защото бях потънала в собственото си унижение. За капак, другарката В. обяви ядно пред класа: „Гинке, ако ще слушаш майка си и баба си, по-добре си стой вкъщи при тях!“  

Разбира се, аз продължих да ходя на училище, а учителката ни продължаваше да ме зарежда с нови и нови тягостни спомени, макар и не свързани със самата мен.

Не мога да забравя как наказа съученика ни Красимир да стои цял учебен час прав до вратата, защото беше закъснял. Той понесе изпитанието стоически, само от време на време задълго затваряше очи, може би за да си спести вперените в него погледи на децата от класа. Година-две по-късно друга съученичка сподели с мен, че е изживявала заедно с него това наказание и се е питала какво ли е мислел, когато е затварял очи. Ярък спомен ни остави другарката В. с тази случка!

Не мога да забравя и как, когато в първи клас ни приемаха за чавдарчета и ни вързаха сини връзки (това беше първата стъпка, преди да станем пионерчета и да получим червена връзка), един от съучениците ни не заслужи тази чест. Другарката В. прецени, че той е прекалено палав, не се учи достатъчно добре и няма право да стане чавдарче. Имам снимка на класа от тържествения момент след церемонията по встъпването ни в чавдарската организация във Военно-историческия музей, който тогава беше срещу 20-о училище „Тодор Минков“, Подредили сме се засмени и горди с чавдарските си връзки, само нашият съученик, санкциониран от учителката ни, се е свил сконфузено в края на редичката, извърнал се е настрани и е повдигнал раменце, та да не си личи, че само той не е със синя връзка. В очите му няма гняв, само огромна мъка. Баба ми после все повтаряше: „Как можа да направи такова нещо В.! (баба не я наричаше „другарката“, а само по име) Да остави единствено него без чавдарска връзка!“ Как наистина й даде сърце на нашата учителка да отдели едно дете от класа му и да го накара да се почувства по-недостойно от останалите?

И тук се сещам за още по-болезнен пример. В първи клас отначало имахме съученик, преболедувал детски паралич – немалко хора от моето поколение станаха жертва на тази ужасна болест. Момчето се придвижваше трудно, едното му краче беше извито настрани. Не помня самите деца да са се държали с него като с по-различен от нас, но и другарката В. не се отнасяше с него като с по-различно дете, тоест, дете със здравословен проблем. Беше строга към него, както и към всички нас, и не пропускаше да го наругае, когато сметне за нужно. Седях на първия чин и не съм виждала всичко, което става зад мен, но помня как веднъж чух другарката В. да се кара някъде в задната част на стаята, обърнах се и видях, че съученикът ни с извитото краче е паднал на пода между двете редички чинове. Дали другарката В. му се караше, защото е паднал, или се беше опитала да го строява за нещо и вследствие на това той се беше озовал на пода, не можах да разбера. Факт е обаче, че момчето повече не дойде в нашия клас. Изглежда напусна и училището ни.

Сигурно, за да преглътна буцата, която заседна в гърлото ми от този спомен, моята памет услужливо ми предлага друга случка, когато видях самата другарка В. на пода в класната стая. Стана съвсем неочаквано. Съученичката ми Мария Бодурова, с която във втори клас седях на един чин – лека й пръст, голяма майтапчийка беше от дете! – стана внезапно от мястото си и клекна да търси падналата си писалка. В този момент учителката ни, която ходеше между чиновете, се спъна в Мария и се стовари върху паркета. Веднага се развика и започна да сипе закани, като опитваше да се изправи, хващайки се за края на чина ни. Това обаче й се удаваше трудно, защото токчетата й се хлъзгаха неумолимо по лъснатия паркет. И досега виждам пред очите си вкопчените й в края на чина пръсти и опитите й да се вдигне отново, а заканителните й думи звучаха в безсилна ярост. Мария се обърна към мен и ми се усмихна заговорнически. Нея заканите на другарката В. не я плашеха. Интересно, че паметта ми напълно е изтрила какво стана, след като учителката ни накрая се изправи. Със сигурност е дала на Мария да се разбере. Аз обаче помня само вкопчените й в края на чина ни пръсти и неуспешните й опити да се надигне, докато устата й бълва безсилна ярост.

Сред най-незабравимите ми преживявания в началното училище са гостуванията на двете синчета на другарката В. в часовете ни. Явно, когато не е имало кой да ги гледа, тя ги водеше със себе си в класа ни. Сядаха на някой от задните чинове. Какво се е случвало там нямам представа - както вече споменах, седях на по-преден чин. Изглежда някои съученици тайно са се отнасяли със синчетата на другарката В. така, както тя се отнасяше с нас, защото престана да ги води в клас. Не ни спести обаче гневните си изблици: „Идиотиииии! Спиртосахте ми дечицата! Какво искате? Да умра ли? Да останат сирачета? Вие знаете ли мащеха майка как гледа?“    

Незабравим беше този неин възглас: „Идиотиииии!“. Неведнъж сме го чували в учебните часове. През следващите години вкъщи често се майтапехме с него, но като ученичка в началното училище не ми беше до смях. Реално това е най-яркият ми спомен от другарката В. – нейният  изпълнен с гняв и омерзение вик към нас: „Идиотиииии!“

Описвам онова, с което съм запомнила първата си учителка, и си казвам, че никой човек не е чак толкова черен. Започвам да ровичкам в спомените си и ето, че откривам по-различен образ на другарката В. От първи клас започнах да пиша стихотворения и майка ми побърза да изпрати някои от тях в детското списание „Дружинка“ като беше отбелязала в кое училище уча. От редакцията бяха отговорили до училището и този отговор е бил предаден на другарката В., моята класна. Сега я виждам как се привежда усмихнато над мен с писмото в ръка: „Ама ти пишеш стихове!“ Всъщност, в писмото редакторите учтиво обясняваха, че стихчетата ми още не стават за печат, но независимо от това другарката В. беше повярвала, че съм поетеса. Оттогава на всяко по-голямо тържество в училището бях включвана в програмата, за да кажа свое стихотворение.

Другарката В. беше оценила и артистичните ми заложби. В началните класове играхме детска пиеска, в която изпълнявах ролята на хитрата Кума Лиса. За целта ми направиха и маска с лисиче лице. Тази роля ми спечели симпатиите най-вече на родителите, които оцениха чувството ми за хумор. Бащата на един съученик, като ме видеше, все ме поздравяваше закачливо: „Хей, Кума Лиске!“ А другарката В. веднъж ми каза замечтано: „Гинке, ти, като пораснеш, ще станеш втората Стоянка Мутафова!“  

Я! Цял живот повтарям, че като дете съм мечтала да стана втората Стоянка Мутафова, а сега осъзнавам, че това ми е било подсказано от началната ми учителка, другарката В.! Е, в крайна сметка, не станах професионална актриса, защото още в гимназията разбрах, че искам да бъда журналистка и осъществих мечтата си, но и досега, когато разказвам забавна случка, често ми казват, че е трябвало да играя в Сатиричния театър.

Та така с моите спомени за първата ми учителка, другарката В. Има между тях и хубави, но те ми се струват като капчици мед в каца с катран. Тъжно...

Може би други съученици са я запомнили по различен начин. Сещам се, например, за Ваня Бояджиева. Другарката В. буквално я боготвореше! В първи клас все повтаряше пред целия клас: „Ваня! Майка ти ще се гордее с теб!“ В едно текстче от читанката ни се разказваше за изключително добро, ученолюбиво момиче. Май се наричаше Надежда. Другарката В. обаче заяви на всеослушание: „Ваня, в текста е сбъркано! Трябваше да пише не Надежда, а Иванка Бояджиева! За теб е писано тука!“

Не помня Ваня да се е отличавала с нещо от нас и не знам с какво беше спечелила уважението на другарката В., но поне ни стана ясно, че умее да изрича и похвали към някого от учениците си.

Сам по себе си този пример съвсем не е положителен. Никак не е възпитателно да превъзнасяш някого от класа за сметка на останалите, но имам чувството, че по онова време от учителите не се е изисквал пегогически подход, всеки е действал по свое усмотрение.  

Случи се така, че доста години по-късно, в края на 80-те, видях другарката В. в кабинета на моята зъболекарка в централно софийско училище. Чакаше си търпеливо реда. Изобщо не се беше променила, или поне на мен така ми се стори. Стори ми се също, че и тя ме позна, което е напълно невъзможно, защото ме е виждала като дете, а вече бях зряла жена. Във всеки случай, се загледа в мен. Със симпатия. Отместих погледа си. Не й казах коя съм. Междувременно, през годините бях научила за драматичната съдба на синовете й и тогава неволно съм си мислила как самата тя се отнасяше с нас и колко е несправедливо друг да плаща за нечии грехове...

Всъщност, никога не съм изпитвала към нея лоши чувства. Просто на никой 24 май не се сещам за нея. Единствено вчера си я спомних, което за мен беше знак, че е дошло времето да разкажа и аз за първата си учителка.

Така и няма да напиша името й, но все пак слагам в края на този текст снимка, на която е и тя, макар че се виждат само ръцете й, държащи няколко тетрадки. Аз съм на първия чин, а до мен – съученикът ми Васко.

За начало на публикацията съм сложила разцъфнал розов храст, като символ на това, че човек може да разцъфти, дори и ако първият му учител е оставил противоречиви спомени у него.

А на щастливците, които и досега си спомнят за първата си учителка единствено с любов и признателност, ще кажа: „Човек като мен може да оцени какво богатство притежавате! Радвам се от сърце за вас!“