Блогът на Гергина Дворецка: Спомен за едно внезапно тръгване

Докато пътувахме с автобуса от Боровец за София преди няколко дни, ненадейно си спомних друго мое пътуване отпреди... малко повече от половин век! За него съм разказвала и друг път в блога си по повод Световния младежки фестивал, който се проведе в София през лятото на 1968 г. Участвах в откриването на фестивала като „фон“, т.е. трябваше да вдигам заедно с още стотици младежи разноцветни знаменца, които образуваха гигантски сменящи се картини, докато на стадион „Васил Левски“ други наши връстници изпълняваха гимнастически упражнения. Подготовката за тази церемония започна много месеци преди това, а две-три седмици преди началото на събитието ни бяха събрали в едно софийско училище, откъдето ни караха директно за репетиции на стадиона. В училището спяхме и ядяхме. Не разбирам защо трябваше да е така при положение, че почти всички съученици си бяхме от София. Аз обаче пропуснах няколко дни от това „лагеруване“, защото бях в резервите на участниците във „фона“ и с чиста съвест заминах с майка ми и баба ми на почивка в Кавал тепе. Това място в Родопите е толкова красиво, че и досега се вълнувам от спомена за него: усойни борови гори, в които се натъквах на купчини обрасли в мъх камъни, като останки от замъци, поляни, където цветята бликат отвсякъде, а на места бликат и бистри струи на малка рекичка... Точно от това вълшебство ме откъсна изневиделица баща ми, пристигайки с такси от София. Трябвало веднага да ме заведе на лагера за участниците във „фона“ на фестивала, иначе щели да ме изключат от Френската гимназия, където бях приета предишната година. При тази заплаха нямаше как да не тръгна веднага с баща ми. Колко ли скъпо беше платил за таксито до Кавал тепе и обратно!

И ето, че пътуването с това такси преди толкова години изникна ярко в паметта ми преди няколко дни, докато автобусът ни отвеждаше от Боровец до София. Припомних си как автомобилът тогава се провираше по неасфалтирания планински път между храстите и някои от тях го шибаха по покрива и прозорците. Няколко седмици по-късно разказах това в стихотворение:

Автомобилът бавно се провира.

Дърветата раздразнено отстъпват,

а през стъклото храстите се взират

и без да ме познаят се отдръпват.

Един-единствен храст ме разпознава,

стъклото се опитва да обгърне.

Ръцете му се чупят и остават

увиснали, безсилни да ме върнат...

Автомобилът бавно се провира

и храстите пак взират се във мене,

ала черти познати не откриват.

Навярно днес изглеждам променена.

Навярно храстите шептят: „Коя е?“,

но им е все едно, че отминавам.

Само един, успял да ме познае,

зад мен с пречупени ръце остава.

Пътувайки от Боровец за София преди няколко дни осъзнах колко силен отпечатък е оставило моето внезапно тръгване от Родопите в детската ми душа. То ме вдъхнови поне за 3 стихотворения. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че в онзи момент от живота си съм изживявала някакво предчувствие за любов. Сред купчините обрасли в мъх камъни, които ми приличаха на замъци, срещнах красив младеж. По-точно, представих си, че го срещам. Досетих се, че името му е Роке Монтана – производно от „скала“ и „планина“. Младежът се влюби в мен. Придружаваше ме в разходките ми сред боровете и из поляните. Душата ми си почиваше в прегръдката на неговата. Той беше моята вътрешна опора. Как мечтаех да го срещна и в реалния живот! В деня, когато внезапно трябваше да си замина, все още не знаех, че татко ще дойде да ме вземе, но като че ли предчувствах, че ми предстои раздяла с Роке Монтана. Само че до края на летуването ни в Кавал тепе оставаше още една седмица и предчувствието ми се стори неправдоподобно. Оказа се, че то не ме е излъгало. Тръгнах си без сбогуване и бях сигурна, че Роке е страдал за мен. На самата мен ми беше толкова тъжно, че написах стихотворението „Планински залез“:

Аз оставих надалече залеза

в сянката затоплена и мека.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.

В младостта си изживяваме измислените си любови също толкова силно, както и истинските. Месеци след завръщането ми от Родопите аз все още си спомнях за въображаемия Роке Монтана и той продължаваше да ме вдъхновява:

Аз ли прескачах оградата,

обвита във лишейни свитъци?

Аз ли дъха на ливадите

жадно събирах в гърдите си?

Аз ли се спусках унесено

към малкото езеро стихнало

и, над водата надвесена,

аз ли мечтаех усмихната?

С мене ли всичко е станало?

С мене ли? – питам учудена.

Струва ми се нереално,

че някога съм била влюбена.

И трите стихотворения бяха публикувани впоследствие в средношколското списание „Родна реч“ и дълго получавах възторжени отзиви за тях от мои връстници. Една поетеса, вече заслужено завоювала славата на всенародна любимка, ми изрецитира наизуст третото от тях преди 2-3 години.

Тоест, моето драматично изтръгване от приказката в Родопите ми донесе поне творческо удовлетворение.

Такава беше равносметката ми, когато този спомен неочаквано ме навести преди няколко дни, докато автобусът ме отнасяше към София. Чудно нещо е човешката памет! Изведнъж продължих пътуването не с автобуса, а с автомобила, който ме отвеждаше от Кавал тепе към лагера за Деветия Световен младежки фестивал. След боровите гори и храстите, които ескортираха недружелюбно пътя ни, край нас се ширнаха поляни. През една от тях препускаше жена на кон. 54 години по-късно си помислих каква е била тази конничка по социалистическо време. Толкова волно яздеше, като че ли във филм за индианци – много ги гледахме в детството ми.

После стигнахме до София. Вече беше късно и татко реши да ме заведе в лагера на фестивалците на следващия ден. Вкъщи нямаше нищо сготвено и отидохме да вечеряме в Клуба на журналистите. Може би сме яли кебапчета, но като дете не обръщах никакво внимание какво ям. По някое време татко се приведе към мен, кимна към една отдалечена маса и ме попита дали се сещам коя е жената, която седи там. Не се сещах. „Това е телевизионната говорителка Мария Тролева! – каза с тиха тържественост татко. – Тя често идва тук да се храни с баща си.“

Та ето как преживях отново и в детайли едно мое пътуване от детството, докато се връщахме наскоро от Боровец. Замислих се защо този спомен ме споходи точно в този момент. Дали защото останахме на Джаз фестивала в планинския курорт само за ден и половина и потеглихме обратно твърде бързо, както някога от Родопите? Или може би защото преди няколко дни в автобуса до мен седеше самият Роке Монтана – моят съпруг Владимир Дворецки, който е истинско въплъщение от плът и кръв на някогашната ми момичешка мечта за моя Принц! Само че го срещнах не в планината, а край морето. Но това е друга красива история.