Блогът на Гергина Дворецка: Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди

За 23 август беше насрочена литературна вечер на българския ПЕН център под надслов „Живот за Салман Рушди“ по повод опита за покушение над автора на „Сатанински строфи“ десетина дни по-рано в Ню Йорк. Събитието трябваше да се състои пред Столична библиотека и, според предварителната информация, в него щяха да вземат участие „видни съвременни писатели, които издигат глас в подкрепа на световноизвестния британски писател“. Не съм член на българския ПЕН център и не получих лична покана, но Владимир Дворецки настоя да отидем, за да покажем съпричастността си.

В уречения час на 23 август валеше силен дъжд и пред Столична библиотека нямаше никого. Явно литературната вечер щеше да се състои в самата сграда... С мъжа ми се изкачихме до фоайето на първия етаж и там видях десетина мои познати от литературните среди, насядали на столове.

Дали така ми се стори, но повечето от присъстващите ме погледнаха изумено – в смисъл: „Ти пък какво търсиш тук?“ Е, да, повтарям, аз не съм член на българския ПЕН център, но поканата за литературната вечер беше отправена към всички: „Заповядайте на площада пред Столична библиотека!“

Писателката Здравка Евтимова, председател на ПЕН-центъра, говори с искрено вълнение за атентата над Салман Рушди и прочете отново декларацията, подписана от 51 български писатели, поети и есеисти и разпространена два дни след покушението. Водещата на вечерта Анжела Димчева представи накратко книгата „Сатанински строфи“, заради която беше издадена фетва срещу писателя.

Последва рецитал на присъстващите автори: Александра Ивойлова, Георги Господинов, Георги Константинов, Златимир Коларов (есе), Йорданка Белева, Лъчезар Лозанов, Мая Панайотова, Роман Кисьов, Стоянка Боянова, Цветанка Еленкова. След това бяха прочетени творби (стихове и част от есе) от десетина членове на българския ПЕН-център, които не бяха успели да дойдат лично, но държаха да бъдат сред участниците в събитието, макар и задочно. Имената им ще намерите в публикацията на в. „Труд“ „Инициативата „Живот за Салман Рушди!“ събра видни писатели“. Пак там пише, че: „Прозвучалите стихове и есета бяха в широка тематична гама: за ролята на писателя и свободата на словото, за любовта и благородството, за природната стихия и личния избор на всеки, когато трябва да застанем на страната на доброто и прогреса, на мира или на ужасяващата война“.

Ето за тази широка тематична гама си мислех през цялата вечер, докато слушах рецитала в подкрепа на Салман Рушди и постоянно се питах какво e общото между тези литературни произведения и самия него. Имаше три изключения: Георги Господинов разказа отново случката, която вече беше споделил във „Фейсбук“ и в някои медии, как преди години се е срещнал с писателя на Бруклинския фестивал и са си поговорили. Георги Константинов прочете стихотворение, което беше написал по повод покушението над Салман Рушди. На това покушение беше посветил есето си и неприсъствалият лично Владимир Шумелов – Анжела Димчева прочете кратък откъс от него.

В творбите на останалите автори връзката с атентата на 12 август в Ню Йорк ми се стори трудно доловима. По-точно, стори ми се, че участниците в рецитала са използвали конкретния повод, за да представят собственото си творчество.

Може би грешах. Може би, когато една от поетесите каза, че е подбрала свое стихотворение от най-новото й двуезично издание, излязло в Германия, просто е искала да покаже, че е автор, който се изявява на международната литературна сцена и има право да извиси глас в подкрепа на световноизвестния писател? Както и поетесата, която прочете свое стихотворение с уточнението, че то се пее в една фламандска църква? Както и друга поетеса, която съобщи, че стихотворението, с което се включва в рецитала, е получило голяма международна награда? Добре, но все пак – връзката с атентата над Салман Рушди?

На следващия ден споделих този мой реторичен въпрос с писателя Атанас Раденски и съпругата му Руми, които живеят от години в Калифорния, но в момента за кратко са в България. Руми веднага реагира: „В Щатите и във Великобритания също бяха организирани литературни вечери в подкрепа на Салман Рушди, но на тях се четяха само негови произведения!“.

Ето това е най-добрият израз на солидарност! Той е и илюстрация на казаното от Георги Господинов, че (перефразирам) писателят не може да бъде убит, защото дори при физическата му смърт творчеството му остава живо. Ако на литературната вечер в Столична библиотека бяха звучали откъси от книги на Рушди или размисли за негови творби (много от тях са преведени на български), това наистина щеше би било събитие за морална подкрепа на писателя, на което щеше да оживее словото му. Но на 23 август не стана точно така.

В края на литературната вечер десетимата участвали в нея членове на ПЕН-центъра се подредиха за обща снимка (тя е в началото на публикацията). Нас с Владимир Дворецки, естествено, на нея ни няма. По-любопитното е, че мен ме няма никъде и на снимките от събитието, споделени на страницата на ПЕН-центъра във Фейсбук - PEN Bulgaria's Album, Все едно, че изобщо не съм била там. Само мъжът ми ме е фотографирал сред публиката до Лъчезар Лозанов, член на ПЕН-центъра и мой приятел още от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. В информацията за литературната вечер също не са споменати имената ни. Май не се бях излъгала, когато при идването ми като че ли прочетох в някои погледи въпроса: „Ти пък какво търсиш тук?“.

При положение, че, независимо от големия дъжд, бяхме уважили събитието и че присъстващите бяхме само 15-ина човека, съвсем нормално би било да се спомене, че представители на фондация „Европа и светът“ и на сайта й също са откликнали на инициативата „Живот за Салман Рушди!“.

Отделна тема е, че, макар да не членувам в ПЕН-центъра, съм автор на 9 книги с поезия и проза.

Колкото до работата ми на международната сцена:

Кавалер съм на ордена на Академични палми“, третото по значимост държавно отличие на Франция, за популяризиране на френската култура; През 2012 г. бях удостоена с почетна награда „150 години румънска дипломация” на Министерството на външните работи на Румъния за заслуги в международните отношения;

През 2015 г. заедно със съпруга си Владимир Дворецки получихме наградата „Светове и цветове“ на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България за публикации в сайта ни „Европа и светът“.

През 2020 г. ми беше връчен плакет на Съвета на мароканските жени по света за организирането на две вечери на мароканската поезия в София и за публикациите ми, посветени на Мароко на сайта ни www.evropaworld.eu.

Така че едва ли българският ПЕН-център щеше да се злепостави със споменаването на имената ни сред присъствалите на събитието в подкрепа на Салман Рушди.

Нищо драматично няма в случилото се. Просто констатирам, че докато Международният ПЕН клуб насърчава „приятелството и интелектуалното сътрудничество между писателите навсякъде по света“ (Уикипедия), българската му секция изглежда предпочита да се капсулира в себе си, да се изживява като интелектуален елит, който не обича да се смесва с нечленуващите в него сънародници, и чиято съществена задача е да промотира собствените си членове в България и в чужбина. Желая им успех в тази тяхна благородна дейност!

Разбрах, че видеозапис на рецитала в Столична библиотека на 23 август ще бъде изпратен в PEN International – London. Дано там да разберат българските стихотворения и есета на видните ни поети и писатели, участвали в събитието! Впрочем, Здравка Евтимова, писателката с безспорна международна популярност, така и не прочете нищо свое. Както винаги, скромна и щедро сипеща похвали за другите автори, остана само с емоционите си встъпителните думи и с предложението да се засадят дръвчета като жизнеутвърждаващ символ на подкрепата за Салман Рушди.

В заключение: следващия път, когато прочета в публичното пространство покана от българския ПЕН-център за негова проява, ще знам, че тя не се отнася за мен и Владимир Дворецки, и няма повече да се натрапваме.